Духовна връзка

Глава 15

Тогава в паникьосаното ми съзнание идеята веднага да се втурна към Лихай — въпреки че се намираше на километри оттук — ми се стори най-железният план. Но след миг осъзнах, че това не е по моите възможности. Всъщност беше далеч, далеч извън тях.

Когато скочих от стола и се стрелнах навън от стаята, изведнъж изпитах копнеж по Албърта. Виждала съм я как се впуска в действие в „Свети Владимир“ и знаех, че тя може да овладее и най-кризисната ситуация. В този момент отношенията ни бяха такива, че тя би реагирала на всеки мой зов за помощ или предупреждение за надвиснала опасност. Пазителите в кралския двор все още бяха непознати за мен. При кого да отида? При Ханс? Типът, който ме мразеше? Той нямаше да ми повярва, не както Албърта или майка ми. Докато тичах по тихите коридори, отхвърлих всички тези притеснения. Това нямаше значение. Щях да го накарам да ми повярва. Ще намеря някой, който ще ми повярва. Някой, който можеше да измъкне Лиса и Кристиан от този ужас.

Само ти можеш, изсъска гласът в главата ми. Ти си тази, която Дмитрий иска.

Пропъдих и тази мисъл, най-вече, защото заслепена от ужас и тревога, налетях на някого в коридора.

Нададох приглушен вик, което прозвуча като „умф“, когато лицето ми се блъсна в нечия гръд. Вдигнах глава. Михаил. В друг случай бих изпитала облекчение, но в момента бях обезумяла от тревога и щях да се пръсна от пулсиращия в мен адреналин. Сграбчих го за ръкава и го задърпах към стълбите.

— Хайде! Трябва да получим помощ!

Михаил не помръдна, въпреки яростното ми теглене. Намръщи се, но лицето му остана спокойно.

— За какво говориш?

— Лиса! Лиса! И Кристиан! Бяха пленени от стригои, от Дмитрий. Можем да ги намерим. Аз мога да ги намеря. Но трябва да побързаме.

Объркването на Михаил нарасна.

— Роуз… колко време си там долу?

Нямах време за това. Пуснах го и хукнах нагоре по стълбите към главните етажи на комплекса. Миг по-късно чух стъпките му зад мен. Когато стигнах до кабинета в щаба на пазителите, очаквах някой да ме смъмри, задето съм напуснала работата си, само че… никой, изглежда, не ме забеляза.

В кабинета цареше хаос. Пазителите тичаха наоколо, звъняха телефони, обаждаха се и всички говореха като обезумели. Те знаеха, осъзнах. Те вече знаеха.

— Ханс! — извиках, докато си проправях път през тълпата. Той беше в другия край на стаята и тъкмо приключваше разговор по мобилния си телефон. — Ханс, аз зная къде са. Зная къде стригоите са отвели Лиса и Кристиан.

— Хатауей, нямам време за теб… — Млъкна и спря да се мръщи. — Вие имате онази връзка.

Зяпнах го смаяно. Бях подготвена да ме пропъди като досадна напаст. Бях готова за дълги обяснения, докато го убедя. Кимнах бързо.

— Видях го. Видях как се случи всичко. — Сега аз се намръщих. — А ти откъде знаеш?

— Серена — отвърна той мрачно.

— Серена е мъртва…

Той поклати глава.

— Не, не още. Макар че по телефона със сигурност звучеше като мъртвец, ако те биха могли да говорят. Каквото и да се е случило, тя със сетни сили е успяла да се обади. Изпратихме алхимиците да я приберат и… да почистят.

Припомних си случилото се и как Серена бе запратена към асфалта. Ударът беше много силен и когато тя не помръдна, предположих най-лошото. Все пак, ако тя е оцеляла — и очевидно беше — си я представих как измъква мобилния телефон от джоба си с окървавени ръце…

Моля те, моля те, нека да е жива…, помислих си, без да зная на кого точно се моля.

— Ела — рече Ханс. — Нуждаем се от теб. Вече се сформират спасителни екипи.

Това беше поредната изненада. Не очаквах толкова бързо да се съгласи да ме включи. Изпълних се с непознато досега уважение към Ханс. Той може и да се държеше като задник, но беше лидер. Щом нещо бе ценно, той не се колебаеше да го използва. С едно бързо движение изскочи през вратата, последван от неколцина пазители. Аз подтичвах, за да не изоставам и видях, че и Михаил идва с нас.

— Организирате спасителна акция — казах аз на Ханс. — Това е… нещо изключително. — Поколебах се, преди да изговоря думите. Със сигурност не исках да го обезкуражавам. Но не беше обичайно да се спасяват морои. Спасителната операция, организирана след нападението на Академията, беше изключение, за което бе нужно доста убеждаване.

Ханс ме изгледа мрачно.

— Както и принцеса Драгомир.

Лиса беше ценна за мен, много по-скъпа от всичко на този свят. Осъзнах, че и за мороите беше не по-малко ценна. Повечето морои, заловени от стригои, се смятаха за мъртви, но тя не беше само една от многото. Тя беше последната от семейството, последната от една от дванадесетте древни фамилии. Загубата й щеше да бъде удар не само по културата на мороите. Щеше да бъде знак, зловещо предзнаменование, че стригоите наистина са ни победили. Заради нея пазителите щяха да рискуват организирането на спасителна мисия.

Всъщност, изглежда, бяха готови да рискуват много неща. Когато пристигнахме в гаража, където се намираха автомобилите на кралския двор, видях да пристигат още много пазители, както и морои. Разпознах няколко. Таша Озера беше сред тях и останалите също като нея владееха магията на огъня. Ако бях научила нещо, то беше колко ценни са те в битка. Изглежда, спорът дали мороите да участват в директна схватка щеше да бъде забравен засега и аз бях удивена колко бързо се бе сформирала тази група. Очите на Таша срещнаха моите, лицето й бе бледо и изпито. Не ми каза нищо. Не беше нужно.

Ханс издаваше заповеди, разделяше хората на групи и ги разпределяше по автомобилите. С целия самоконтрол, на който бях способна, чаках търпеливо до него. Неспокойната ми натура ме подтикваше да скоча и да настоявам да ми кажат какво ще правя. Той ще стигне и до мен, повтарях си. Има задача за мен; просто трябва да почакам.

Още едно изпитание за самоконтрола ми беше Лиса. След като напуснах съзнанието й, не можех да се върна. Още не. Не бих понесла да ги видя, да видя Дмитрий. Осъзнавах, че трябва да го направя, след като започна да давам указания на пазителите, но засега се сдържах. Знаех, че Лиса е жива. В момента това беше най-важното.

Нервите ми бяха толкова опънати, че когато някой докосна рамото ми, едва не се извърнах с изваден кол в ръка.

— Ейдриън… — промълвих задъхано. — Какво правиш тук?

Той стоеше там, вперил поглед в мен, а ръката му нежно разроши косата ми. Само два пъти бях виждала върху лицето му това сериозно, мрачно изражение. И както обикновено, не ми хареса. Ейдриън беше един от онези хора, които би трябвало винаги да се усмихват.

— Веднага щом научих, знаех къде ще те намеря.

Поклатих глава.

— Случило се е преди… не зная, десет минути? — Времето ми се губеше. — Как е възможно всички да научат толкова скоро?

— Разпространиха новините в двора веднага щом са станали достояние. Имат система за незабавно реагиране. На практика кралицата е заключена под засилена охрана.

— Какво? Защо? — Не зная защо, но това ме ядоса. Татяна не беше застрашена. — Защо се хабят ресурси за нея? — При тези мои думи стоящият наблизо пазител ме огледа критично от главата до петите.

Ейдриън сви рамене.

— Доколкото зная, атаката на стригоите е сравнително наблизо, нали? Те са решили, че това е сериозна заплаха за сигурността ни.

Сравнително беше ключовата дума. Лихай беше на час и половина път от двора. Пазителите винаги бяха нащрек, кажи-речи в състояние на постоянна бойна готовност, макар че с всяка изминала секунда ми се искаше да се движат по-бързо и най-сетне да се задействат. Ако Ейдриън не беше дошъл, без съмнение вече щях да съм изгубила търпение и да съм казала на Ханс да побърза.

— Беше Дмитрий — прошепнах на Ейдриън. Не бях сигурна дали трябва да кажа на някой друг за това. — Той ги отвлече. Използва ги като примамка за мен.

Лицето на Ейдриън потъмня още повече.

— Роуз… не можеш… — Гласът му заглъхна, но аз знаех какво иска да каже.

— Имам ли избор? — Възкликнах. — Трябва да отида. Тя е най-добрата ми приятелка и аз съм единствената, която може да ги отведе при нея.

— Това е капан.

— Зная. И той знае, че зная.

— Какво ще правиш? — Отново знаех какво има предвид.

Погледнах към сребърния кол, който преди малко несъзнателно бях извадила.

— Каквото съм длъжна. Трябва… трябва да го убия.

— Добре — рече Ейдриън и по лицето му се изписа облекчение. — Радвам се.

Поради някаква причина това ме вбеси.

— Господи — процедих гневно, — нима си толкова нетърпелив да се отървеш от съперника си?

Лицето на Ейдриън отново стана сериозно.

— Не. Само зная, че докато той е жив — или по-точно нещо като жив — ти си в опасност. А това е нещо, което не мога да понеса. Не мога да понеса мисълта, че залогът е твоят живот. А това е истината, Роуз. Докато той не изчезне напълно, ти никога няма да си в безопасност. Аз имам нужда ти да си в безопасност. Няма… няма да понеса, ако ти се случи нещо.

Избликът ми на гняв умря така бързо, както бе избухнал.

— О, Ейдриън, съжалявам…

Оставих се да ме привлече в обятията си. Отпуснах глава на гърдите му и усетих туптенето на сърцето му, меката коприна на ризата му. Позволих си този краткотраен миг на утеха. Искаше ми се да потъна завинаги в него. Не исках да бъда в плен на този разяждащ страх: за Лиса и за Дмитрий. Изстинах, когато внезапно осъзнах нещо. Без значение какво ще се случи, тази нощ щях да изгубя един от двамата. Ако спасях Лиса, Дмитрий щеше да умре. Ако той оцелееше, тя щеше да умре. Тази история нямаше щастлив край, нищо не можеше да попречи сърцето ми да бъде разбито на хиляди късчета.

Ейдриън погали челото ми с устни, сетне ги сведе към моите.

— Бъди внимателна, Роуз. Без значение какво ще се случи, моля те, моля те бъди внимателна. Не мога да те изгубя.

Не знаех какво да му кажа, как да отговоря на всички чувства, които го изпълваха. Разумът и сърцето ми бяха залети от толкова много смесени емоции, че едва можех да мисля. Вместо това приближих устните си към неговите и го целунах. В цялата смъртоносна вихрушка тази нощ тази целувка беше най-силната, която двамата някога сме си разменяли. Беше жива. Аз бях жива и исках да остана жива. Исках да доведа Лиса обратно и исках отново да се завърна в обятията на Ейдриън, към устните му, към целия този живот…

— Хатауей! Мили Боже, трябва ли да те полея с маркуч, за да охладя страстите ти?

Отдръпнах се рязко от Ейдриън и видях Ханс, вперил кръвнишки поглед в мен. Повечето от джиповете вече бяха натоварени. Сега беше мой ред да действам. Погледнах за последен път Ейдриън за сбогом, а той се насили да ми отвърне с нещо, което би трябвало да изобразява смела усмивка.

— Бъди внимателна — повтори той. — Доведи ги… и доведи и себе си.

Кимнах му кратко и последвах нетърпеливия Ханс към един от джиповете. Когато се плъзнах на задната седалка, ме обзе най-странното чувство на дежа вю. Толкова много приличаше на онзи път, когато Виктор отвлече Лиса, че едва не се смръзнах. Тогава също пътувах в подобен черен джип и насочвах пазителите към мястото, където я държаха. Само че тогава до мен седеше Дмитрий, някогашният прекрасен, смел Дмитрий. При това тези спомени бяха толкова дълбоко запечатани в ума и сърцето ми, че можех да си представя и най-малката подробност: начина, по който той затъкваше косата си зад ушите, непоколебимия поглед в тъмнокафявите му очи, докато настъпваше педала на газта, за да стигнем по-бързо при Лиса. Беше толкова решен, толкова готов да направи това, което беше правилно.

Този Дмитрий, Дмитрий стригоят, също беше решен. Но по съвсем различен начин.

— Ще можеш ли да се справиш? — попита Ханс от предната седалка. Една ръка стисна нежно рамото ми и аз се сепнах, когато видях Таша, седнала до мен. Изобщо не бях забелязала, че пътува в нашата кола. — Разчитаме на теб.

Кимнах, изпълнена с желание да заслужа уважението му. Както повеляваха традициите на пазителите, лицето ми беше лишено от емоции. Опитвах се да не мисля за конфликта между предишния и сегашния Дмитрий. Да не си припомням, че през онази нощ, когато преследвахме Виктор и Лиса, беше същата нощ, когато двамата с Дмитрий се поддадохме на магията за съблазняване…

— Посока Лихай — обявих със студен глас. Сега бях пазител. — Когато приближим, ще ви казвам накъде точно да се насочим.

Бяха изминали около двадесет минути, когато усетих, че групата на Лиса спря. Дмитрий очевидно бе избрал скривалище не много далеч от университета, където щяхме да ги намерим по-лесно, отколкото ако се движеха. Разбира се, трябваше да си напомня, че Дмитрий искаше да бъде намерен. Тъй като знаех, че пазителите няма да се нуждаят от моите указания, докато не приближим Лихай, събрах сили и скочих в главата на Лиса, за да разбера какво става.

Лиса и Кристиан не бяха наранени, като се изключи бутането и влаченето. Намираха се в нещо, което приличаше на складово помещение, което не е било използвано много дълго време. Дебел слой прах покриваше всичко и на места беше толкова много, че не можеха да се различат предметите, струпани върху разнебитените лавици. Може би някакви инструменти. Тук-там се виждаха пръснати листа, както и разкъсани кашони. Стаята се осветяваше от една гола крушка, която й придаваше още по-мрачен и потискащ вид.

Лиса и Кристиан седяха на дървени столове с облегалки, а ръцете им бяха вързани с въжета зад гърбовете. За миг отново ме връхлетя дежа вю. Спомних си последната зима, когато аз, заедно с мои приятели, бяхме завързани за столове и държани в плен от стригои. Те пиха кръв от Еди, а Мейсън умря…

Не. Не мисли за това, Роуз. Лиса и Кристиан са живи. Още нищо не им се е случило. Нищо няма да им се случи.

В момента умът на Лиса бе съсредоточен върху обкръжаващата я обстановка, но като проникнах малко по-навътре, видях как изглежда сградата отвън, когато я бяха довели. Приличаше на склад — стар, изоставен склад — което го правеше идеално убежище за стригоите, където да се скрият с пленниците си.

В стаята имаше четирима стригои, но що се отнасяше до Лиса, само един имаше значение. Дмитрий. Разбирах реакцията й. Да го видя като стригой, беше тежко за мен. Дори сюрреалистично. Но някак си успях да привикна след цялото време, което прекарах с него. При все това дори аз понякога се изненадвах от вида му. Но Лиса изобщо не беше подготвена и беше в пълен шок.

Днес Дмитрий носеше пусната тъмнокестенявата си коса, която стигаше до брадичката му, така както винаги съм го харесвала, и крачеше припряно из стаята. Дългото му кожено палто се вееше около него. Почти през цялото време беше с гръб към Лиса и Кристиан, което беше още по-притеснително за нея. Като не виждаше лицето му, тя почти вярваше, че това е Дмитрий, когото винаги бе познавала. Той спореше с останалите трима, докато кръстосваше малкото пространство. Възбудата сякаш се излъчваше на осезаеми вълни от него.

— Ако пазителите наистина ще дойдат — озъби се едната жена стригой, — тогава би трябвало да сме на пост отвън. — Тя беше висока, слаба и червенокоса и навярно е била морой, преди да бъде превърната. От тона й личеше, че не вярва наистина пазителите да дойдат.

— Ще дойдат — заяви Дмитрий с нисък глас, с онзи готин акцент, който накара сърцето ми да се свие от божа. — Сигурен съм.

— Тогава ми позволи да изляза оттук и да си върша работата! — тросна му се жената стригой. — Не е нужно да стоим тук и да дундуркаме тези двамата. — Тонът й бе снизходителен. Дори презрителен. Беше разбираемо. Всички в света на вампирите знаеха, че мороите не се бият, а Лиса и Кристиан бяха здраво вързани.

— Ти не ги познаваш — възрази Дмитрий. — Те са опасни. Дори не съм сигурен дали не трябва да засилим охраната им.

— Това е нелепо!

С плавно движение Дмитрий се извърна и я зашлеви с опакото на ръката си. От удара тя се олюля и очите й се разшириха от ярост и изненада. Той възобнови кръстосването си из помещението, все едно нищо не се бе случило.

— Ще стоиш тук и ще ги пазиш толкова дълго, колкото ти кажа, ясно ли е? — Тя му хвърли свиреп поглед и докосна предпазливо лицето си, но нищо не каза. Дмитрий погледна към останалите. — Вие също ще останете. Ако пазителите проникнат дотук, ще ми трябвате не само за охрана.

— Откъде знаеш? — обади се друг стригой с черна коса, който някога може би е бил човек. Рядко срещано сред стригоите. — Откъде знаеш, че ще дойдат?

Стригоите притежават идеален слух, но докато се караха, Лиса имаше кратка възможност да поговори незабелязано с Кристиан.

— Можеш ли да изгориш въжетата ми? — промълви тя с едва доловим глас. — Също както при случая с Роуз?

Кристиан се намръщи. Когато двамата с него бяхме пленени, той бе направил точно това, за да ме освободи. Адски болеше и имах огромни мехури по ръцете и китките.

— Те ще забележат — също толкова тихо отвърна Кристиан. Разговорът им секна, защото Дмитрий рязко спря и се извърна към Лиса.

Тя ахна при това внезапно и неочаквано движение. Той приближи светкавично към нея, коленичи и се взря в очите й. Лиса потрепери, въпреки всички усилия на волята. Никога досега не е била толкова близо до стригой, а фактът, че това бе Дмитрий, правеше нещата още по-лоши. Червените пръстени около зениците му като че ли я прогаряха. Острите кучешки зъби изглеждаха готови за атака.

Ръката му се стрелна и я сграбчи за врата, като наклони лицето й, така че да погледне по-добре в очите й. Пръстите му се забиха в кожата й, не достатъчно дълбоко, за да се задуши, но достатъчно по-късно да й останат синини. Ако изобщо имаше по-късно.

— Зная, че пазителите ще дойдат, защото Роуз ни наблюдава — рече Дмитрий. — Нали, Роуз? — Отпусна малко хватката си и прокара пръсти по гърлото на Лиса, толкова нежно…

Все едно в този миг се взираше в моите очи. Моята душа. Дори имах чувството, че милва моята шия. Знаех, че е невъзможно. Връзката беше само между Лиса и мен. Никой не можеше да я види. И въпреки това в този момент сякаш не съществуваше никой друг, освен той и аз. Все едно Лиса не беше между нас.

— Ти си там, Роуз. — На устните му затрептя безмилостна усмивка. — Ти няма да ги изоставиш. Освен това не си толкова глупава, че да дойдеш сама, нали? Може би някога щеше, но вече не.

Изскочих от главата й, неспособна да се взирам в онези очи и да гледам как и те се взират в мен. Дали беше в резултат на собствения ми страх, или бе отражение на този на Лиса, но открих, че тялото ми трепери. Насилих се да спра и се опитах да укротя бясното препускане на сърцето си. Преглътнах и се огледах да видя дали някой е забелязал, но всички бяха погълнати в обсъждане на стратегията, с изключение на Таша.

Студените й сини очи ме изучаваха внимателно, а лицето й бе изопнато от тревога.

— Какво видя?

Поклатих глава, неспособна да погледна и нея.

— Кошмар — промърморих. — Най-лошият ми кошмар се сбъдна.