Духовна връзка

Глава 23

Нямах нужда от връзката, за да открия Лиса. Тълпата беше достатъчно указание къде са двамата с Дмитрий. Първата ми мисъл беше, че пребиват някого с камъни или се извършва някакъв средновековен линч. Тогава осъзнах, че хората, които стояха наоколо, просто гледат нещо. Запровирах се през тях, без да обръщам внимание на възмутените погледи, които си спечелих, докато не стигнах до първата редица от зяпачи. Гледката, разкрила се пред очите ми, ме закова на място.

Лиса и Дмитрий седяха един до друг на една пейка, докато трима морои и — това се казва изненада — Ханс се бяха разположили срещу тях. Наоколо се бяха пръснали пазители, напрегнати и готови да скочат, ако нещата станат напечени. Преди да чуя и дума, вече знаех какво става. Това беше разпит, разследване, за да се реши какво точно е Дмитрий.

При всички положения беше доста странно място за официално разследване. Всъщност се намирахме, каква ирония, в един от вътрешните дворове, който разчиствахме двамата с Еди и в който се извисяваше статуя на младата кралица. Наблизо беше дворцовата църква. Този тревист участък не беше точно свята земя, но се намираше достатъчно близо до църквата, където насъбралите се можеха да намерят убежище, ако се наложи.

Разпятията не нараняваха стригоите, но те не можеха да стъпват в църква, джамия или друго свято място. Това, както и утринното слънце правеха мястото вероятно най-безопасното и подходящото, където да се проведе разпитът на Дмитрий.

Познах един от разпитващите — Рийс Тарус. Той беше роднина на Ейдриън от страна на майка му, но също така бе говорил в полза на декрета за възрастта. Затова мигом го възневидях, особено заради надменния тон, с който се обръщаше към Дмитрий.

— Намираш ли слънчевата светлина за заслепяваща? — попита Рийс. Държеше клипборд и очевидно четеше въпросите от списък.

— Не — отвърна Дмитрий със спокоен и овладян глас. Вниманието му бе изцяло насочено към разпитващите. Нямаше представа, че съм там и така беше по-добре. Исках поне за кратко просто да го погледам и да се възхищавам на прекрасното му лице.

— А ако се втренчиш в слънцето?

Дмитрий се поколеба. Не зная дали останалите, освен мен, забелязаха мигновеното проблясване в очите му, или разбраха какво означава. Въпросът беше глупав и мисля, че Дмитрий — може би, само може би — искаше да се засмее. Но със свойственото си умение запази обичайното си самообладание.

— Очите на всеки биха се заслепили, ако се взира достатъчно дълго в слънцето — отвърна. — Аз няма да бъда изключение.

Изглежда, отговорът не се понрави на Рийс, но логиката му беше безупречна. Той стисна устни и мина на следващия въпрос.

— Изгаря ли кожата ти?

— Не и в момента.

Лиса погледна към насъбралото се множество и ме видя. Тя не можеше като мен да ме усеща през връзката ни, но понякога необяснимо как разбираше, когато съм наоколо. Мисля, че усещаше аурата ми, ако бях достатъчно близо. Всички, които владееха духа, твърдяха, че около целунатите от сянката има съвсем различно поле от светлина. Лиса ми се усмихна леко, преди да се извърне отново към разпитващите.

На Дмитрий, бдителен както винаги, не му убягна почти незабележимото й движение. Вдигна глава, за да види какво я бе разсеяло, видя ме и се запъна леко при отговора на следващия въпрос на Рийс, който беше:

— Забелязал ли си дали понякога очите ти стават червени?

— Аз… — Дмитрий се втренчи в мен за няколко секунди, сетне тръсна глава и се обърна отново към Рийс. — Не съм имал възможност да се гледам в огледало, но смятам, че пазачите биха го забелязали, а никой от тях не каза нищо.

Един от пазителите, застанал наблизо, издаде някакъв звук. Едва успяваше да запази невъзмутимото изражение на лицето си, но мисля, че той също искаше да се изсмее на нелепите въпроси. Не си спомнях името му, но когато преди време бях в двора, бях виждала двамата с Дмитрий да си бъбрят приятелски и да се смеят, когато бяха заедно. Ако стар приятел започваше да вярва, че Дмитрий е отново дампир, това беше добър знак.

Мороят до Рийс се огледа сърдито наоколо, за да види откъде идва звукът, но не откри нищо. Разпитът продължи, като този път попитаха Дмитрий дали би влязъл в църквата, ако му кажат.

— Мога още сега да вляза — отвърна той. — Ако желаете, утре ще присъствам на службата. — Рийс си отбеляза нещо, несъмнено се чудеше дали да не накара свещеника да напръска Дмитрий със светена вода.

— Всичко това са глупости — произнесе един глас в ухото ми. — Вятър и мъгла. Така казва леля Таша. — Кристиан стоеше до мен.

— Трябва да бъде направено — промърморих в отговор. — Те трябва да се уверят, че той вече не е стригой.

— Да, но те току-що са подписали закона за възрастта. Кралицата даде съгласието си за този разпит, защото е нещо сензационно и ще привлече вниманието на всички. Така успяха да опразнят заседателната зала. Все едно казаха: „Хей, вървете да зяпате цирк!“

Сякаш почти чух Таша да използва думата „цирк“. Въпреки това имаше истина в казаното. Чувствах се раздвоена. Исках Дмитрий да бъде свободен. Исках отново да бъде някогашният Дмитрий. Но в същото време не одобрявах, че Татяна използва това за своите политически цели, а не защото наистина я е грижа да възтържествува справедливостта. Това навярно беше най-значителното нещо, което се бе случвало в нашата история. И всички трябваше да гледат на него като на изключително събитие. Съдбата на Дмитрий не биваше да бъде удобен „цирк“ или зрелище, за да се отвлече вниманието на хората от несправедливия закон.

В момента Рийс караше Лиса и Дмитрий да опишат какво бяха преживели в нощта на атаката. Явно двамата вече доста пъти бяха разказвали историята. Въпреки че Дмитрий изглеждаше напълно безопасен, усещах някакво мрачно напрежение у него, вината и терзанията, които изпитваше за онова, което бе сторил, докато е бил стригой. Но когато се обърна, за да изслуша разказа на Лиса, лицето му грейна от възхита. Благоговение. Преклонение.

Жегна ме ревност. Чувствата му не бяха романтични, но това нямаше значение. Имаше значение единствено това, че той бе отхвърлил мен, а нея смяташе за най-великата личност на света. Каза ми, че не желае никога да говори с мен, а се закле да направи всичко за нея. Отново се изпълних с онова чувство на огорчение и яд, че са се отнесли несправедливо с мен. Отказвах да повярвам, че той вече не ме обича. Не беше възможно, не и след всичко, което двамата бяхме преживели. Не и след всичко, което бяхме изпитвали един към друг.

— Двамата определено изглеждат близки — отбеляза Кристиан с подозрителна нотка в гласа. Нямах време да го уверя, че тревогите му са безпочвени, защото исках да чуя какво ще каже Дмитрий.

Множеството трудно можеше да разбере историята за промяната му, най-вече защото болшинството все още не вярваха в духа и не го разбираха. Рийс зададе всички въпроси, които му хрумнаха, след което даде думата за разпит на Ханс. Ханс, както винаги практичен, не се нуждаеше от много приказки. Той беше мъж на действието, не на словото. Стисна сребърния си кол в ръка и накара Дмитрий да го докосне. Останалите пазители се напрегнаха, навярно в случай че Дмитрий грабне кола и започне да вилнее наоколо.

Вместо това Дмитрий се протегна спокойно и задържа върха на кола за няколко минути. Разнесе се колективна въздишка от всички, които очакваха той да закрещи от болка, тъй като никой стригой не можеше да докосне омагьосан сребърен кол. Но Дмитрий само изглеждаше отегчен.

След това изуми всички. Пусна върха на кола и протегна мускулестата си ръка към Ханс. Тъй като беше слънчево и топло, Дмитрий носеше тениска и кожата на ръцете му бе открита.

— Срежи ме с кола — каза на Ханс.

Пазителят повдигна вежди.

— Ако те срежа с това, ще те заболи, независимо какво си.

— Но ще бъде непоносимо, ако съм стригой — изтъкна Дмитрий. Лицето му бе твърдо и решително. Това беше Дмитрий, когото бях виждала в битка, Дмитрий, който никога не отстъпваше. — Направи го. Не ме щади.

Отначало Ханс не помръдна. Накрая по лицето му се изписа решителност, замахна и острието на сребърния кол сряза голата кожа на Дмитрий. Както бе пожелал сам Дмитрий, Ханс не го пощади. Върхът се вряза дълбоко и бликна кръв. Неколцина морои, несвикнали да гледат кръв (освен ако не я пият), ахнаха, поразени от тази жестокост. Всички като един се бяхме навели напред.

Лицето на Дмитрий определено изразяваше болка, но ако стригой се среже с омагьосано сребро, не само щеше да боли — щеше да гори. Ранявала съм много стригои със сребърен кол и съм чувала агонизиращите им писъци. Дмитрий се намръщи и прехапа устни, докато кръвта струеше от ръката му. Кълна се, че в очите му имаше гордост от способността му да понесе смело това изпитание.

Когато стана ясно, че няма да започне да се гърчи и да вие от непоносими болки, Лиса се протегна към него. Усетих намеренията й: искаше да го излекува.

— Почакай — спря я Ханс. — Един стригой сам би се излекувал от подобна рана за минути.

Не можех да не се изпълня с уважение към Ханс. По този начин правеше два теста едновременно. Дмитрий го стрелна с благодарност, а Ханс кимна леко в знак, че е разбрал. В този миг осъзнах, че Ханс вярваше. Каквито и да бяха недостатъците му, Ханс смяташе, че Дмитрий е отново дампир. Винаги щях да го обичам заради това, независимо колко картотеки щеше да ме накара да подредя.

И така, всички стояхме там и гледахме как изтича кръвта на бедния Дмитрий. Беше донякъде извратено, но тестът се получи. Беше очевидно, че раната няма да зарасне сама. Накрая дадоха разрешение на Лиса да я излекува и този път реакцията на тълпата беше много по-силна. Около мен се разнесе благоговеен шепот и лицата на всички се озариха от онова прехласнато изражение, сякаш някоя богиня бе слязла сред тях.

Рийс погледна тълпата.

— Иска ли някой друг да зададе въпроси?

Никой не заговори. Всички бяха изумени от случилото се пред очите им.

Е, някой трябваше да продължи напред. Буквално.

— Аз имам — заявих и направих няколко крачки към разпитващите.

Не, Роуз, замоли се Лиса.

Дмитрий също не изглеждаше особено очарован. Както и всички, които седяха близо до него. Когато погледът на Рийс се спря върху мен, имах чувството, че все едно отново ме вижда в залата на Кралския съвет и ме чува да наричам Татяна лицемерна кучка. Сложих ръце на кръста си, без да ме е грижа какво си мислят. Това беше моят шанс Дмитрий да ме признае.

— Докато си бил стригой — подех аз, давайки ясно да се разбере, че това е минало, — си имал много контакти с тях. Знаел си много за местонахождението на по-голяма част от стригоите в Русия и в Америка, нали така?

Дмитрий ме изгледа внимателно, опитвайки се да разбере накъде бия.

— Да.

— Все още ли ги знаеш?

Лиса се намръщи. Смяташе, че с думите си, без да искам намеквам, че Дмитрий все още е в контакт с други стригои.

— Да — кимна той. — Ако никой от тях не се е преместил. — Този път отговорът дойде много по-бързо. Не бях сигурна дали се е досетил за тактиката ми, или просто вярваше, че моята логика, запазена марка на Роуз, ще доведе до нещо полезно.

— Би ли споделил тази информация с пазителите? — попитах. — Би ли ни казал къде са скривалищата на стригоите, за да ги нападнем?

Това разбуни духовете. Търсенето на стригои беше още една от горещите и спорни теми напоследък. Имаше изразени категорични мнения „за“ и „против“. Чух някои от тях да се изказват и сега в тълпата зад мен, като едни твърдяха, че това, което предлагам, е чисто самоубийство, докато други признаваха, че сега разполагаме с много ценно оръжие.

Очите на Дмитрий светнаха. Това не беше погледът, изпълнен с обожание, с който бе удостоил Лиса, но не ми пукаше. Беше подобен на онези, които си разменяхме в моменти, когато двамата се разбирахме толкова идеално, че не се нуждаехме от думи. Онази връзка проблесна отново помежду ни, както и одобрението му — и благодарността.

— Да — отвърна той със силен и ясен глас. — Мога да ви кажа всичко, което зная за плановете на стригоите и техните местонахождения. Ще се изправя срещу тях заедно с вас или ще остана на заден план, както предпочитате.

Ханс се наведе напред в стола си с нетърпеливо изражение на лицето.

— Това може да е безценно. — Още точки в полза на Ханс. Той беше от тези, които смятаха, че е по-добре да нападаме стригоите, преди те да са го сторили.

Рийс се зачерви — или може би просто слънцето му действаше. В усилията си да видят дали Дмитрий ще изгори на светлината, мороите си причиняваха неудобство.

— Я почакайте! — възкликна силно той, за да надвика усилващия се шум. — Никога не сме подкрепяли подобна тактика. Освен това той винаги би могъл да излъже…

Протестите му бяха прекъснати от женски писък. Малко момче морой, на не повече от шест години, внезапно се откъсна от тълпата и хукна към нас. Тъкмо неговата майка бе изкрещяла. Аз се раздвижих, за да го спра и сграбчих ръката му. Не се боях, че Дмитрий ще го нарани, а по-скоро, че майка му ще получи инфаркт. Тя пристъпи напред с благодарно изражение.

— Аз имам въпрос — обяви момчето със слаб глас, макар че очевидно се опитваше да бъде смело.

Майка му се протегна към него, но аз вдигнах ръка.

— Почакайте секунда. — Усмихнах му се. — Какво искаш да попиташ? Казвай. — Зад него, по лицето на майка му пробягна сянка на страх и тя стрелна тревожен поглед към Дмитрий. — Няма да позволя да му се случи нещо — прошепнах аз, макар че тя нямаше откъде да знае, че ще мога да удържа на думата си. При все това остана на мястото си.

Рийс завъртя очи.

— Това е нелепо…

— Ако си стригой — прекъсна го вече на висок глас момчето, — тогава защо нямаш рога? Приятелят ми Джефри твърди, че стригоите имали рога.

Погледът на Дмитрий не бе насочен към момчето, а към мен. Задържа се за миг и помежду ни отново проблесна искра на разбирателство. След това, със сериозно и спокойно лице той се извърна към детето и му отговори:

— Стригоите нямат рога. А дори и да имат, това нямаше да има значение, защото аз не съм стригой.

— Стригоите имат червени очи — обясних. — Очите му червени ли ти изглеждат?

Момчето се наведе напред.

— Не. Кафяви са.

— Какво друго знаеш за стригоите? — продължих да питам.

— Имат остри и дълги кучешки зъби като нас — отвърна малкият следовател.

— А ти имаш ли остри и дълги кучешки зъби? — попитах напевно Дмитрий. Имах чувството, че този въпрос вече е разрешен, но имаше по-друг оттенък, когато се задаваше от дете.

Дмитрий се усмихна — широка и прекрасна усмивка, която ме свари неподготвена. Такива усмивки бяха рядкост за него. Дори когато беше щастлив или развеселен, обикновено се усмихваше сдържано. Тази беше искрена и открита, показваше всичките му зъби, които бяха равни като тези на всеки дампир или човек.

Момчето изглеждаше впечатлено.

— Добре, Джонатан — заговори майка му притеснено. — Вече попита. Хайде да си вървим.

— Стригоите са суперяки — продължи Джонатан, който вероятно някой ден щеше да стане адвокат. — Нищо не може да ги нарани. — Не си направих труд да го поправя от страх да не би да поиска да види как сребърен кол ще прониже сърцето на Дмитрий. Всъщност беше удивително, че Рийс още не го бе пожелал. Джонатан се втренчи пронизващо в Дмитрий. — Ти суперяк ли си? Можеш ли да бъдеш наранен?

— Разбира се, че мога — отвърна Дмитрий. — Аз съм силен, но много неща могат да ми причинят болка.

И тогава, като истинска Роуз Хатауей, изтърсих нещо, което наистина не биваше да казвам на едно малко момче:

— Би трябвало да го фраснеш здравата, за да разбереш.

Майката на Джонатан отново изпищя, но той беше един бърз малък негодник и се изплъзна от протегнатите й ръце. Изтърча към Дмитрий и преди някой да успее да го спре — е, аз бих могла — заби малкото си юмруче в коляното на Дмитрий.

Тогава, със същите рефлекси, с които отбягваше атаките на врага, Дмитрий мигновено се престори, че пада назад, сякаш Джонатан го бе съборил. Стисна коляното си и простена като от ужасна болка.

Неколцина от зрителите се засмяха, а през това време един от другите пазители хвана Джонатан за ръката и го заведе при майка му, почти изпаднала в истерия. Докато отвеждаха детето, то погледна през рамо към Дмитрий.

— На мен не ми изглежда много силен. Мисля, че не е стригой.

Това предизвика още смях и третият морой от разпитващите, който досега не бе задал въпрос, изсумтя и се надигна от мястото си.

— Видях достатъчно. Не смятам, че трябва да се разхожда свободно без охрана, но той не е стригой. Отведете го на подходящо място и го пазете, докато се вземат по-нататъшни решения за съдбата му.

Рийс скочи.

— Но…

Другият мъж махна с ръка.

— Не губете повече време. Горещо е и искам да си легна. Не казвам, че разбирам какво се е случило, но в момента това е най-малкият ни проблем, не и след като половината членове на съвета са готови да откъснат главите на другата половина заради декрета за възрастта. Ако не нещо друго, днес бяхме свидетели на нещо добро — дори бих казал чудо. То би могло да промени начина ни на живот. Ще докладвам на Нейно величество.

И хората започнаха да се разпръсват, ала по лицата им все още се четеше удивление. Те също започваха да осъзнават, че ако случилото се с Дмитрий е реално, то всичките ни познания за стригоите бяха на път да се променят. Разбира се, пазителите останаха с Дмитрий, а двамата с Лиса се изправиха. Аз тутакси се запътих към тях, за да споделим радостта си от победата. Когато беше „повален“ от юмрука на Джонатан, Дмитрий ми се беше усмихнал за миг и сърцето ми бе подскочило в гърдите. Тогава разбрах, че съм права. Той все още имаше чувства към мен. Но сега тази мимолетна хармония помежду ни отново изчезна. Като видя, че приближавам към тях, лицето на Дмитрий тутакси придоби студено и предпазливо изражение.

Роуз, каза Лиса през връзката ни. Сега си върви. Остави го на спокойствие.

— Как ли пък не, по дяволите! — заявих на глас, като едновременно отвръщах на нея и се обръщах към него. — Току-що помогнах да се реши случаят ти.

— Справяхме се добре и без теб — отвърна Дмитрий сковано.

— О, нима? — Не можех да повярвам на ушите си. — Преди две минути изглеждаше много благодарен, когато подхвърлих идеята да ни помогнеш за стригоите.

Дмитрий се обърна към Лиса. Гласът му беше тих, но го чух съвсем ясно.

— Не искам да я виждам.

— Но ще се наложи! — възкликнах. Неколцина от тръгващите си се спряха, за да разберат за какво е цялата тази шумотевица. — Не можеш да ме пренебрегнеш.

— Кажи й да си върви — изръмжа Дмитрий.

— Аз не съм…

РОУЗ!

Лиса крещеше в главата ми, за да млъкна. Онези пронизващи нефритени очи все едно ме приковаха на място. Искаш ли да му помогнеш, или не? Като стоиш тук и му крещиш, го разстройваш още повече! Това ли искаш? Искаш ли хората да го видят? Да видят как избухва и ти крещи в отговор, само заради удоволствието да се почувстваш забелязана? Те трябва да го видят спокоен. Те имат нужда да се убедят, че е… нормален. Вярно е, ти току-що помогна. Но ако не си тръгнеш незабавно, ще съсипеш всичко.

Втренчих се втрещено в двамата, а сърцето ми бясно препускаше. Думите й бяха в главата ми, но имах чувството, че Лиса се е приближила до мен и ме е скастрила на глас. Още повече се вбесих. Исках да обсипя и двамата с яростни хули, но истината в думите й проникна през пелената от гняв. Ако направя сцена, нямаше да помогна на Дмитрий. Честно ли беше да ме отпращат? Честно ли беше двамата да са един отбор и да ме пренебрегват след всичко, което току-що направих? Не. Но нямаше да позволя на наранената си гордост да прецака това, което бях постигнала. Хората трябваше да приемат Дмитрий.

Хвърлих им по един красноречив поглед, за да са наясно с чувствата ми, и се отдалечих с гневни крачки. През връзката ни чувствата на Лиса мигом се превърнаха в съчувствие, но аз ги блокирах. Не исках да я усещам повече.

Едва се отдалечих от поляната около църквата, когато налетях на Даниела Ивашков. От потта внимателно положеният й грим бе започнал да се размазва, което ме наведе на мисълта, че е тук от известно време и също е наблюдавала „спектакъла“ на Дмитрий. С нея имаше две приятелки, но те застанаха малко настрани, като продължиха да си бъбрят, а тя се спря пред мен. Преглътнах гнева си и си напомних, че тя не е виновна за нищо. Усмихнах се насила.

— Здравейте, лейди Ивашков.

— Даниела — поправи ме тя мило. — Без титли.

— Извинете. Все още не мога да свикна.

Тя кимна към Лиса и Дмитрий, които се отдалечаваха с пазителите.

— Видях те там. Мисля, че помогна за разрешаването на този случай. Бедният Рийс беше доста объркан.

Припомних си, че Рийс й беше роднина.

— О… съжалявам. Не исках да…

— Не се извинявай. Рийс ми е чичо, но в този случай вярвам на разказите на Василиса и господин Беликов.

Колкото и да бях ядосана на Дмитрий, инстинктивно се възмутих, че тя пропусна титлата „пазител“. Но можех да й простя, имайки предвид милото й държание с мен.

— Вие… ти вярваш, че Лиса го е излекувала? Че стригоите могат да бъдат върнати в първоначалното им състояние?

Вече бях осъзнала, че мнозина вярваха. Тълпата преди малко го бе доказала и Лиса имаше все повече обожатели. Но някак си винаги съм предполагала, че кралските особи ще са против мен. Усмивката на Даниела леко помръкна.

— Синът ми владее духа. След като приех това, ми се наложи да приема и други неща, които досега не вярвах, че са възможни.

— Предполагам, че е така — признах. Забелязах зад нея един морой, застанал до някакви дървета. От време на време ни поглеждаше и можех да се закълна, че съм го виждала и преди. Следващите думи на Даниела насочиха вниманието ми отново към нея.

— Като заговорихме за Ейдриън… по-рано те търсеше. Зная, че е в последния момент, но някои роднини на Нейтан организират късно коктейлно парти след около час и Ейдриън искаше да те покани.

Още едно парти. Само с това ли се занимаваха в двора? Жестоки убийства, чудеса… без значение. Всичко е повод за парти, помислих си горчиво.

Вероятно съм била с Амброуз и Ронда, когато Ейдриън ме е търсил. Интересно. Като ми предаваше поканата, Даниела показваше, че иска да отида. За съжаление аз не бях толкова ентусиазирана. Роднините на Нейтан бяха от фамилията Ивашков, а те нямаше да бъдат толкова приятелки настроени.

— Кралицата ще присъства ли? — попитах подозрително.

— Не, тя има друг ангажимент.

— Сигурна ли си? Без неочаквани посещения?

Тя се засмя.

— Не, сигурна съм. Носят се слухове, че идеята двете да сте едновременно в една и съща стая… не е много добра.

Можех да си представя какви слухове се носят за представлението ми в заседателната зала, особено след като бащата на Ейдриън беше свидетел на изявата ми.

— Не, не и след онова постановление. Това, което тя направи… — Гневът ми отпреди малко отново се надигна. — Беше непростимо. — Онзи странен тип до дървото продължаваше да чака. Защо?

Даниела нито се съгласи, нито възрази и аз се зачудих какво е отношението й към проблема.

— Въпреки всичко тя все още доста те харесва.

— Трудно ми е да го повярвам — изсумтях аз. Обикновено тези, които ти крещят на публично място, не те „харесват“ особено, а дори студеното самообладание на Татяна се бе разклатило малко в края на словесния ни двубой.

— Вярно е. Всичко това ще се забрави и може дори да има шанс да те определят за пазител на Василиса.

— Шегуваш се! — възкликнах. Аз си знаех най-добре. Наистина Даниела Ивашков не беше от веселяците, които постоянно се шегуват, но бях убедена, че с Татяна прекрачих границата.

— След всичко, което се случи, те няма да искат да пропиляват напразно добрите пазители. Освен това кралицата не желае помежду ви да има враждебни чувства.

— Така ли? Е, аз пък няма да се оставя да ме подкупи! Ако си мисли, че след като изтъпанчи Дмитрий там или ми размаха под носа готина работа, аз ще променя мнението си, много греши! Тя е една лъжлива, интригантска…

Млъкнах. Гласът ми се бе извисил и приятелките на Даниела се взираха любопитно в мен. А и всъщност не исках да изричам пред Даниела епитетите, които Татяна заслужаваше.

— Съжалявам — промърморих и превключих на цивилизовани обноски. — Кажи на Ейдриън, че ще дойда на партито… но наистина ли искаш да присъствам? След като миналата нощ се промъкнах тайно на церемонията? И след всички, хм, други неща, които направих?

Тя поклати глава.

— Случилото се на церемонията е повече вина на Ейдриън, отколкото твоя. То е минало и Татяна не му отдаде особено значение. Това парти е много по-весело събитие и след като той иска да присъстваш, аз нямам нищо против. Искам да е щастлив.

— Отивам да си взема душ и да се преоблека и след един час ще се срещнем у вас.

Тя беше достатъчно тактична, за да пренебрегне избухването ми преди малко.

— Чудесно. Сигурна съм, че той ще е щастлив да го чуе.

Не й казах, че всъщност с удоволствие ще се поперча пред някои от фамилията Ивашков с надеждата, че ще докладват на Татяна. Вече не вярвах нито за секунда, че тя е приела връзката ми с Ейдриън, нито пък че ще позволи избухването ми в Кралския съвет да ми се размине. А и наистина исках да видя Ейдриън. Напоследък нямахме много възможност да си поговорим.

След като Даниела и приятелките й си тръгнаха, реших, че е време да разбера какво става. Запътих се право към мороя, който се спотайваше наоколо, с ръце на кръста.

— Добре — заговорих без предисловие. — Кой си ти и какво искаш?

Той беше само няколко години по-голям от мен и, изглежда изобщо не се стресна от поведението ми на кораво момиче. Устните му се извиха в усмивка и аз отново се зачудих къде съм го виждала.

— Имам съобщение за теб — каза той. — И малко подаръци. Подаде ми голяма чанта. Надникнах вътре и видях лаптоп, кабели и няколко листа хартия. Втренчих се сащисано в него.

— Какво е това?

— Нещо, което трябва да прибереш и да не казваш на никого за него. Бележката ще ти обясни всичко.

— Не ми се прави на герой от шпионски филм! Няма да направя нищо, докато ти… — Изведнъж си спомних. Бях го видяла в „Свети Владимир“ по време на дипломирането ми, винаги се мотаеше някъде на заден план. Изпъшках, внезапно разбрала тайнствеността на цялата работа и дръзкото му поведение. — Ти работиш за Ейб.