Дунавският лодкар

Глава дванадесетаВ името на закона

След като отвори вратата, Стригов се спря нерешително на прага. Дълбок мрак изпълваше каютата. Той успя да различи само смътния отвор на прозореца. Някъде, в един от ъглите лежеше пленникът, невидим за него.

— Пенко! — извика Стригов нетърпеливо. — Донеси ми лампата!

Пенко донесе фенер и освети кабината. След като я обгърнаха с поглед, двамата се спогледаха смутени. Каютата беше празна. На пода лежаха разхвърляни дрехи и парчета от скъсаните въжета. От затворника нямаше никаква следа.

— Как ще ми обясниш?… — започна Стригов.

Преди да отговори, Пенко отиде до прозореца и постави пръста си върху една от подпорите.

— Изхвръкнал е — каза той, показвайки окървавения си пръст.

— Изхвръкнал — повтори Стригов, като изпсува…

— Но неотдавна — продължи Пенко. — Кръвта е още топла, впрочем аз преди два часа му донесох храна.

— И ти нищо ли не забеляза?

— Абсолютно нищо. Оставих го да лежи като пакет.

— Говедо! — извика Стригов, като грабна фенера от ръцете му и освети навсякъде кабината. — Трябваше да идваш по-често и да си отваряш добре очите… Виж, това парче желязо е излъскано от търкане. С него е прерязал въжетата.

— Не съм говедо! — отговори гневно Пенко. — След като толкова искаше да държиш Драгош затворен, защо не го пази сам?

— Щях да го пазя по-добре — отвърна Стригов. — Но преди всичко, сигурен ли си, че Драгош беше в ръцете ни?

— Кой искаш да е?

— Знам ли?… Длъжен съм да се съмнявам във всичко, след като виждам как се справи със задачата, която ти поставих. Позна ли го, когато го отвлякохте?

— Не мога да кажа, че го познах — призна Пенко, — защото бе с гръб към мен. Но познах добре лодката. Тя бе същата, която ми показа във Виена.

— Лодката!… Лодката!… Кажи ми по-добре как изглеждаше твоя затворник? Висок ли беше?

— Една глава по-висок от тебе — каза Пенко с пълна увереност.

— Не е бил Драгош!… — прошепна Стригов, като знаеше, че детективът е по-нисък.

Той се замисли за момент, после попита:

— Затворникът приличаше ли на някой твой познат? Например на Ладков?

— Що за идея? — извика Пенко. — От къде на къде искаш Драгош да прилича на Ладков?

— А ако нашият затворник не е бил Драгош?

— Още по-малко можеше да бъде Ладков, за когото не бих се излъгал никога. Първо на първо този нямаше брада.

— Брадата се бръсне — забеляза Стригов.

— Но пленникът носеше очила!

Стригов повдигна рамене.

— С каква коса беше? Руса или черна?

— С черна — отговори твърдо Пенко.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен.

— Не е бил Ладков! — повтори Стригов. — Тогава трябва да е бил Илия Бруш.

— Кой Илия Бруш?

— Рибарят.

— Но щом нашият пленник не е бил нито Драгош, нито Ладков, тогава на добър му час!

Стригов се приближи, без да отговори, до прозореца. След като проследи следите на кръвта, той се наведе навън и напразно се опита да пробие гъстия мрак.

— Преди колко време е избягал? — попита той.

— Не повече от два часа — отговори Пенко.

— Ако е избягал преди два часа, трябва да е далече! — извика Стригов, едва сдържайки гнева си.

След минута размисъл, той прибави:

— Засега нищо не можем да направим. Нощта е много мрачна и птичката е далеч. Трябва по-скоро да стигнем оттатък Белград.

Иван Стригов сгреши много, като не се впусна веднага по следите на беглеца, защото Ладков не беше много далеч.

Като чу шума от превъртането на ключа в бравата, Стефан Ладков успя с отчаяно усилие на мускулите си да се промъкне през тесния отвор и да полети в реката. Когато изплува над водата, течението вече беше го отнесло на известно разстояние от кораба. Пред него беше свободата. Оставаше му само да преплува до единия от двата бряга, за да бъде в пълна безопасност.

Изведнъж пред него се изпречи тъмният силует на лодка. Колко голямо бе неговото вълнение, когато позна в нея своята лодка! Тя бе завързана здраво за кораба и леко се поклащаше от течението. Той се залови за кормилото и за момент остана неподвижен. В нощната тишина до него достигнаха гласове. Там навярно спореха за неговото бягство. Гласовете се повишиха, после замлъкнаха и отново настъпи тишина. Стефан Ладков се качи безшумно в лодката. Под покрива на каютата мракът беше още по-плътен. Като не можеше да различи нищо, Стефан Ладков се опита да разпознае пипнешком своите вещи. Не, нищо не му бяха взели. Бельото и дрехите си стояха, както ги беше оставил. Дори и ножът му стоеше непобутнат. Стефан го взе, пропълзя по корем до края на лодката и с един удар преряза въжето, с което тя беше привързана към кораба.

Лодката се понесе по течението и когато се беше отдалечила на значително разстояние от кораба, той грабна веслото и започна отново да гребе с всички сили. Той не знаеше къде точно се намира. Трябваше да следва течението, защото в тази посока бяха Русчук и Неша.

Бяха изминали не повече от двайсет минути, когато до ушите на Ладков достигна смътно някакъв далечен вик. Странен трепет сви сърцето на лодкаря. Къде беше чувал подобен глас? Човек би помислил, че това е гласът на Неша… Той беше престанал да гребе и се вслушваше в глухия шепот на нощта.

Викът не се повтори. Всичко наоколо мълчеше и лодката се носеше безшумно по водата. Неша!… В главата му се въртеше само това име… Но времето летеше. Сигурно беше полунощ, когато на десния бряг се появиха неясните очертания на къщи. Няколко часа по-късно друго село се показа на хоризонта. Това беше Нови Бановец, което рибарят също отмина, без да го разпознае. Щом стана съвсем светло, Стефан Ладков побърза да промени своята външност. За няколко минути той почерни косата си, обръсна брадата си и сложи нови тъмни очила. След това започна да гребе със същата енергия. Към осем часа сутринта върху десния бряг на реката високи камбанарии се врязаха в небето, докато пред лодката един по-далечен град се очертаваше на хоризонта. Стефан Ладков подскочи от радост. Той добре познаваше тези градове. Единият, по-близкият, беше Землин, последната Дунавска крепост на Австро-Унгарската монархия; другият, точно срещу него, беше Белград, сръбската столица, разположена също на десния бряг на устието на река Сава. Значи и по време на пленничеството си, той е продължавал да се приближава към своята цел, изминавайки, без да подозре повече от петстотин километра.

За момента Землин беше неговото спасение. Но как би се решил да поиска помощ? Нали трябваше да разкаже за своите преживявания, за своето пленничество, за бягството си от кораба? Тогава щеше да започне разследване и сигурно щяха да открият истинското му име, което се бе заклел да не разкрива никога, каквото и да се случи. След половин час той привърза лодката си на кея. Пред него все още стоеше въпросът: Да мълчи или да говори? Най-после той реши да запази всичко в тайна. По-добре беше да отиде и да си почине в каютата, а след това да напусне Землин незабелязано, както бе дошъл. В този момент четирима души се появиха на пристана и спряха пред лодката. Те скочиха в нея и единият от тях се приближи до Ладков, който го гледаше учудено.

— Вие ли сте рибарят Илия Бруш? — попита той.

— Да — отговори лодкарят, като впи в него неспокоен поглед.

Непознатият разкри дрехата си, за да покаже лентата с цветовете на унгарския трицвет, която опасваше кръста му.

— В името на закона. Вие сте арестуван — каза той, като сложи ръка върху рамото на лодкаря.