Дунавският лодкар

Глава шестаСините очи

След като излезе от лодката, Карл Драгош се отправи към града. Той добре познаваше Ратисбон и тръгна без колебание по тихите улици на многолюдния някога град, по които стърчаха тук-там високи средновековни кули.

Карл Драгош не беше излязъл да разгледа забележителностите на града, както мислеше Илия Бруш. Той не пътуваше като турист и не се интересуваше от архитектурните и исторически забележителности. Онова, което го интересуваше, беше пощата и той се отправи право към нея. Там го очакваха много писма, адресирани „до поискване“. След като прегледа писмата, той се готвеше вече да излезе, когато на вратата едва не се сблъска с един скромно облечен човек. Този човек и Драгош се познаваха, защото последният му даде знак да мълчи. Очевидно това значеше „не тук“, след което двамата се отправиха към близкия площад.

— Защо не ме чакаше на брега на реката? — попита Драгош, след като се увери, че никой не може да ги чуе.

— Страхувах се да не ви изпусна — отговори другият. — И понеже знаех, че ще дойдете в пощата…

— Нищо. Важното е, че дойдохте — прекъсна го Драгош. — Има ли нещо ново?

— Нищо.

— Дори някакъв дребен обир в областта?

— Абсолютно нищо.

— Откога имаш тези сведения?

— Няма и два часа, откакто получих телеграма от Централното бюро в Будапеща. Затишие по цялата линия.

Драгош се замисли за момент:

— Слушай, ще отидеш от мое име в префектурата и ще помолиш да те държат в течение и за най-малкото нещо…

— А нашите хора?

— Аз ще имам грижата. Ще ги видя по пътя. Среща във Виена от днес до осми. Ясно ли е, Улман?

— Значи Вие ще оставите без надзор горното течение на реката? — попита Улман.

— Местната полиция ще бъде достатъчна — отговори Драгош, — а ние ще се притечем на помощ и при най-малката тревога. Впрочем, досега нищо не се е случило в този район.

— Да не би да имате някакви сведения?

— По-скоро имам едно мнение.

— Какво е то, ако мога да запитам?

— Твърде интересно… Както и да е, аз предсказах, че нещо ще се случи между Виена и Ратисбон.

— Защо там, а не на друго място?

— Защото там е било извършено последното престъпление. Нали си спомняш онзи чифликчия, който го бяха „пекли“ и когото намерихме с изгорени крака?

— Толкова повече това ме кара да вярвам, че сега те ще действат другаде.

— Защо?

— Защото ще си мислят, че тази област, където е било извършено престъплението, ще се постави под специален надзор. Затова ще си опитат другаде щастието. Поне досега така са правили. Никога на едно и също място.

— Те са разсъждавали като магарета и ти им подражаваш — възрази Карл Драгош, — и аз разчитам тъкмо на тази тяхна глупост. Всички вестници ми приписват подобни съждения. Те пишат, че съм напуснал горното течение на Дунава, където според мене разбойниците нямало да рискуват и да се върнат там, и че съм бил заминал за Южна Унгария. Безполезно е да ти обяснявам, че точно тези тенденциозни съобщения в пресата са оказали голямо влияние на бандитите.

— В какъв смисъл?

— Че няма да отидат в Южна Унгария, за да се хвърлят в устата на вълка.

— Дунав е дълъг — забеляза Улман. — Той тече през Сърбия, Румъния, Турция…

— А войната?… Те няма какво да правят там… Впрочем, ще видим.

Драгош замълча за момент, после продължи.

— Аз още не зная какво точно ще предприема… Може би ще се спра във Виена, може да отида до Белград… Понеже трябва да поддържаме постоянна връзка, дръж ме непрекъснато в течение, като ми изпращаш известие в толкова екземпляри, колкото хора имаме на пост между Ратисбон и Виена.

— Добре, господине — отговори Улман. — А аз къде ще Ви видя?

— Нали ти казах? След осем дни във Виена — отговори Драгош и се замисли.

Улман се беше вече отдалечил, когато Карл Драгош го повика отново:

— Чувал ли си да се говори за някой си Илия Бруш?

— Рибарят, който се нае да слезе с лодка по Дунава, чак до Черно море?

— Точно той. Е, добре, ако ме видиш с него, престори се, че не ме познаваш. Разбрано, нали?

Те се разделиха. Улман изчезна към горния край на града, а Драгош се отправи към хотел „Златния кръст“, където смяташе да обядва. Десетина души вече обядваха, когато той влезе. Драгош започна да яде с голям апетит, без да обръща внимание на техния разговор. Той ги слушаше като човек, който е свикнал да се вслушва във всичко, което се говори около него. Така той не пропусна да чуе нещо, което един от гостите каза на съседа си:

— Значи нищо не се знае още за тази прословута банда?

— Нито за знаменития Бруш — отговори другият. — Очакваха го да мине през Ратисбон, а още никой не го е видял.

— Странно!…

— Освен ако… Бруш и шефът на бандата не са едно и също лице?

— Шегуваш ли се?

— Хе!… Кой знае?…

Карл Драгош трепна. За втори път тази хипотеза се налагаше на вниманието му. Той обаче сви рамене и продължи да обядва, давайки си вид, че не е чул нищо. Явно беше колко лошо беше информиран този бъбривец, щом още не знаеше за пристигането на Бруш в Ратисбон.

Като привърши обяда си, Карл Драгош се върна в пристанището. Вместо обаче да отиде веднага в лодката, той се спря върху стария каменен мост, който свързваше Ратисбон с предградието Щат-Ам-Хоф и погледът му започна да блуждае върху реката, по която се плъзгаха няколко кораба, бързащи да използват последната светлина на отиващия си ден. Той се беше унесъл в това наблюдение, когато някой сложи ръка на рамото му и каза с познат глас:

— Изглежда, г-н Йегер, че гледката Ви интересува?

Драгош се обърна и видя пред себе си Илия Бруш, който го гледаше усмихнат.

— Да — отговори той. — Не ми омръзва да гледам движението по реката.

— О, г-н Йегер — каза Бруш, — то ще стане още по-интересно за вас, когато достигнем долното течение на реката, където корабите са повече. Гледката ще бъде особено пленителна, когато стигнем до „желязната врата“. Били ли сте там?

— Не — отговори Драгош.

— Трябва да се види — заяви Бруш. — Ако на света няма по-хубава река от Дунава, по цялото му протежение няма по-прекрасно място от „желязната врата“!…

— Бях в лодката, когато ви видях на моста — добави той. — Дойдох при вас, за да ви напомня, че утре се налага да тръгнем много рано и следователно ще постъпим добре, ако отидем да си легнем веднага.

— Следвам Ви, г-н Бруш — съгласи се Драгош. Двамата тръгнаха към лодката.

— А как върви продажбата на нашата риба, г-н Бруш? Доволен ли сте?

— И още как? Г-н Йегер, от днешната продажба вие ще получите не по-малко от четиридесет флорина.

— Което прави шестдесет и седем флорина с получените по-рано. А ние сме още в Ратисбон!… Хе, г-н Бруш, сделката не ми се вижда толкова лоша!

— И аз започвам все повече да се убеждавам в това — призна рибарят.

Половин час по-късно двамата спяха спокойно един до друг и при изгрева на слънцето лодката вече беше на пет километра от Ратисбон.

Илия Бруш не обръщаше никакво внимание на бреговете и на населените места, които следваха едно след друго, а гледаше с всички сили да ускори хода на лодката. По пътя се срещаха трудности, но той ги заобикаляше с голямо умение и ловкост. Следваше теченията, избягваше подводните скали, справяше се с водовъртежите и бързеите. Карл Драгош се възхищаваше от неговата ловкост, но това не му пречеше да се учудва на това, че един прост рибар може толкова добре да познава Дунава. Но и Бруш имаше за какво да се учудва на Драгош. Рибарят се възхищаваше от обширните му връзки с хората на брега, без да разбира нищо от това. Колкото и малко да беше населеното място, в което спираха да нощуват, рядко се случваше г-н Йегер да не намери някой познат. Щом лодката се спираше на пристанището, той скачаше на брега и веднага насреща му излизаха едно или две лица. Но той никога не се впускаше в дълги разговори. След като разменяха няколко думи, събеседниците се разделяха — г-н Йегер се връщаше в лодката, а непознатите се отдалечаваха. Накрая, Илия Бруш не можа да се въздържи и го попита:

— Изглежда, че вие почти навсякъде имате приятели, г-н Йегер?

— Да, г-н Бруш — отговори Карл Драгош. — Това се дължи на факта, че аз често съм минавал по тия места.

— Като турист ли, г-н Йегер?

— Не, г-н Бруш, не като турист. Аз пътувах като представител на една търговска къща в Будапеща, а както знаете, с този занаят човек не само вижда много места, но си създава и много връзки.

Така изтече времето от 18 до 24 август. На 23 август, след като нощуваха край брега под малкото селце Тюлин, Илия Бруш както винаги тръгна преди изгрев-слънце. Съдено беше този ден да не прилича на другите. Наистина, вечерта те трябваше да бъдат във Виена и за пръв път от толкова време Бруш щеше да лови риба, за да не разочарова почитателите си, които се готвеха да го посрещнат в столицата, където пристигането вече беше оповестено от вестниците. В момента, когато полицаят излезе от кабината, уловът беше вече твърде богат, но рибарят продължаваше. Към 11 часа на въдицата му се хвана една щука от около 20 фунта. Това беше рядък екземпляр, който сигурно щеше да се продаде на висока цена във Виена. Окуражен от успеха, Илия Бруш реши да опита още веднъж щастието си. Било вследствие на преумора или на момент на разсеяност, той не метна добре въдицата, а след това тъй силно я дръпна, че тя го удари по лицето, като остави по бузата му кървава следа. Въдицата засегна големите му черни очила, които отхвръкнаха над водата. Той извика от болка, но мигновено успя да ги улови и намести отново на очите си. Едва тогава той въздъхна облекчено. Този инцидент трая само няколко мига, но те бяха достатъчни за Карл Драгош, за да забележи, че рибарят имаше великолепни сини очи, погледът на които не говореше за слабо зрение.

Тази малка особеност накара полицая да се замисли. Сините очи отново се бяха скрили зад черното стъкло, което ги прикриваше досега, но той продължаваше да мисли за тях.

След тази случка Илия Бруш не улови повече риба. Като превърза раната на лицето си, той прибра грижливо рибарските принадлежности и остави лодката да плува по течението. Малко преди това те бяха минали покрай Калемберг, невисока планина, чийто връх се издигаше над Виена. Растящото оживление по брега показваше, че наближава големият град.

Към два часа следобед те минаха покрай Нюсдорф, пристанището, където спират параходите и към четири часа лодкарят завърза лодката за едно от дърветата на прочутия виенски Пратер. Каквото е Булонският лес за парижани, такъв е Пратерът за виенчани. Това е един разкошен парк на брега на Дунава, където жителите на Виена се разхождат, веселят и любуват на великолепните гледки, които реката им създава.

— Какво Ви е на очите, господин Бруш? — попита Карл Драгош, който от инцидента с очилата беше произнесъл само няколко думи.

— На очите? — повтори рибарят.

— Да, на очите — каза господин Йегер. — Нима за удоволствие носите тези черни очила?

— А, за очилата ли?… — промълви Бруш. — Късоглед съм и очите ми се изморяват от светлината — това е причината.

„Късоглед ли?… С такива очи…“ — помисли си полицаят.

След като даде това обяснение, Бруш привърши връзването на лодката и докато правеше това, неговият пътник го наблюдаваше със замислен поглед.