Духовна връзка

Глава 26

Може би някой тук имаше извратено чувство за хумор, но се озовах в килията, наскоро опразнена от Дмитрий.

Оставих се да ме водят най-покорно, след като пазителят ми съобщи в какво ме обвиняват. Всъщност изпаднах в някаква летаргия, защото просто не можех да проумея повечето от това, което ми каза водачът на дворцовата стража. Всъщност направо не можех да повярвам, че говори за мен. Не изпитвах нито гняв, нито обида от обвинението, защото още бях зашеметена от новината за смъртта на кралица Татяна.

Но не беше просто мъртва. Беше убита.

Убита?

Как е възможно това да се случи? Как въобще се е случило именно тук? Кралският двор беше едно от най-строго охраняваните места в целия свят и особено кралица Татяна беше изключително добре пазена — от същата група дворцови стражи, които само преди малко се нахвърлиха срещу Дмитрий и мен. Освен ако е напуснала кралския двор — аз обаче бях съвсем сигурна, че не го е напускала — никой стригой не можеше да я убие. При постоянните заплахи, сред които живеехме, убийството сред морои и дампири беше нещо почти нечувано. Е, понякога се случваше. Това бе неизбежно във всяко общество, но след като бяхме толкова жестоко преследвани, ние рядко имахме време да се нахвърляме един срещу друг (ако не броим ожесточените спорове в съвета). Отчасти именно заради това Виктор бе осъден толкова сурово. Неговите действия бяха сред най-тежките възможни престъпления.

До днес.

След като преглътнах невероятната новина за убийството на кралица Татяна, успях да си задам най-важния, истинския въпрос: „Защо аз? Защо обвиняват мен?“ Не бях адвокат, но бях напълно сигурна, че да наречеш някого лицемерна кучка не е достатъчно солидно доказателство за съдебен процес.

Опитах се да науча повече подробности от пазачите, дежурещи пред килията ми, но те оставаха мълчаливи, с намръщени лица. Понеже гласът ми беше прегракнал от крещене, се свих на леглото и проникнах в съзнанието на Лиса, откъдето можех да се сдобия с повече информация.

Лиса не беше на себе си от тревога, като се опитваше да получи отговори от всеки, с когото се срещаше. Кристиан още беше с нея. Сега стояха във фоайето на една от административните сгради, която кипеше от оживление и трескава дейност. Дампири и морои търчаха навред, някои изплашени от новопоявилата се нестабилност на правителството, други пък се надяваха да се възползват от нея. Лиса и Кристиан бяха насред тази суматоха като есенни листа, повлечени от мощна буря.

Макар Лиса да беше вече пълнолетна, досега винаги е била под закрилата на някои от по-старите членове на съвета — обикновено Присила Вода, а понякога дори и кралица Татяна. Но сега не можеше да разчита нито на едната, нито на другата по съвсем очевидни причини. Въпреки че много от кралските особи я уважаваха, всъщност Лиса нямаше към кого да се обърне за помощ.

Като видя колко е объркана, Кристиан я докосна по ръката.

— Леля Таша би трябвало да знае какво става — каза й той. — Рано или късно ще се появи. Знаеш, че тя няма да позволи нещо да се случи на Роуз.

Лиса знаеше, че долавя малка доза от неувереност в това твърдение, но не каза нищо. Таша може и да не искаше да ме сполети нещо лошо, но със сигурност не беше всемогъща.

— Лиса!

Викът на Ейдриън накара Лиса и Кристиан едновременно да се обърнат. Ейдриън тъкмо бе влязъл, придружаван от майка си. Самият той имаше вид като на току-що измъкнал се от леглото. Носеше вчерашните си дрехи, леко измачкани, а косата му явно бе лишена от обичайните грижи. В сравнение с него Даниела изглеждаше елегантна и овладяна, като илюстрация на безупречна бизнесдама, която обаче не беше лишена от женственост.

Най-после! Ето ги хората, които можеха да знаят отговорите. Лиса се втурна с благодарност към тях.

— Слава Богу — заговори. — Никой не иска да ни каже какво се е случило… освен че кралицата е мъртва, а Роуз е в затвора. — Лиса погледна умолително към Даниела. — Кажи ми, че това е само някаква ужасна грешка.

Даниела потупа Лиса по рамото и я изгледа утешително, доколкото беше възможно при тези обстоятелства.

— Опасявам се, че не е. Снощи Татяна е била убита, а Роуз е главната заподозряна.

— Но тя никога не би го направила! — възкликна Лиса.

Кристиан се присъедини към справедливото й възмущение.

— Крясъците й в съвета онзи ден не са достатъчно основание, за да я обвинят в убийството. — Аха, двамата с Кристиан разсъждавахме еднакво. Беше едва ли не плашещо. — Нито пък тайното й промъкване на Бдението.

— Прав си. Не е достатъчно — съгласи се Даниела. — Но това не подобрява положението й. Очевидно разполагат с друго доказателство, което доказва вината й.

— Какво доказателство? — настоя Лиса.

Даниела заговори с извинителен тон.

— Не зная. Това все още е част от разследването. Ще има предварително изслушване за представяне на уликите и разпит за това къде е била, за възможни мотиви… такива неща. — Огледа забързаните хора наоколо. — Ако въобще се стигне до това. Подобна трагедия… не се е случвала от векове. До избора на нов монарх съветът ще разполага с цялата власт, но неминуемо ще възникне хаос. Хората са изплашени. Няма да се изненадам, ако съветът въведе извънредно положение.

Кристиан се обърна към Лиса с лице, озарено от надежда.

— Снощи видя ли се с Роуз? Беше ли с теб?

Лиса се намръщи.

— Не. Мисля, че тя беше в стаята си. За последен път я видях онзи ден.

Даниела не се зарадва от това уточнение.

— Това няма да помогне. Ако е била сама, тогава няма алиби.

— Не е била сама.

Три чифта очи се извърнаха към Ейдриън. Той заговори за пръв път, след като се провикна към Лиса още с влизането си. Самата Лиса досега не му обръщаше много внимание, което означаваше, че и аз — през телепатичната ни връзка с Лиса — не се интересувах от него. Но когато Ейдриън пристъпи към нея, й направи впечатление небрежният му вид. Тревогата и смущението бяха оставили своя отпечатък по лицето му и сега изглеждаше по-възрастен за годините си. Когато се настрои към аурата му, Лиса видя обичайните златисти оттенъци, типични за владеещите магията на духа, но те бяха замъглени и смесени с по-тъмни участъци. Имаше и проблясъци като предупреждения за нестабилност на духа. За Ейдриън всичко се разиграваше твърде бързо, за да успее да реагира, но подозирах, че при първата удобна възможност ще посегне към цигарите и алкохола. Така се справяше Ейдриън с подобни затруднения.

— Какво каза? — попита Даниела остро.

Ейдриън вдигна рамене.

— Тя не беше сама, защото аз бях с нея през цялата нощ.

Лиса и Кристиан запазиха неутрални физиономии, но Даниела не успя да прикрие горчивата си изненада — като всеки родител, когато научи нещо за сексуалния живот на детето си. Недоволната й реакция не убягна от погледа на Ейдриън.

— Спести ми ги — предупреди я той. — Моралните ти поучения, мнението ти… всичко това сега няма никакво значение. — Махна с ръка към група паникьосани морои, които нахлуха вътре с викове, че се очаквало Виктор Дашков да се завърне в кралския двор и да ги избие всичките. Ейдриън поклати глава и отново се обърна към майка си: — Бях с Роуз. Това доказва, че не го е извършила. По-късно ще обсъждаме майчинското ти неодобрение относно интимния ми живот.

— Не това ме тревожи! Ако те разполагат с неопровержимо доказателство и ти се забъркаш в това, също ще бъдеш заподозрян. — Първоначалното самообладание на Даниела явно бе започнало да се пропуква.

— Тя ми е леля! — възкликна Ейдриън невярващо. — Защо, за Бога, двамата с Роуз ще я убиваме?

— Защото тя не одобряваше връзката ти с Роуз. И защото Роуз беше яростен противник на закона за възрастта. — Това обяснение изрече Кристиан. Лиса го изгледа възмутено, но той само сви рамене. — Какво? Само припомних очевидното. Ако не аз, все някой друг щеше да го направи. Всички ние се наслушахме на какви ли не слухове. Хората си съчиняват разни истории, които са прекалени дори за Роуз. — Доста силен многозначителен коментар, впрочем.

— Кога? — попита Даниела, като улови ръкава на Ейдриън. — Кога беше с Роуз? Кога си отишъл при нея?

— Не зная. Не си спомням — отвърна той.

Майка му го стисна още по-здраво за ръката.

— Ейдриън! Отнасяй се по-сериозно. Това ще повлияе много на развоя на събитията. Ако си отишъл там, преди Татяна да бъде убита, тогава не могат да те замесят в това. Ако си бил с Роуз след убийството…

— Тогава тя има алиби — прекъсна я той. — И никакви проблеми няма да има.

— Надявам се да се окаже вярно — промърмори Даниела. Очите й вече не се фокусираха върху приятелите ми. Зъбните колела в мозъка й трескаво се въртяха и мислите й препускаха напред, докато се опитваше да измисли най-добрия начин да защити сина си. За нея аз си оставах само един злополучен случай. Най-големият източник на тревогата й си оставаше синът й, което естествено бе напълно разбираемо. — Все още разполагаме с време да ти намерим адвокат. Ще говоря с Деймън. Но трябва да го намеря преди изслушването довечера. Трябва да уведомим и Руфъс. По дяволите! — Като чу последното, Ейдриън повдигна вежди. Останах с впечатлението, че не се случва често лейди Ивашков да ругае. — Трябва да установим по кое време си бил там.

Ейдриън продължаваше да изглежда безкрайно объркан и имаше вид, сякаш още в следващия миг ще припадне, ако в най-скоро време не получи обичайната си доза от никотин или алкохол. Никак не ми беше приятно да го виждам такъв, особено когато бе заради мен. Никой не оспорваше, че не му липсваше сила, обаче характерът му, както и страничните ефекти на духа му пречеха да се справя с трудностите. Все пак въпреки възбудата и тревогата успя да си спомни нещо, което можеше да помогне на обезумялата му майка.

— Като влязох, във фоайето на сградата имаше някой… мисля, че беше портиер или някой от пазачите. Но не видях никого зад бюрото на рецепцията. — В повечето сгради обикновено разполагаха с подобен персонал за спешни случаи или за различни услуги.

Лицето на Даниела светна.

— Ето, от това се нуждаем. Деймън ще установи кога точно си влязъл, за да можем да свалим всички обвинения от теб.

— И ще успее ли да ме защити, ако нещо се влоши?

— Разбира се — отвърна му тя забързано.

— Ами Роуз?

— Какво за нея?

Ейдриън продължаваше да изглежда като готов да рухне, но сега зелените му очи гледаха сериозно и съсредоточено.

— Ако се установи, че леля Татяна е била убита, преди да съм отишъл там, и Роуз бъде хвърлена на вълците, Деймън ще се яви ли като неин адвокат?

— О, ами, скъпи… — заекна майка му, — Деймън всъщност не се занимава точно с това…

— Ще го направи, ако го помолиш — заяви Ейдриън твърдо.

— Ейдриън — въздъхна тя уморено, — не знаеш за какво говориш. Те заявиха, че разполагат с много сериозна улика срещу нея. И ако семейството ни покаже, че я подкрепя…

— Това не означава, че подкрепяме убиец! Ти познаваш Роуз. Харесваш я. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че за нея ще бъде добре да я защитава някакъв си некадърен адвокат, който ще й натресат? Можеш ли!

Даниела пребледня. Кълна се, тя наистина се сгърчи. Не мисля, че бе свикнала на такъв яростен отпор от своя безгрижен син. И макар думите му да прозвучаха съвсем разумно, в интонацията му се долавяше някакво диво отчаяние, пък и цялото му поведение беше малко плашещо. Но не можех да преценя дали се дължеше на магията с духа, или само на емоциите му.

— Аз… ще говоря с Деймън — обеща Даниела накрая, но преди да изрече думите, няколко пъти преглътна мъчително.

Ейдриън въздъхна дълбоко и част от гнева му стихна.

— Благодаря.

Тя побърза да се отдалечи, като се смеси с тълпата, оставяйки Ейдриън с Кристиан и Лиса, които изглеждаха смаяни почти колкото Даниела преди малко.

— Деймън Тарус? — предположи Лиса. Ейдриън кимна.

— Кой е той? — попита Кристиан.

— Братовчед на майка ми — поясни Ейдриън. — И наш семеен адвокат. Истинска акула. Голям мръсник, но може с всичко да се справи.

— Е, предполагам, че ще помогне — отрони Кристиан със замислена физиономия. — Но дали ще е достатъчно добър, за да се пребори въпреки така наречената сериозна улика?

— Не зная. Наистина не зная. — Ейдриън бръкна разсеяно в джоба си, където обикновено държеше цигарите си, но днес не ги бе взел. Въздъхна. — Дори не зная каква е тази улика, нито как е умряла леля Татяна. Чух само, че тази сутрин я намерили мъртва.

Лиса и Кристиан се спогледаха. Кристиан сви рамене, а Лиса отново се обърна към Ейдриън, като пое ролята на вестоносец.

— Намерили са я в леглото й, прободена в сърцето със сребърен кол.

Ейдриън не каза нищо. Изражението му почти не се промени. На Лиса й хрумна, че при всичките тези разговори за невинност, улики и адвокати всички някак си забравиха факта, че кралица Татяна беше пралеля на Ейдриън. Той не одобряваше някои от нейните решения и имаше навика да сипе доста шеги по неин адрес зад гърба й. Но тя си оставаше от неговото семейство. Много близка негова роднина, която той бе познавал през целия си живот. Нормално бе сега да страда заради смъртта й, освен всичките останали тревоги. Дори аз се почувствах донякъде объркана. Мразех Татяна заради това, което ми стори, но никога не съм пожелавала смъртта й. Пък и не можех да забравя, че понякога тя говореше за мен, сякаш бях достойна личност. Може и да беше преструвка от нейна страна, но бях напълно сигурна, че кралица Татяна бе искрена през онази нощ, когато се отби за кратко в дома на Ивашков. Беше изтощена и замислена, най-вече загрижена как да осигури мира за своите поданици.

Лиса се загледа в отдалечаващия се Ейдриън със симпатия и тъга. Кристиан я докосна нежно по рамото.

— Хайде — рече. — Ще изясним това, което ни е нужно. Сега сме още в началото.

Почувствала се съвсем безпомощна, Лиса се остави да я изведе навън, за да се отдалечат от изпадналите в паника тълпи. Оранжевата светлина на залязващото слънце къпеше листата и дърветата в топли златисти багри. Когато се връщахме с Дмитрий от склада, навън също се бяха насъбрали доста хора, но изобщо не можеше да се сравнява със сегашното множество. Подплашени, всички си разменяха какви ли не слухове. Някои вече се бяха преоблекли в траурни дрехи, изцяло в черно. Сълзи се стичаха по лицата им. Зачудих се колко от тези сълзи са искрени. Дори и в разгара на тази трагедия, след това жестоко престъпление, кралските фамилии продължаваха да си съперничат за властта.

Всеки път щом чуеше името ми, Лиса все повече се разгневяваше. Гневът й бе примесен с озлобление, сякаш черен дим преминаваше през връзката ни и тя често губеше контрол върху постъпките си. Всичко това се дължеше на магията с духа.

— Не мога да повярвам! — извика тя на Кристиан. Аз забелязах, но не и тя, че той бързаше да я отведе някъде, където нямаше хора. — Как би могъл някой да си помисли такива неща за Роуз? Това е заговор. Трябва да е заговор.

— Зная, зная — кимна й той. Много добре познаваше признаците на страничния ефект на духа и се опитваше да я успокои. Скоро стигнаха до малка тревиста поляна. Седнаха на тревата, в сянката на един голям лешников храст. — Ние с теб знаем, че не го е извършила. Не се съмняваме в това. И ще го докажем. Не може да я накажат за нещо, което не е извършила.

— Не познаваш тази клика — изръмжа Лиса. — Ако някой е решил да я накисне за това убийство, те са способни на всичко. — Много внимателно, без тя да забележи, аз изтеглих част от мрака в нея, опитвайки се да я успокоя. За нещастие гневът й щеше да се прелее в мен и да усили моя.

Кристиан се засмя.

— Забравяш, че и аз съм израснал сред тази клика. Нали ходя на училище заедно с децата им. Познавам ги… но не бива да изпадаме в паника, преди да сме научили повече, нали?

Лиса въздъхна. Почувства се по-добре и се усмихна леко на Кристиан. Аз пък си казах да внимавам, за да не отнема твърде много от мрака в нея.

— Не си спомням досега да си бил толкова разумен.

— Това е защото всеки има различно определение за „разумен“. Просто не разбират правилно моето, това е всичко. — В гласа му сега се долавяше лека надменност.

— Май си доста неразбран — засмя се тя.

Погледите им се преплетоха. Усмивката на лицето му се преобрази в нещо по-топло, по-нежно.

— Е, надявам се този път да не съм неразбран. В противен случай може да получа някой юмрук.

Наведе се напред и доближи устните си до нейните. Лиса откликна без колебание или задна мисъл, като се потопи изцяло в сладостта на целувката му. За нещастие и аз се потопих. Когато най-после се отдръпнаха един от друг, Лиса усети как сърцето й се разтуптя, а бузите й пламнаха.

— И какво означава твоето определение? — попита тя, все още омаяна от вкуса на устните му.

— Означава „съжалявам“ — отвърна той.

Тя извърна поглед и отскубна нервно малко трева. Накрая, е въздишка, отново се вгледа в лицето му.

— Кристиан… имало ли е някога… имало ли е някога нещо между теб и Джил? Или Мия?

Той я зяпна смаяно.

— Какво? Откъде ти хрумна това?

— Толкова много време прекарваш с тях.

— Ти си единствената, която някога съм желал. — Изрече го на един дъх. Искреният му поглед, който нито за миг не се отклони от очите й, тези негови кристално сини очи… всичко това не оставяше място за съмнение на кое момиче принадлежи сърцето му. — Никога не съм и помислял за друга. Въпреки всичко, въпреки случилото се с Ейвъри…

— Кристиан, толкова съжалявам за това…

— Не е нужно да…

— Но аз наистина съжалявам…

— По дяволите! — ядоса се той. — Ще ме оставиш ли да довърша изрече…

— Не — прекъсна го Лиса. Наведе се напред и го целуна — силно и завладяващо, от което цялото й тяло пламна. Беше от онези целувки, които ясно й подсказваха, че и за нея не съществуваше друг на този свят.

Добре. Очевидно Таша имаше право: аз бях единствената, която можеше отново да ги събере. Но просто не очаквах арестът ми да изиграе решителната роля.

Измъкнах се от главата й, за да ги оставя насаме. Пък и нямах желание да им светя. Не завиждах на техния миг. Точно сега не можеха да направят нищо за мен, а заслужаваха да бъдат щастливи заедно. Оставаше им само да чакат нови разкрития, а и техният метод за убиване на времето беше доста по-здравословен от това, което Ейдриън вероятно вършеше в момента.

Излегнах се върху леглото и се загледах в тавана. Около мен нямаше нищо, освен голи метални повърхности и неутрални цветове, способни окончателно да ме подлудят. Нямаше какво да гледам. Нямаше какво да чета. Чувствах се като животно в клетка. Струваше ми се, че килията все повече и повече се смалява. Единственото, което ми оставаше, бе да си припомням отново и отново това, което бях научила от Лиса, за да анализирам всяка дочута дума. Разбира се, че за всичко имах въпроси, но единственото, което сериозно ме разтревожи, бе споменатото от Даниела изслушване. Ето за това трябваше да узная нещо повече.

И получих отговора, от който се нуждаех, макар че трябваше да изчакам още цял час за него.

Тъкмо се бях унесла в нещо като неясна омая и едва познах Михаил, изправил се пред вратата на килията. Скочих от леглото и се улових за металната решетка. Видях, че той започна да отключва вратата. Заля ме сгряваща надежда.

— Какво става? — попитах. — Освобождават ли ме?

— Опасявам се, че не — поклати глава той. Думите му се потвърдиха секунди по-късно, защото веднага след като отключи вратата, той чевръсто щракна белезниците около китките ми. Не оказах никаква съпротива. — Тук съм, за да те отведа на изслушването.

Като излязох в коридора, видях струпани там много пазители. Личната ми охрана. Същото както с Дмитрий. Да се разплачеш от умиление. Двамата с Михаил закрачихме напред един до друг и, слава Богу, че той не спря да говори, вместо да тънем в онази ужасна тишина, тъй свойствена за всички затворници.

— Какво по-точно ще бъде това изслушване? Като съдебен процес ли?

— Не, не. Твърде рано е за съдебен процес. При всяко изслушване се решава дали ще изправят обвиняемия пред съда.

— На мен ми се струва чиста загуба на време — изтъкнах му аз. Излязохме от сградата на пазителите. Свежият и влажен въздух беше най-сладкото нещо, което някога бях вкусвала.

— Ще бъде по-голяма загуба на време, ако организират съдебен процес по всички правила и чак тогава осъзнаят, че няма дело, което да изложат пред съда. При изслушването ще представят всички доказателства, с които разполагат, а съдията или някой, който действа като съдия, ще реши дали трябва да те изправят пред съдебен състав. Защото съдебният процес придава на всичко съвсем официален вид. На него произнасят присъдата и определят наказанието.

— А защо изчакаха толкова дълго, преди да започнат изслушването? Защо ме държаха цял ден в килията?

Той се засмя, но не защото това му се стори смешно.

— Напротив, сега действаха бързо, Роуз. Много бързо. Понякога за изслушване се чака с дни или дори със седмици. А ако ще има съдебен процес, през цялото време, докато започне, ще си под ключ.

Преглътнах.

— И тогава ли ще действат толкова бързо?

— Не зная. Почти от сто години не е бил убиван наш монарх. Хората са полудели, а съветът иска да наложи ред. Вече кроят грандиозни планове за погребението на кралицата. Ще бъде гигантски спектакъл, за да се разсее публиката.

— Какво? Как?

— Колкото по-скоро осъдят убиеца, толкова по-сигурни ще се почувстват всички. Те смятат, че доказателствата срещу теб са солидни и затова искат да избързат. Те искат ти да си виновна. Искат да погребат кралицата, но чак след като са изправили убиеца й пред правосъдието, за да могат всички да заспят спокойно след избора на новия крал или кралица.

— Но аз не съм… — Не довърших опита си да отрека обвинението. Нямаше смисъл.

Пред нас се извиси сградата, в която заседаваше Тронният съвет. Стори ми се застрашително отблъскваща още като я видях за пръв път — при процеса срещу Виктор, но ето че сега тук щеше да се реши моето собствено бъдеще. И очевидно не само моето бъдеще. Целият свят на мороите ще следи този процес и ще изчаква с надеждата аз да се окажа злодеят, който безпроблемно ще бъде отстранен завинаги. Преглътнах и нервно изгледах Михаил.

— Мислиш ли, че… че ще има съдебен процес?

Той не ми отговори. Един от пазителите ни отвори вратата.

— Михаил? — настоях. — Наистина ли ще ме изправят на съд за убийство?

— Да — отвърна той и ме изгледа съчувствено. — Сигурен съм, че ще го направят.