Дунавският лодкар

Глава десетаЗатворникът

Карл Драгош правилно схвана, че Илия Бруш и Стефан Ладков бяха едно и също лице. Той обаче се лъжеше, когато приписваше на своя спътник кражбите и убийствата, които ставаха в района на Дунава, последното от което бе ограбването на вилата на граф Хагенау. Стефан Ладков впрочем не се съмняваше, че наричаха с името му един голям престъпник, но не можеше да разбере как бе станало това объркване. Но какво го засягаше един разбойник, с който нямаше нищо общо, освен името? Той беше съвсем невинен и като такъв нямаше от какво да се бои.

И така Стефан Ладков — от сега нататък ще го наричаме с истинското му име — отиде спокойно в Салка, както видяхме това по-рано. След заминаването си от Русчук, той се установи в това градче под името Илия Бруш. Като не получи дълго време писмо от своята любима Неша, той търсеше напразно начин да се завърне в България, когато узна от вестниците случайно за рибарското състезание в Зигмаринген. Еднакво изкусен и като рибар, и като лодкар, той реши да участва в конкурса с надеждата, че ако спечели, той би могъл да осъществи своя план за завръщане в България.

За постигането на последната му цел никой не трябваше да заподозре в лицето на рибаря Илия Бруш лодкаря Стефан Ладков. Това условие не беше много трудно да се спази, след като той спечели първата награда на „Дунавската лига“. Оставаше да обръсне брадата си, да боядиса черна косата си и да си сложи черни очила, за да добие съвсем друг вид. След като направи това в навечерието на заминаването си, той се спусна спокойно по Дунава, сигурен, че никой няма да го разпознае. Отначало всичко вървеше добре. Но в Улм се появи първото затруднение, което му подсказа, че неговата известност не го предпазваше напълно от полицията. Тогава той се видя принуден да вземе на лодката си пътник с редовни документи, на когото полицията гледаше с уважение. Разбира се, когато пристигнат в Русчук, неговото присъствие като чужденец щеше да бъде неудобно, но тогава те щяха да се разберат.

Втората неприятност за Стефан Ладков беше, когато научи, че бяха съименници с един голям бандит, който на всичко отгоре беше негов съотечественик.

В Салка Ладков пристигна след залез-слънце и замина рано призори, без никой да го забележи. От Неша все още нямаше никакво писмо. Нейното мълчание го отчайваше.

Мисълта, че тя би могла да стане жертва на някакво нещастие, удвояваше силата на мускулите му. Пак тя ускоряваше крачките му, когато бързаше да се върне в лодката, носейки храна и ракия за господин Йегер.

Но колко голяма беше неговата изненада, когато не намери пътника, когото беше оставил в такова лошо състояние. Каква причина би могла да застави господин Йегер да напусне лодката при това положение? Каква работа можеше да има той, виенският гражданин, в това пусто място? Каквато и да беше обаче причината, отсъствието на господин Йегер забавяше още повече тяхното пътуване.

Голямо беше изкушението да наруши дадената дума и да продължи сам пътуването, чиято цел го привличаше, тъй както магнитът привлича желязото. Но лодкарят реши да чака.

За да не губи напразно времето си, той реши да подреди сандъците, които бе оставил разбъркани след излизането си. Когато погледът му падна върху портфейла, той го разтвори и извади портрета на Неша — същият, върху който полицаят беше спрял сутринта вниманието си. Но лодкарят го гледаше със съвсем друго чувство. Дълго време Ладков съзерцава пленителния образ. Неша!… Това бе наистина тя!… С нейните пленителни черти, лъчезарни очи и полуразтворени устни, които сякаш щяха да проговорят!… С въздишка Ладков постави скъпия образ в портфейла, затвори добре сандъка и излезе от каютата.

Той седна върху една от пейките и мислите му отлетяха далеч към Русчук. Той видя жена си, къщата… Сърцето му се свиваше от мъка… Но не, той не съжаляваше за нищо. Готов беше да жертва своето лично щастие за отечеството… Измъчваха го обаче други мисли.

След жестокото потъпкване на въстанието, колко години още трябваше България да пъшка под ярема на своите поробители. Дали той самият щеше да успее да премине границата, и ако успееше, щеше ли да намери тази, която обожаваше? Дали турците не я бяха взели за заложница? И ако това беше така, какво бяха направили с Неша?

Уви! Тази интимна драма изчезваше в бездната от конвулсии, които разтърсваха цяла България. Колко нищожно изглеждаше това нещастие на две човешки същества в сравнение с огромното бедствие на цял един народ?…

Напълно погълнат от тези мисли, Ладков не забеляза тримата души, които се приближаваха предпазливо към него, прикривайки се между храсталаците по брега. Те се спряха изведнъж и започнаха тихо да разговарят помежду си.

— Това е той! — прошепна Пенко на другарите си.

— Драгош? — прекъсна го Сакман.

— Да, той е.

— Но ти не виждаш лицето му, нали е гърбом към нас? — забеляза Зерланг.

— Това няма голямо значение — отговори Пенко. — Не го познавам добре, тъй като във Виена едва успях да зърна лицето му.

— Но в такъв случай!…

— Но познавам добре лодката — прекъсна го Пенко, — защото имах възможност да я видя добре.

— Тогава да действаме! — каза един от тримата.

— Да вървим! — съгласи се Пенко, като разтвори пакета, който държеше под мишницата си.

Лодкарят продължаваше да стои неподвижен, с гръб към тях. Той не ги чу, когато стигнаха до него. Стъпките им заглъхваха в гъстата трева. Изведнъж някаква гъста мрежа го забули. Ладков скочи веднага, като напразно се опита да се освободи, но един силен удар го повали зашеметен на дъното на лодката.

Когато Стефан Ладков дойде на себе си, вече не беше обгърнат с мрежата. Около тялото му бе засукано здраво въже и той не можеше да направи и най-малкото движение; устата му бе запушена с кърпа, а на очите му бяха поставили непроницаема превръзка.

Ладков беше напълно слисан от това, което се беше случило с него. Той не можеше да разбере защо беше нападнат и вързан като животно! Какво искаха от него? Да го убият ли? Но защо не го убиха веднага? Имаше ли основание да се безпокои, щом живееше още?

Вероятно неговите нападатели са искали само да го пленят.

Трудно беше да се отговори на тези въпроси. Крадци? Какво можеше да ги привлече в бедната му лодка. Отмъщение? Още по-невъзможно — той нямаше неприятели. Единствените му неприятели — турците, дори не подозираха, че под името на рибаря се крие български революционер. А и да знаеха това, трудно биха се решили да извършат този акт на насилие, далеч от границата, в сърцето на Австро-Унгарската империя. И за какво им трябваше неговото пленничество? Ако бяха те, щяха да го убият веднага!

След като се убеди, че за момента не може да разреши тази загадка, Стефан Ладков реши зорко да следи всичко, което щеше да последва, търсейки начин да възвърне свободата си. Първото нещо, което усети бе, че лежеше на дъното на една лодка, навярно неговата лодка. В каква посока се движеха? Похитителите му не си говореха. Това безмълвно плаване продължи час и половина, когато под топлите слънчеви лъчи, които докоснаха лицето му, той усети, че завиват на юг. Лодкарят не се изненада. Познавайки добре и най-малките завои на реката, той разбра, че следваха завоя, който тя прави при планината Пилис. Скоро щяха да завият на изток, после на север до крайната точка, където Дунав започва да слиза направо към Балканския полуостров.

Тези предвиждания се оправдаха само отчасти. Когато достигнаха до средата на залива, шумът на греблата престана изведнъж. И докато лодката плуваше, влачена само от течението, един груб глас извика:

— Вземи куката!

Последва скърцане като при сблъсък с нещо твърдо. После Ладков беше вдигнат и подхвърлен от ръка на ръка.

Очевидно те бяха спрели пред някакъв кораб, на който той беше прехвърлен. Напразно напрягаше слух, за да улови някоя дума. Люшкан и влачен по всички възможни посоки, Ладков не можеше да схване нищо. След като го вдигаха и спускаха по някаква тясна стълба, която му издра хълбоците, те го прекараха през тесен отвор, след което развързаха въжето и превръзките и го захвърлиха като пакет в тъмнината. Над него се чу глух шум от спускане на капак.

Трябваше да мине доста време, докато Ладков дойде на себе си. Положението му обаче не се беше подобрило с премахването на превръзките на очите и устата му. Около него царуваше само мрак и ако се опиташе да вика, никой нямаше да го чуе. Тъмнината, която го обгръщаше, беше непроницаема. Мрак, който може да царува само в гроба!

Колко часове протекоха така? Ладков мислеше, че е полунощ, когато до него достигна някакъв смътен шум отгоре. Шумът се приближи. Точно над главата му влачеха някакви тежки предмети.

Шумът наближаваше още повече. Сега говореха встрани от него, сигурно зад някоя от стените на неговия затвор, но трудно можеше да се улови смисълът на казаното. Скоро шумът утихна и около нещастния лодкар настъпи отново гробно мълчание.

Изтощен от преживяното, Стефан Ладков заспа.