Духовна връзка

Глава 16

Не знаех точния брой на стригоите, участващи в групата на Дмитрий. Голяма част от това, което видях през очите на Лиса бе неясно, замъглено от ужас и объркване. След като пазителите знаеха, че ще ни очакват, трябваше да се прецени колко от нас да изпратят. Ханс се надяваше да имаме числено превъзходство, за да се компенсира липсата на изненада. За целта бе включил в спасителния екип всички пазители, които можеше да си позволи, без да оставя двора без охрана. Разбира се, кралският двор се защитаваше от магическите пръстени, но въпреки това не можеше да бъде оставен без физическа защита.

Новото попълнение от пазители много помогна. Повечето от тях бяха оставени в двора, а опитните пазители се включиха в спасителния ни отряд. Наброявахме около четиридесет души, което беше също толкова необичайно, както и събирането на стригои на големи групи. Обикновено пазителите се изпращаха по двойки, най-много от групи по трима, за да охраняват семействата на мороите. Толкова голяма бойна сила притежаваше потенциала да участва в битка, съперничеща с тази при нападението на Академията.

Тъй като знаеше, че няма да можем да се промъкнем тайно в мрака, Ханс спря отряда ни малко преди да стигнем до склада, където се криеха стригоите. Сградата се намираше на страничен път, отбивка от магистралата. Това бе индустриален район и едва ли би могъл да се сравни с пуста пътека в гората, но толкова късно през нощта всички фабрики и работни помещения бяха затворени. Слязох от джипа и вдишах дълбоко топлия вечерен въздух. Беше влажен и душен, а аз и без това вече бях достатъчно задушена от страх.

Когато застанах на пътя, не усетих гадене. Дмитрий не бе разположил стригоите толкова далеч, което означаваше, че пристигането ни — поне донякъде — ще е изненада. Ханс приближи до мен и аз му докладвах възможно най-точната ми преценката за ситуацията, имайки предвид ограничената информация, с която разполагах.

— Но можеш да намериш Лиса, нали? — попита той.

Кимнах.

— Веднага щом вляза в сградата, връзката ни ще ме отведе право при нея.

Той се обърна и се взря в колите, движещи се в нощта по близката магистрала.

— Ако те ни чакат отвън, ще ни подушат и чуят много преди ние да сме ги видели. — Фаровете на преминаващите коли осветиха за кратко лицето му, смръщено в размисъл. — Ти каза, че има три поста стригои?

— Поне доколкото мога да кажа. Има охрана при Лиса и Кристиан, както и отвън. — Спрях, опитвайки се да разбера какво би направил Дмитрий в тази ситуация. Със сигурност го познавах достатъчно добре, дори и да беше стригой, за да преценя стратегията му. — След това има друг пост вътре в сградата, преди да се стигне до складовото помещение. — Не го знаех със сигурност, но не казах на Ханс. Предположението се основаваше на инстинктите ми, както и на това, което аз бих направила, и това, което смятах, че Дмитрий ще направи. Реших, че ще е по-добре, ако Ханс планира стратегията си, като вземе предвид три поста.

И той направи точно това.

— Ще влезем на три групи. Ти ще водиш ударната група за извеждането. Друг екип ще те придружава и евентуално ще се разделите. Те ще се бият с тези, които са вътре, за да може твоята група да продължи напред към пленниците.

Звучеше толкова… военно. Ударна група за извеждане. Пленници. И… водач на група. Имаше смисъл заради връзката, но досега винаги само използваха знанията ми и ме оставяха встрани от основната битка. Добре дошла в редиците на пазителите, Роуз. В училище са ни възлагали ръководството на всички видове упражнения, упражнявали сме всевъзможни сценарии за стълкновения със стригои, които инструкторите ни можеха да измислят. И все пак, докато се взирах в склада, всичко досега ми се струваше като детска игра, която не можеше да се сравни с нищо от това, с което ми предстоеше да се сблъскам. За част от секундата отговорността се стовари върху ми, като огромно, непосилно бреме, но бързо пропъдих тези съмнения и тревоги. За това бях обучавана, за това бях родена. Собствените ми страхове нямаха значение. Мороите винаги са на първо място. Време беше да го докажем.

— Какво ще предприемем, след като не можем да се промъкнем тайно и да ги изненадаме? — попитах. Ханс имаше право, че стригоите щяха да ни усетят.

На устните му затрептя почти дяволита усмивка и той обясни плана си, докато ни разделяше на екипи. Тактическият му подход беше дързък и безразсъден. План, който и аз бих измислила.

И след миг вече бяхме в действие. Външен анализатор навярно би казал, че сме потеглили на самоубийствена мисия. И може би нямаше да сгреши. Честно, нямаше значение. Пазителите нямаше да изоставят последната от рода Драгомир. А аз не бих изоставила Лиса, дори да имаше милион Драгомировци.

И така, след като се разбрахме за началния щурм, Ханс даде команда за начало на операцията. Отрядът ни се натовари отново в осемте джипа и подкарахме по улицата с неразрешено висока скорост. Автомобилите заемаха почти цялата ширина на шосето, като разчитахме на отсъствието на насрещно движение. Колоната се водеше от два автомобила, които се носеха един до друг, после следваха още две редици от по три джипа. Когато стигнахме до края на шосето, спряхме рязко, гумите изсвириха пред вратите на склада и ние се изсипахме от колите. След като безшумното и бавно проникване бе изключено, щяхме да компенсираме липсата на изненада с бързина и ефективност.

Някои от стригоите наистина се изненадаха. Бяха ни видели да приближаваме, но всичко стана толкова бързо, че те имаха съвсем малко време да реагират. Разбира се, ако сте толкова бързи и смъртоносни като стригоите, и малкото време е достатъчно. Една група се спусна към нас и „външният екип“ на Ханс пое удара. Тези пазители образуваха стена между моята група и другата, която трябваше да нахлуе вътре. Мороите, които владееха огъня, бяха включени във външната група, за да не се подпали сградата, ако влязат вътре.

Моят екип трябваше да заобиколи зоната на преките бойни действия, но неизбежно се натъкна на неколцина стригои, които не бяха попаднали под ударите на първия екип за разсейване на вниманието. С вече отработена решителност пренебрегнах гаденето, което се надигна в мен при близостта на стригоите. Ханс категорично ми бе заповядал да не спирам, освен ако някой стригой не се озове директно на пътя ми. Той и още един пазител бяха плътно от двете ми страни, за ме прикриват, ако се появи заплаха за мен. Ханс не искаше нищо да ме забави по пътя ми към Лиса и Кристиан.

Проправихме си с бой пътя навътре в сградата на склада, като скоро се озовахме в мрачен коридор, блокиран от стригои. Оказах се права в предположението, че Дмитрий ще разположи няколко поста. Двете противникови сили се заклещиха в малкото пространство и след миг настана хаос. Лиса беше толкова близо. Все едно ме зовеше и аз изгарях от нетърпение да стигна по-бързо до нея, докато чаках коридорът да се изчисти. Моят екип беше отзад, докато другата група се биеше. Видях стригои и пазители да падат, но нямаше да позволя това да ме разсее. Сражавай се сега, по-късно ще скърбиш. Лиса и Кристиан. Трябваше да се фокусирам върху тях.

— Там — рече Ханс и ме дръпна за ръката. Пред нас се бе оформила малка пролука. Все още имаше много стригои, но те бяха твърде заети, така че моята група се промъкна през нея. Продължихме надолу по коридора, който завършваше с по-голямо отворено пространство — средата на склада. Няколко парчета боклук и отломки беше всичко, което бе останало от някогашната стока, складирана тук.

От помещението извеждаха няколко врати, но аз нямах нужда от връзката, за да разбера къде е Лиса. Трима стригои пазеха пред едната. Така. Четвърти пост. Дмитрий пак беше с една крачка пред мен. Нямаше значение. Моята група се състоеше от десет души. Стригоите се озъбиха и се приготвиха за атака, когато се спуснахме срещу тях. Като по безмълвна заповед половината от групата влезе в бой с тях. Останалите връхлетяхме върху вратата.

Въпреки че изцяло бях фокусирана върху една-едничка цел — да стигна до Лиса и Кристиан, в едно кътче на мозъка ми блещукаше неугасваща мисъл. Дмитрий. Не видях Дмитрий сред нито една от групите стригои, с които се бяхме срещнали. Тъй като цялото ми внимание бе насочено към атаката ни, не бях проникнала в съзнанието на Лиса, за да проверя ситуацията, но бях напълно сигурна, че той все още е вътре в стаята. Щеше да остане с нея, защото знаеше, че ще дойда. Щеше да ме чака да се изправя срещу него.

Един от тях ще умре тази нощ. Лиса или Дмитрий.

След като бях достигнала целта ни, повече не се нуждаех от допълнителна защита. Ханс извади кола си и се хвърли срещу първия стригой, на който се натъкнахме. Останалите от групата ми последваха примера му. Изсипахме се в стаята и ако си мислех, че преди малко цареше хаос, то той беше нищо в сравнение с това, което последва сега. Всички ние — пазители и стригои — едва се побирахме в помещението, което означаваше, че се биехме много, много близко един до друг, в почти ръкопашен бой. Жената стригой — тази, която Дмитрий бе зашлевил по-рано — ме нападна. Отвърнах машинално, като едва обърнах внимание, че колът ми прониза сърцето й. В тази стая, пълна с крясъци, сблъсъци и смърт, имаше само трима души на този свят, които имаха значение за мен: Лиса, Кристиан и Дмитрий.

Най-после го открих. Дмитрий беше с двамата ми приятели, притиснати до стената в дъното. Никой не се биеше с него. Той стоеше със скръстени ръце — крал, наблюдаващ кралството си, докато войниците му се сражават с врага. Погледът му падна върху мен, изражението му беше едновременно развеселено и очакващо. Тук щеше да свърши всичко. И двамата го знаехме. Проправих си път през тълпата, като отбягвах стригоите. Колегите ми се биеха до мен, ликвидирайки всеки, който се изправеше на пътя ми. Оставих ги да се бият и се придвижих към крайната си цел. Всичко това, което се случваше, бе довело до този миг: последния сблъсък между мен и Дмитрий.

— Красива си в битка — отбеляза Дмитрий. Студеният му глас достигна съвсем ясно до мен, въпреки глъчта на битката. — Като ангел на отмъщението, дошъл от небесата да въздаде справедливост.

— Много забавно — отвърнах и нагласих кола в ръката си. — Точно заради това съм тук.

— Ангелите падат, Роуз.

Почти го бях достигнала. През връзката от Лиса ме прониза краткотрайна болка. Изгаряне. Никой не я бе наранил, но когато с ъгъла на окото си видях ръцете й да помръдват, разбрах какво е станало. Кристиан бе направил това, за което го бе помолила: бе изгорил въжетата й. Видях как тя се раздвижи, за да освободи и него, а след това вниманието ми се фокусира отново върху Дмитрий. Ако Лиса и Кристиан бяха свободни, толкова по-добре. Двамата щяха да избягат по-лесно, след като убием останалите стригои. Ако убиехме останалите стригои.

— Създаде си доста главоболия, за да ме доведеш тук — казах на Дмитрий. — Мнозина ще умрат, от твоя и от моя страна.

Той сви нехайно рамене. Вече бях почти до него. Пред мен един пазител се биеше с плешив стригой. Липсата на коса го правеше още по-отблъскващ на фона на тебеширено бялата кожа на лицето му. Заобиколих ги.

— Няма значение — рече Дмитрий. Той се напрегна, когато приближих. — Никой от тях няма значение. Ако умрат, значи очевидно не струват нищо.

— Плячка и хищник — промърморих, припомняйки си какво ми бе казал, докато ме държеше в плен.

Стигнах до него. Сега вече никой не стоеше помежду ни. Това беше различното от предишните ни схватки, когато разполагахме с достатъчно място, за да се преценим взаимно и да планираме нападението си. Все още бяхме наблъскани в малката стая и докато се държахме на разстояние от останалите, скъсявахме това помежду си. Това беше неизгодно за мен. Стригоите превъзхождат физически пазителите; допълнителното място ни помагаше да компенсираме техните предимства с повече маневреност.

Макар че все още нямах нужда да маневрирам. Дмитрий чакаше аз да направя първото движение. Беше заел добра позиция, така че да нямам пряк достъп до сърцето му. Можех да го раня някъде другаде с кола, но той навярно щеше да отвърне на удара ми с още по-голяма сила, имайки предвид близостта ни. Затова реших също да изчакам.

— Цялата тази смърт е заради теб и ти го знаеш — заговори той. — Ако ми беше позволила да те пробудя… да бъдем заедно… нищо от това нямаше да се случи. Ние все още щяхме да сме в Русия, потънали в блаженството на прегръдките си, а всички твои приятели щяха да са в безопасност. Никой от тях нямаше да умре. Всичко е по твоя вина.

— А какво ще кажеш за хората, които щях да убивам в Русия? — настоях. Той премести малко тежестта си. Дали това бе началото? — Те нямаше да са в безопасност, ако аз…

Силен трясък отляво ме сепна. Кристиан, вече свободен, току-що бе стоварил стола си върху стригоя, който се биеше с един от пазителите. Стригоят отхвърли Кристиан като муха. Приятелят ми политна назад, удари се в стената и падна на пода със смаяно изражение. Въпреки че не биваше, му хвърлих един поглед и видях Лиса да тича към него. И, Бог да ми е на помощ, държеше кол в ръката си. Нямах представа как се бе сдобила с него. Може би го беше взела от някой паднал пазител. А може би никой от стригоите не се бе сетил да я претърси. В крайна сметка, защо, за Бога, една жена морой би носила сребърен кол?

— Спрете! Стойте настрани! — изкрещях им аз и отново се извърнах към Дмитрий. Краткотрайното разсейване можеше да ми струва много. Осъзнала, че Дмитрий се готви да нападне, се извъртях, без дори да видя какво прави. Оказа се, че се е протегнал към врата ми и неточното ми отбягване всъщност ме предпази от по-сериозно нараняване. Все пак ръката му сграбчи рамото ми и той ме запрати назад почти до мястото, където беше паднал Кристиан. Обаче за разлика от приятеля си, аз имах зад гърба си години на бойни тренировки, които ме бяха научили да реагирам бързо на подобни удари. Бях си изработила умения да запазвам равновесие. Олюлях се малко, сетне стъпих здраво на крака.

Можех само да се моля Лиса и Кристиан да ме послушат и да не направят нещо глупаво. Цялото ми внимание трябваше да бъде насочено към Дмитрий, иначе щях да бъда убита. А ако аз умра, без съмнение и Лиса и Кристиан ще умрат. Докато си проправяхме с бой път навътре в сградата, останах с впечатлението, че ние превъзхождаме по численост стригоите, макар че понякога това нямаше голямо значение. Оставаше ми само да се надявам, че колегите ми ще довършат врага, като ме оставят да свърша това, което трябва.

Дмитрий се изсмя на проявеното ми бойно умение.

— Щях да съм впечатлен, ако не беше нещо, което би могло да направи десетгодишно дете. Колкото до приятелите ти… те също се бият като десетгодишни. А що се отнася до мороите? Те всъщност са доста добри.

— Да, но ще видим дали ще ти е толкова забавно, когато те убия — озъбих се аз. Направих лъжливо движение, за да пробвам концентрацията му. Той отстъпи безгрижно настрани с елегантността на танцьор.

— Не можеш, Роуз. Не си ли го разбрала досега? Не го ли проумяваш? Ти не можеш да ме победиш. Не можеш да ме убиеш. Дори и да можеше, не би могла да се заставиш да го сториш. Ще се поколебаеш. Отново.

Не, нямаше. Точно това той не разбираше. Беше направил грешка, довеждайки Лиса тук. Тя увеличи залозите. Беше тук. Беше реална. На карта бе заложен животът й, а заради това… заради това не бих се поколебала.

Дмитрий сигурно се бе уморил да ме чака. Скочи, а ръката му отново се стрелна към врата ми. И аз отново я отбягнах, като оставих рамото ми да поеме тежестта на удара. Този път той задържа рамото ми. Дръпна ме към себе си, а в червените му очи блесна тържество. В тясното пространство, където се намирахме, това навярно бе всичко, което му бе нужно, за да ме убие. Беше получил това, което искаше.

Очевидно обаче той не беше единственият, който ме искаше. Друг стригой, навярно смятащ, че помага на Дмитрий, се промуши напред към нас и посегна към мен. Дмитрий оголи зъбите си и изгледа другия стригой с омраза и бяс.

— Тя е моя! — изсъска Дмитрий и удари силно стригоя, нещо, което той явно не очакваше.

И това бе моят шанс. Краткотрайното разсейване на Дмитрий го бе накарало да охлаби леко хватката си. Същата близост, която го правеше смъртоносен за мен, сега правеше мен не по-малко опасна. Бях до гърдите му, до сърцето му, а колът бе в ръката ми.

Никога няма да съм сигурна точно колко дълго продължи последвалата серия от събития. В някои отношения ми се струваше, че е било само колкото трае един удар на сърцето. В същото време все едно бяхме замръзнали във вечността. Не дишах. Това се случваше. Колът ми беше там…

И в следващия миг не беше.

Нещо ме блъсна силно от дясната страна, избутвайки ме от Дмитрий и съсипвайки удара ми. Препънах се и за малко да падна върху някого. Винаги съм се старала да бъда бдителна и да не пропускам нищо по време на битка, но явно този път бях проявила нехайство. Стригоите и пазителите бяха отляво. Стената, както и Лиса и Кристиан бяха отдясно.

И тъкмо Лиса и Кристиан ме бяха избутали настрани.

Мисля, че Дмитрий беше не по-малко изненадан от мен. Но съвсем се изуми, когато Лиса пристъпи към него със сребърен кол в ръка. Все едно светкавица проблесна през връзката ни и аз разбрах това, което тя много, много внимателно бе крила от мен през последния ден: беше успяла да омагьоса кола с духа. Това бе причината за възбудата й по време на последния й урок с Грант и Серена, когато пронизваха възглавниците в хотела. Мисълта, че притежава магическото оръжие, усилваше желанието й да го използва. Укриването на тази информация от мен беше не по-малък подвиг, отколкото омагьосването на кола.

Не че сега това имаше значение. С омагьосан кол или не, Лиса не можеше да приближи Дмитрий. Той също го знаеше и изненадата му тутакси бе заменена от искрена развеселеност — почти снизходителност, както когато наблюдаваш дете да върши някоя лудория. Атаката на Лиса бе несръчна. Тя не беше достатъчно бърза. Не беше достатъчно силна.

— Не! — изкрещях и се хвърлих към тях, въпреки че бях съвсем сигурна, че също няма да съм достатъчно бърза.

Внезапно пред мен избухна огнена стена от горещина и пламъци и аз едва успях инстинктивно да отстъпя назад. Огънят изскочи от пода и оформи пръстен около Дмитрий, който ме разделяше от него. Беше объркващо, но само след секунда осъзнах, че е дело на Кристиан.

— Престани! — Не знаех какво да правя, дали да атакувам Кристиан, или да скоча сред пламъците. — Ще ни изгориш живи! — Огънят беше напълно овладян, Кристиан притежаваше тези умения, но в толкова малко помещение дори овладеният огън бе смъртоносен. Дори останалите стригои се отдръпнаха.

Пламъците приближаваха Дмитрий, ставаха все по-високи и високи. Чух вика му, видях агонията по лицето му дори през огъня, който започна да обхваща краищата на палтото му. Изви се дим. Никакъв инстинкт ми крещеше, че трябва да спра това… и все пак, какво значение имаше? Дойдох тук, за да го убия. Имаше ли значение, че някой друг щеше да го стори вместо мен?

И тъкмо тогава забелязах, че Лиса продължава да напада. Огънят бе отвлякъл вниманието на Дмитрий, той крещеше, докато огнените езици го обгръщаха. Аз също крещях… за него, за нея… трудно е да се каже. Ръката на Лиса премина през пламъците и отново през връзката ме заля пронизваща болка — болка, която надвишаваше многократно предишната, докато Кристиан изгаряше въжетата. Ала тя продължи напред, без да й обръща внимание. Траекторията на удара й беше правилна. Колът бе насочен право към сърцето.

Колът продължи напред, пронизвайки го.

Е, почти.

Също както когато пронизваше възглавниците, Лиса не притежаваше достатъчно сила да забие оръжието. Почувствах как тя се стегна, призова всяка частица сила, която й бе останала. С цялата си тежест натисна отново, използвайки двете си ръце. Колът влезе малко по-навътре. Но все още не беше достатъчно. При нормална ситуация това забавяне щеше да й струва живота. Ала ситуацията не беше нормална. Дмитрий дори и не понечи да я блокира, не и с огъня, който бавно го обгръщаше. Все пак успя да се извие и да разхлаби кола, унищожавайки и малкия напредък, който Лиса бе направила. Смръщила чело тя се опита отново и натисна кола в предишното му положение.

Ала все още не беше достатъчно.

Тогава аз се окопитих. Трябваше да спра това. Ако продължаваше да се опитва да го прониже, Лиса щеше да изгори жива. Тя не притежаваше нужните умения. Или аз трябваше да го промуша, или просто да оставя огънят да го довърши. Пристъпих напред. Лиса ме зърна с периферното си зрение и изпрати към мен вълна на внушение.

Не! Остави ме да го направя!

Заповедта ме удари толкова силно, невидима стена, която ме закова на място. Стоях там замаяна едновременно от внушението и изумлението, че го е използвала върху мен. Но ми бяха нужни само няколко секунди, за да се отърся от него. Вниманието й бе насочено другаде и затова не успя да вложи пълната си сила в заповедта, а аз на свой ред бях доста устойчива на внушение.

Но това малко забавяне ми попречи да я достигна. Лиса се вкопчи в последния си шанс. Знаеше, че друг няма да има.

Още веднъж, борейки се с изгарящата болка, влагайки в това последно движение всичко, което й бе останало, тя натисна кола към сърцето на Дмитрий. Ударът й бе непохватен, беше нужно още малко извъртане и натискане за разлика от чистия удар, който един обучен пазител би нанесъл. Но несръчно забит или не, колът най-сетне достигна целта си. Прониза сърцето му. И в този миг магията нахлу през нашата връзка, познатата магия, която бях изпитвала толкова пъти, докато тя лекуваше.

Само че… тази бе сто пъти по-силна от всичко, което бях усещала досега. Замръзнах, сякаш бях под въздействие на внушението. Имах чувството, че нервите ми експлодират все едно ме е поразил гръм.

Около Лиса внезапно избухна бяла светлина, светлина, която затъмни яркостта на пламъците. Сякаш някой бе изпуснал слънцето в средата на стаята. Изкрещях и ръката ми се стрелна инстинктивно да закрие очите ми, докато се люшнах назад. От звуците наоколо разбрах, че и останалите реагират по същия начин.

За миг сякаш вече не съществуваше никаква връзка. Не усещах нищо от Лиса — нито болка, нито магия. Връзката беше също толкова безцветна и празна като бялата светлина, изпълваща стаята. Силата, която Лиса бе използвала, заля, затрупа нашата връзка, все едно я бе сковала.

Тогава светлината изчезна. Не избледня. Просто… изчезна за миг. Сякаш някой бе щракнал ключ за осветление. В стаята настъпи тишина, с изключение на откъслечните тихи възгласи на тревога и объркване. Светлината трябва да е била унищожителна за чувствителните очи на стригоите. Дори за мен беше непоносима. Пред очите ми танцуваше цяло съзвездие. Не можех да фокусирам погледа си върху нищо, докато остатъчният образ от онзи ослепителен блясък прогаряше зрението ми.

Накрая, след като примигвах известно време, смътно успях да различа нещо. Огънят бе изчезнал, оставяйки зад себе си черни петна по стените и тавана, както и лека миризма на дим във въздуха. Според мен би трябвало да има много по-големи щети. Обаче нямах време за това чудо, защото друго чудо се случваше пред очите ми.

Не просто чудо. Вълшебна приказка.

Лиса и Дмитрий бяха на пода. Дрехите им бяха почти изгорели. Червени и розови петна обезобразяваха красивата й кожа там, където огънят я бе изгорил най-силно. Ръцете й, китките й бяха в ужасно състояние. Виждах кървавите следи там, където пламъците бяха прогорили кожата й. Изгаряния от трета степен, ако правилно си спомнях от уроците по физиология. При все това тя сякаш не усещаше болка, нито изгарянията пречеха на ръцете й да се движат.

Тя милваше косата на Дмитрий.

Докато тя бе приседнала, той бе проснат някак си сгърчен. Главата му почиваше върху скута й, а тя прокарваше пръсти през косата му с нежни, повтарящи се движения — като тези, с които успокояваме дете или животно. Лицето й, макар белязано от пламъците, сияеше, изпълнено с безкрайно състрадание. Дмитрий ме бе нарекъл ангел на отмъщението, но докато се взираше в него и го утешаваше, тя бе като истински ангел на милосърдието.

Съдейки по състоянието на дрехите му, очаквах той да представлява ужасяваща, почерняла купчина кости. Ала когато Дмитрий вдигна глава, давайки ми възможност за пръв път да зърна лицето му, видях, че е напълно незасегнато. По кожата му нямаше и следа от изгаряния — беше топла и загоряла, както през онзи ден, когато го срещнах за пръв път. Зърнах само за кратко очите му, преди да зарови лице в коляното на Лиса. Видях безкрайните кафяви дълбини, в които се бях влюбила толкова отдавна. Нямаше червени пръстени.

Дмитрий… вече не беше стригой.

И плачеше.