Дунавският лодкар

Глава тринадесетаЕдин мъчителен разпит

Карл Драгош не си спомняше по време на цялата си кариера да се е занимавал с друго такова дело, така богато на неочаквани инциденти и тъй мистериозно, както делото на дунавската банда.

Нейната необикновена подвижност, която я правеше неуловима и неочакваността на нейните удари просто го смайваха. А ето сега, че и нейният главатар, след като бяха уловили следите му, ставаше отново неуловим и сякаш се надсмиваше на всички заповеди за арестуването му. Отначало помислиха, че е изчезнал. Въпреки непрекъснатия надзор по двата бряга на Дунава, полицията не можа да открие никъде присъствието му. Без да подозира, че ролята на рибаря в този момент се играеше от Иван Стригов, Карл Драгош не можеше нищо да разбере. Този самозван рибар проявяваше наистина някаква дяволска хитрост. Полицията, предупредена за неговото появяване, напразно бързаше и пристигаше винаги със закъснение. Напразно агентите кръстосваха реката, от лодката нямаше никаква следа. Като че ли се беше изпарила.

Тези последователни неуспехи караха Драгош да се отчае напълно. Нямаше ли бандитът да се изплъзне от ръцете му. Все пак, две неща бяха сигурни. Първо, мнимият победител на състезанието в Зигмаринген продължаваше да слиза надолу по реката. Второ, изглеждаше, че той избягва градовете, където се боеше от полицията.

Поради това Карл Драгош заповяда да се удвои надзорът във всички градове, разположени след Будапеща, а той самият установи своя главен щаб в Землин. Драгош образува цяла флота от лодки и корабчета, които кръстосваха денонощно реката. На седми септември сутринта, когато Драгош се готвеше да излиза, притича един запъхтян агент. Най-после човекът, когото преследваха досега тъй безуспешно, беше арестуван на пристанището!

Карл Драгош побърза да отиде в полицията. Полицаят беше казал истината. Неуловимият Ладков беше задържан.

Новината за залавянето му се разпространи със светкавична бързина и възбуди целия град. Навсякъде се говореше само за това, а на пристанището през целия ден се трупаха любопитни пред лодката на разбойника.

Навалицата не можеше да не бъде забелязана от един кораб, който към три часа следобед мина по реката. Корабът беше на Иван Стригов.

— Какво става в Землин? — попита той Пенко, когато забеляза навалицата на кея. — Да няма въстание?

Той вдигна бинокъла си, но веднага го сне.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Та това е лодката на нашия човек!

— Сигурен ли си? — попита Пенко, като взе бинокъла от ръцете му.

— Трябва да разбера всичко — заяви Стригов, силно развълнуван. — Ще сляза на брега…

— За да те пипнат ли! Опасно е… Ако лодката е на Драгош, това значи, че той е в Землин. Искаш сам да се хвърлиш в устата на вълка!

— Прав си — потвърди Стригов. — Но ние ще вземем предпазни мерки.

След четвърт час той се върна, майсторски преобразен. Беше си отрязал брадата, носеше фалшиви бакенбарди, а на главата си бе сложил перука.

— Е, сега какво ще кажеш? — попита той самодоволно.

— Чудесно! — възхити се Пенко.

— Слушай — подзе Стригов. — Докато съм в Землин, вие ще продължите пътуването си. На две-три мили след Белград ще хвърлите котва и ще ме чакате там.

— А как ще ни настигнеш?

— Ти не се безпокой за това. Кажи на Обул да спусне лодката.

През това време корабът беше оставил Землин далече зад себе си. След като слезе на брега, Стригов с бързи крачки пое към града. Щом достигна до първите къщи, той намали бързината си и смесвайки се с тълпата, жадно се вслуша в разговорите около себе си.

От тях научи нещо, което не очакваше. Никой от тези възбудени хора не споменаваше за Драгош. Не ставаше дума и за Илия Бруш. Говореше се само за Ладков. За кой Ладков? Не, разбира се, за лодкаря от Русчук, чието име Стригов бе използвал, по-точно за въображаемия Ладков, създаден от него, за злодея, за пирата Ладков, значи, за самия него — Стригов. Неговото собствено арестуване беше предмет на общия разговор. Стригов не можа нищо да разбере. Нищо чудно в това полицията да арестува някой невинен вместо него. Но каква връзка можеше да има между една такава грешка, доказателство за което беше той самият, и присъствието на тази лодка, която до вчера бе влачена от неговия кораб?

Във всеки случай, беше добре, че преследваха друг вместо него. Това беше най-важното. Докато подозират невинния, никой нямаше да се занимава с него.

Ако се съдеше от разговорите, трябваше да се вярва, че арестуваният и собственикът на лодката бяха едно и също лице. Кой беше всъщност този непознат, който прекара цели осем дни като пленник на кораба? Иван Стригов нямаше да напусне Землин, преди да разбере това. Той трябваше да се въоръжи с търпение, защото господин Изар Рона, съдията, който беше натоварен с делото, не беше разположен да бърза със следствието. Изминаха три дни от арестуването на Ладков, но никой не го потърси за разпит. Това беше направено нарочно, тъй като то бе част от метода на следователя. Според него беше добре да се остави отначало обвиняемият под властта на самотата. Уединението щеше да му разклати нервите и след няколко мъчителни дни, прекарани в самота, той щеше да се яви пред съда отпаднал и склонен да признае престъплението, което бе извършил.

В килията, където беше затворен, Стефан Ладков очакваше с нетърпение да бъде повикан на разпит. Това ново и необяснимо за него нещастие не уби куража му. Той не оказа никаква съпротива при ареста и се остави послушно да го откарат в затвора. Беше уверен, че арестуването му се дължеше на грешка, която щеше да се оправи още при първия разпит.

За съжаление обаче той не настъпи скоро. Охраняван най-строго, Стефан Ладков стоеше ден и нощ в килията си, където от време на време един от пазачите идваше да хвърли бегъл поглед през тясното отвърстие на вратата.

Най-после на третия ден — десети септември, вратата се отвори и той беше изведен от килията. Пазен от четирима войника с натъкнати щикове, той мина през един дълъг коридор, слезе по някаква безконечна стълба, после пресече една улица и влезе в съдебната палата, построена срещу затвора.

Улицата беше пълна с народ, който се вълнуваше зад полицейския кордон. Когато затворникът се появи, от тълпата се понесоха яростни викове и освирквания. Но каквито и да бяха чувствата на Ладков, като видя, че е предмет на такава незаслужена обида, той не се издаде с нищо. С твърда крачка влезе в съда и се изправи пред съдията.

Господин Изар Рона, дребен, жилав човек с рядка руса брада и жлъчно лице имаше репутацията на много строг съдия. Служейки си с резки твърдения, той нападаше противника си с обидни думи, воден повече от желанието да вдъхне ужас на престъпника, отколкото да спечели доверието му.

Прав сред залата, Ладков чакаше да бъде разпитан. В един ъгъл секретарят на съда се готвеше да записва показанията му.

— Седнете — каза господин Рона с груб тон. Стефан Ладков се подчини. Съдията продължи.

— Вашето име?

— Илия Бруш.

— Къде живеете?

— В Салка.

— Професия?

— Рибар.

— Лъжете! — отсече съдията, дебнейки го с поглед.

Лека червенина заля лицето на Ладков и в очите му за миг блесна нещо като светкавица. Той обаче си наложи спокойствие и не отговори нищо.

— Лъжете — повтори господин Рона. — Вие се казвате Ладков и живеете в Русчук.

Лодкарят трепна. Значи неговата самоличност бе разкрита. Как бе станало това? Съдията, от когото не избегна трепването му, продължи неумолимо:

— Вие се обвинявате в извършване на три обикновени кражби, на деветнадесет грабежа с взлом, в три убийства и в шест опита за убийство. Тези престъпления са извършени умишлено в разстояние на близо три години. Какво ще отговорите на тези обвинения?

Лодкарят изслуша смаян тези невероятни обвинения. Значи онова объркване, от което се боеше, когато научи от господин Йегер за съществуването на неговия отвратителен съименник, беше наистина станало? Тогава каква полза, ако признаеше, че се казва Стефан Ладков. Малко преди това беше решил да направи признание за името, като помоли съдията да го запази в тайна. Сега разбираше, че едно такова признание ще му донесе повече вреда, отколкото полза. Не! По-добре беше да поддържа докрай ролята си на рибаря от Салка, защото Илия Бруш беше име на невинен човек.

— Вие се лъжете, господин съдия — възрази той с твърд глас. — Аз се казвам Илия Бруш и живея в Салка. Впрочем, това лесно може да се провери, за да се уверите, че казвам истината.

— Ще бъде направено — каза съдията, като си взе бележка. — Преди това обаче ще ви съобщя някои доказателства, които говорят против вас.

Стефан Ладков наостри уши. Идваха до най-интересното място на разпита.

— Сега — започна съдията — ще се занимая само с престъпленията, които сте извършили през време на пътуванията си. Вашето присъствие е било забелязано най-напред в Улм. Затова ще приемем Улм за начало на това пътуване.

— Извинете, господине — прекъсна го живо Ладков, — пътуването ми започна доста преди Улм, тъй като аз спечелих и двете награди на състезанието в Зигмаринген, след което отплувах нагоре по течението на реката чак до Донаушинген.

— Вярно е, наистина — възрази съдията, — че някой си Илия Бруш е бил обявен за победител от „Дунавската лига“ на състезанието в Зигмаринген и че този Илия Бруш е бил видян в Донаушинген. Но дали това сте вие? Впрочем ние ще разясним това, когато му дойде времето.

С широко отворени от удивление очи, Ладков слушаше тези чудновати заключения на следователя. Още малко и те щяха да запишат измисления Илия Бруш в числото на неговите жертви. Без да си дава труд да отговори, той сви презрително рамене, когато съдията му зададе неочаквано следния въпрос:

— Какво търсихте на 26 август във Виена при евреина Симон Клайн?

Без да иска, Стефан Ладков трепна за втори път. Ето че знаеха и за това негово посещение.

Разбира се, в него нямаше нищо лошо, но ако го признаеше, то това значеше да признае в същото време и самоличността си. Но щом беше решил да отрича, трябваше да упорства докрай.

— Симон Клайн? — попита той с недоумяващ вид, като човек, който нищо не разбира.

— Отричате ли? — каза господин Рона. — Очаквах това от Вас. Тогава ще се наложи да Ви кажа, че Вие отидохте у евреина, за да се уговорите с постоянния доставчик на оръжие за вашата банда.

— За моята банда? — повтори лодкарят изумен.

— Вярно е — поправи се иронично съдията, — че Вие не разбирате какво искам да кажа, че вие не сте член на никаква банда, че вие не сте Ладков, а невинният въдичар Илия Бруш. Но ако вие сте действително Илия Бруш, то тогава защо се криете?

— Аз да се крия?… Аз? — запротестира Ладков.

— Ех! Така ми се струва — отговори господин Рона, — щом криете под тези черни очила най-хубавите очи на света… Впрочем, имайте любезността да свалите тези очила!… И боядисвате в черно русите си коси!

Стефан Ладков беше напълно сразен.

Полицията беше добре осведомена и нишката се разплиташе. Давайки вид, че не забелязва неговото смущение, господин Рона продължи:

— Е! Е!… Ето че се размекнахте! Вие не предполагахте, че сме отишли толкова напред в разследването… Но да продължа. В Улм Вие взехте един пътник със себе си.

— Да — отговори Ладков.

— Как се казва той?

— Господин Йегер.

— Какво стана с него?

— Не зная. Той ме напусна по пътя близо до устието на Иполи. Бях много изненадан, когато не го намерих в лодката.

— Когато не го намерихте в лодката, казвате Вие. Значи, бяхте излезли? А къде ходихте?

— В едно съседно село, за да взема нещо загряващо за моя пътник.

— Болен ли беше?

— Много болен, насмалко щеше да се удави.

— И вие го спасихте, предполагам?

— Да, аз го спасих.

— Добре — прекъсна го господин Рона. — Но къде бяхте преди този инцидент? Напускахте ли лодката?

— Само веднъж, за да отида в Салка.

— Можете ли да уточните датата на това ваше отсъствие?

— Защо не, само нека да си помисля.

— Аз ще Ви улесня. Това не се ли случи през нощта на двадесет и осми срещу двадесет и девети август?

— Може би.

— Мисля, че Салка се намира на левия бряг на Дунава? — попита господин Рона с добродушен вид.

— Така е.

— И мисля, че през тази нощ беше много тъмно?

— Много тъмно. Ужасно време.

— С това се обяснява, че сте се заблудили. Това е много естествено… и вие сте слезли на десния бряг, мислейки, че отивате на левия.

— На десния бряг?…

Господин Рона се изправи и като впи поглед в очите на обвиняемия, добави:

— Да, на десния бряг, точно срещу вилата на граф Хагенау!

Ладков се опита да си спомни подобно име, но не можа.

— Вие сте много упорит — заяви съдията, разколебан в усилията си да го смути. — Правите се, че за пръв път чувате името на граф Хагенау! Излиза, че ако вилата е била ограбена през нощта на 28 срещу 29 август и нейният пазач Кристиян Ноел е бил тежко ранен, то това е станало без ваше знание?… И, дявол да го вземе, къде ми е ума! Как ще знаете Вие за това престъпление, извършено от някой си Ладков? Но това, дявол да го вземе, не е вашето име!…

— Моето име е Илия Бруш — заяви лодкарят с по-малко уверен глас, отколкото първия път.

— Прекрасно!… Прекрасно!… Съгласен съм… Но ако не се казвате Ладков, защо тогава изчезнахте точно след извършването на това престъпление? Ако не сте Ладков — продължаваше съдията, — какво търси в лодката ви този портрет, адресиран до вас от жена ви — Неша Ладкова?

Този път господин Рона се беше прицелил добре. Последният аргумент се оказа съкрушителен и едри капки пот потекоха по лицето му.

Но съдията продължи с още по-висок глас.

— Ако не сте Ладков, защо този портрет е изчезнал от деня, когато сте се почувствали заплашен? Намирал се е в един от вашите сандъци. Присъствието му Ви обвинява, а изчезването още повече. Какво ще отговорите на всичко това?

— Нищо — прошепна Ладков с глух глас, — аз не разбирам нищо от това, което ме сполетя!

— Прекрасно го разбирате, но продължавате да отричате! За момент ще прекъснем нашия интересен разговор, ще Ви върна в килията… Ще подпишете ли протокола?… Не?… Както желаете!… Стража, отведете подсъдимия!

За да се върне в затвора, Ладков трябваше отново да мине през тълпата и още веднъж да понесе враждебните й крясъци.

В първия ред на тази възбудена тълпа стоеше Иван Стригов. Той разкъсваше с поглед лицето, което заемаше тъй благосклонно мястото му. Лодкарят мина на около два метра от него, но той не можа да открие, че този голобрад чернокос мъж, чиито очи бяха скрити зад големи черни очила, бе Стефан Ладков.

Стригов се отдалечи замислен от тълпата. Той наистина не познаваше арестувания. Във всеки случай това не беше нито Драгош, нито Ладков.

На другата сутрин вестниците предадоха точно разпита, като го придружаваха с неблагоприятни за обвиняемия коментари. Изобщо, те се учудваха на упоритостта, с която последният твърдеше, че е един прост рибар на име Илия Бруш от малкото градче Салка. Какъв интерес имаше той да поддържа едно такова твърдение, чиято несъстоятелност бе тъй очевидна? Според тях следователят господин Рона вече беше изпратил в Гран съдебна комисия. Освен това в Салка щеше да бъде изпратен един съдия, за да произведе анкета, с която щяло да бъде опровергано твърдението на обвиняемия. Илия Бруш щеше да бъде търсен и намерен…, ако той съществуваше, което бе твърде съмнително. Тези съобщения във вестниците промениха плана на Иван Стригов. Без да се бави повече, той напусна града. Но вместо да се върне на кораба, той го подмина. Една бърза кола го понесе към железницата, която щеше да го отведе до Будапеща и по на север… В това време Стефан Ладков седеше неподвижен в килията си и броеше тежките часове. От първата си среща със съдията той се върна изплашен поради сериозността на обвиненията, които тежаха над него. Разбира се, с течение на времето неговата невинност щеше неизбежно да възтържествува. Но трябваше да се въоръжи с търпение, защото фактите говореха против него.

С всеки изминат ден мислите на Ладков ставаха все по-тревожни. Салка не беше далече и нужните сведения щяха бързо да бъдат събрани. Едва на седмия ден от първия разпит, той отново беше въведен в кабинета на господин Рона.

Съдията стоеше пред бюрото си и изглеждаше много зает.

Той накара лодкаря да чака около десетина минути, като че ли не беше забелязал присъствието му.

— Вече имаме отговор от Салка — каза най-после той със спокоен глас, без да вдигне очи към затворника, когото наблюдаваше скрито изпод вежди.

— А! — възкликна Ладков с облекчение.

— Вие сте прав — продължи господин Рона, — там действително живее някой си Илия Бруш, който се радва на добро име.

— А! — извика повторно лодкарят, виждайки вече отворена вратата на своя затвор.

Съдията, сякаш не придаваше никакво значение на думите, подхвърли:

— Полицейският комисар в Гран, натоварен с анкетата, е успял да говори със самия него.

— Със самия него? — извика Ладков, напълно объркан.

— Да — повтори съдията.

На Ладков му се струваше, че сънува. Как можеше да има друг Илия Бруш в Салка?!

— Това не е възможно, господине — заекна той. — Навярно има някаква грешка!

— Съдете сами. Ето изложението на комисаря от Гран. От него става ясно, че в отговор на отправеното към него съдебно следствие, съдебен чиновник е заминал за Салка на 14 септември, където е посетил една къща, разположена край пътя за Будапеща… Струва ми се, че това е същият адрес, който вие ни дадохте? — попита съдията.

— Да, господине — отвърна Ладков объркан.

— … край пътя за Будапеща — продължи господин Рона. — Там е бил приет лично от въпросния Илия Бруш, който е заявил, че току-що се е върнал след дълго отсъствие. А комисарят е прибавил, че от сведенията, които е събрал за въпросния Илия Бруш, може да се заключи за неговата безупречна честност, и още, че никой друг в Салка не носи неговото име. Имате ли нещо да кажете? Не се стеснявайте, моля Ви се?

— Не, господине — промълви Ладков, който чувстваше, че ще откачи.

— Ето впрочем първата точка, която изяснихме — заключи самодоволно господин Рона, гледайки затворника както котката гледа мишка.