Дунавският лодкар

Глава втораПри изворите на Дунава

Ако Илия Бруш искаше само да спечели слава, когато съобщи на колегите си в „Рибарска среща“ за намерението си да преплува Дунава с въдица в ръка, той беше постигнал своята цел. Всички вестници от дунавската област, без изключение, даваха най-подробни сведения за състезанието „Зигмаринген“, с които ласкаеха самолюбието на победителя, чието име ставаше все по-популярно. В очите на рибарите решението на Илия Бруш добиваше изключителна важност и много членове на лигата, дошли за състезанието, се бавеха още, за да присъстват при заминаването на шампиона на „Дунавската лига“. Ако имаше някой, който не можеше да се оплаче от продължаването на техния престой, това беше собственикът на кръчмата „Рибарска среща“. На 8 август, в навечерието на определения от лауреата ден, когато щеше да започне неговото оригинално пътуване, повече от трийсет души продължаваха да пият в голямата зала на кръчмата. Въпреки обаче близостта на събитието, което ги задържаше в Зигмаринген, те не говореха за героя на деня, а за едно друго събитие, много по-важно за тези крайбрежни жители, ако се съди по възбудата, с която говореха. От много месеци насам двата бряга на Дунава бяха под тормоза на едно неспирно разбойничество. Нямаха брой грабежите и опустошенията, извършени по вили, чифлици и замъци. Имаше и убийства, защото много хора бяха заплатили с живота си за съпротивата, която оказваха срещу неуловимите злодеи. Явно беше, че една такава серия от престъпления не можеше да бъде дело на отделни лица. По всичко личеше, че те се извършват от една добре организирана и многочислена банда. Разтревожени от тези последователни, но ненаказани престъпления, заинтересованите правителства се видяха принудени да вземат мерки срещу тези злодеи. На една дипломатическа среща бе решено, както съобщаваха сутрешните вестници от осми август, да се създаде международна полиция от цялото протежение на Дунава, под ръководството на един шеф. След най-строг подбор, по общо съгласие, за такъв бе назначен Карл Драгош — унгарски детектив и полицай, добре познат в цялата дунавска област. Наистина, Карл Драгош беше един забележителен полицай, по-достоен от когото трудно би могло да се намери за трудната задача, която му се възлагаше. Той беше около четиридесет и пет годишен, среден на ръст, по-скоро сух и надарен с повече морална, отколкото с физическа сила. Във всеки случай, той беше достатъчно силен, за да понесе трудностите и изпитанията на своята професия, както и достатъчно смел, за да не се бои от опасностите. Живееше в Будапеща, но по-често пребиваваше в провинцията, зает с някое важно следствие. Познавайки наречията на цяла Югоизточна Европа, той говореше немски, сръбски, български, румънски и турски език, без да се изключи унгарския, неговият роден език. Всичко това му позволяваше да не изпада никога в затруднение, а ергенството му го освобождаваше от всички ония семейни грижи, които биха могли да ограничат свободата на действията му. Назначаването му за шеф на международната дунавска полиция беше посрещнато с единодушно одобрение както от пресата, така и от населението. В голямата зала на „Рибарска среща“ тази новина беше приета с общо задоволство от всички присъстващи.

— По-добър избор не би могъл да се направи — потвърди г-н Иветозар, получил втората награда от току-що завършилото състезание. — Аз познавам Драгош, това е един истински полицай.

— И много ловък — добави председателят Миклеско.

— Да му пожелаем — извика един хърватин с трудно произносимото име Сврб, собственик на бояджийница в едно Виенско предградие — да прочисти бреговете на реката. Животът по тях е станал непоносим.

— Тежка е задачата на Карл Драгош — каза германецът Вебер, като поклати глава. — Да видим какво ще направи!

— Какво ще направи!… — извика господин Иветозар. — Бъдете сигурни, че той вече действа.

— Разбира се! — потвърди г-н Миклеско. — Карл Драгош не е от тези, които си губят времето. Ако неговото назначение е от преди четири дни, както съобщават вестниците, той от три дни вече е на бойна нога.

— А от кой край ще започне? — попита румънецът Пизсея, който сякаш бе роден за въдичар. — На негово място аз бих бил твърде затруднен.

— Тъкмо затова не ви поставиха на неговото място, драги — пошегува се един сърбин. — Бъдете сигурни, че Драгош няма да се затрудни. Какъв му е плана, не зная. Може да се отправи към Белград, може да е останал в Будапеща… А кой знае, може би е предпочел да дойде точно тук в Зигмаринген и в този момент дори да е между нас в „Рибарска среща“.

Това предположение накара всички да се засмеят.

— Между нас!… — извика г-н Вебер. — За какви ни вземате, Михаил Михайлович? Какво ще търси той тук, където от незапомнени времена не е ставало никакво престъпление.

— Може би, за да присъства утре при заминаването на Илия Бруш — възрази Михаил Михайлович. — Кой знае, дали тъкмо това не го интересува… освен ако Илия Бруш и Карл Драгош не са едно и също лице.

— Едно и също лице?! — извикаха от всички страни.

— Какво искате да кажете с това?

— Дявол да го вземе — лесно е да се разбере! Никой не би заподозрял, че под кожата на наградения рибар се крие полицаят, който би могъл да инспектира напълно свободно Дунава.

Тази чудновата мисъл накара всички наоколо да опулят очи. Тоя Михаил Михайлович! Само в неговата глава можеха да възникнат подобни идеи!

— Освен?… — започна той с един израз, който му бе твърде присъщ.

— Освен?!…

— Освен ако Карл Драгош не идва тук по съвсем друга причина — продължи той, минавайки към друго чудновато предположение.

— По каква причина?

— Защо да не допуснем, че това пътуване по Дунава с въдица в ръка може да му се види подозрително?

— Подозрително?… Че защо?

— Ех! Не ми се вижда чудно, ако някой разбойник пожелае да се скрие зад един толкова прославен риболовец! По този начин той може да си прави всичко, без да бъде обезпокояван от някого.

— Да, но трябва да знаеш да ловиш риба, — възрази наставнически председателят Миклеско, — а това е качество, което притежават само честните хора.

Тази малко пресилена забележка за моралните качества на рибаря породи бурни аплодисменти. Михаил Михайлович майсторски се възползва от общия ентусиазъм:

— За здравето на нашия председател! — извика той, вдигайки чашата си.

— За здравето на г-н Миклеско! — повториха всички, изпразвайки чашите си.

— За здравето на г-н председателя! — повтори един от присъстващите, който седеше малко настрани на една маса и следеше с жив интерес водения край него разговор.

Г-н Миклеско, поласкан от любезната постъпка на този непознат, вдигна чашата си, за да му благодари.

— Много добре казано — продължи непознатият. — Да, риболовът е удоволствие за честните и почтени хора.

— Дали имам честта да разговарям с някой колега? — попита г-н Миклеско, като се обърна към непознатия.

— О, не! — отвърна скромно последният. — По-скоро един любител.

— Жалко, господин…?

— Йегер.

— Жалко, г-н Йегер, че не ще имаме честта да ви видим между членовете на „Дунавската лига“.

— Кой знае? — отговори г-н Йегер. — Може би и аз един ден ще си опитам щастието във въдичарството и сигурно тогава ще стана ваш колега, ако, разбира се, отговоря на приемните ви условия.

— Не се съмнявайте в това — извика г-н Миклеско. Въодушевен от надеждата да привлече между тях още един член. — Нашите условия са само четири. Първото, и най-главното е да внесете една скромна годишна вноска.

— Разбира се! — потвърди г-н Йегер с усмивка.

— Второто е да обичате риболова. Третото е да бъдете приятен другар, което аз считам, че вече е направено. Колкото до четвъртото, то е да се впише в списъка името и адреса ви. Името ви вече знаем, а адреса?…

— Улица „Лайпциг“ № 43, Виена.

— Вие ще бъдете редовен член с двадесет флорина годишна вноска.

Двамата събеседници се засмяха непринудено.

— Значи няма други формалности? — попита г-н Йегер.

— Не, няма.

— А свидетелство за самоличност?

— За какво, г-н Йегер? — отвърна г-н Миклеско. — За да ловиш риба с въдица?

— Впрочем, това няма никакво значение — добави г-н Йегер, — тъй като в „Дунавската лига“ навярно всички се познавате.

— Тъкмо обратното — отговори г-н Миклеско. — Невъзможно е да се познаваме, тъй като едни от нашите другари са оттук, а други живеят чак край Черно море.

— Тъй е!

— Ето например, нашият победител от последното състезание…

— Илия Бруш?

— Да, същият. Него никой не го познаваше!

— Не е възможно!

— Така е — потвърди г-н Миклеско. — Той едва от петнадесет дни е член на лигата. За всички нас Илия Бруш беше изненада, по-точно истинско откритие!

— Откъде е този Илия Бруш?

— Унгарец е.

— Значи като Вас. Нали и Вие сте унгарец, г-н председателю?

— Чистокръвен унгарец от Будапеща, г-н Йегер.

— А Илия Бруш?

— Той е от Салка.

— Къде се намира Салка?

— Това е едно малко градче, разположено на десния бряг на река Иполи, която се влива в Дунава на няколко километра от Будапеща.

— С него тогава, г-н Миклеско, ще станете добри съседи — засмя се добродушно г-н Йегер.

— Да, но едва след два или три месеца — отвърна със същия тон председателят на „Дунавската лига“, — когато той завърши пътуването си по Дунава…

— Ако това пътуване въобще стане — намекна шеговито сърбинът, намесвайки се най-безцеремонно в разговора.

Приближиха се и други рибари. Йегер и Миклеско станаха център на малката група.

— Какво искате да кажете с това? — попита г-н Миклеско. — Наистина. Вие имате твърде богато въображение, г-н Михаил Михайлович.

— Шегувам се, драги г-н председателю — отговори той. — Но ако Илия Бруш, както твърдите вие, не е нито полицай, нито престъпник, защо да не допуснем, че е чисто и просто един комедиант, който е поискал да се подиграе с нас?

Това хрумване на Михаил Михайлович все пак не беше лишено от известна логика. След като беше съобщил така тържествено своя проект, Илия Бруш сякаш потъна в земята. Никой нищо не беше чул за него. Това даваше основание да се предположи, че той е искал да се подиграе със своите лековерни колеги. Но отговорът на този въпрос нямаше да се забави много. След тридесет и шест часа всичко щеше да се изясни. Тия, които бързаха да го узнаят, трябваше да отидат само на няколко мили от Зигмаринген. Там те щяха да видят Илия Бруш, ако той наистина беше сериозен човек, както твърдеше това председателят Миклеско. Но все пак би могло да се появи и някакво недоразумение относно мястото на тръгването. Беше ли точно установен изворът на голямата река? Не съществуваше ли някаква грешка по този въпрос, та когато някой потърси Илия Бруш на едно място, той да бъде на друго? Без съмнение най-съобразителните между любопитните си казваха, че ако Илия Бруш възнамеряваше да тръгне, той щеше да направи това именно от Донауешинген, защото за там се отправиха повечето от членовете на „Дунавската лига“ начело с председателя Миклеско. Още от сутринта на 10 август хората се трупаха при устието на двете рекички. Но часовете си течаха, а нашият герой не се появяваше.

— Няма да дойде — каза един от чакащите.

— Това е един шарлатанин — отговори друг.

— А ние излязохме истински глупаци! — прибави Михаил Михайлович, който тържествуваше в момента.

Само председателят Миклеско продължаваше да защитава Илия Бруш.

— Не — твърдеше той, — никога не ще допусна, че един член на „Дунавската лига“ би могъл да измами своите колеги!… Нека потърпим още малко. Сигурно скоро ще го видим да пристига.

Господин Миклеско не се излъга. Към девет часа някой от групата извика: „Ето го!… Ето го!“

На двеста крачки зад един завой на реката се появи лодка, която се движеше покрай брега. Караше я един човек, изправен на задната й част. Този човек беше същият, който преди няколко дни спечели двете награди на „Дунавската лига“ — унгарецът Илия Бруш. Когато лодката достигна до мястото, където се бяха събрали изпращачите, той я спря и с кука я приближи към брега. Изглеждаше малко смутен, тъй като не очакваше, че толкова много народ ще го посрещне. Председателят Миклеско отиде към него и му подаде ръка, която Илия Бруш стисна с почитание, сваляйки каската си.

— Илия Бруш — каза Миклеско с истинско председателско достойнство, — щастлив съм, че виждам отново победителя от нашето последно състезание.

Лауреатът се поклони в знак на благодарност. Председателят продължи:

— Понеже Ви виждаме при извора на нашата международна река, ние сме готови да заключим, че не сте се отказали от намерението да се спуснете по нейното течение чак до устието й, ловейки риба с въдица?

— Да, господин председателю — отговори Илия Бруш.

— От днес ли започва вашето пътешествие?

— От днес.

— С тази лодка?

— Да, с тази лодка.

— Как смятате да извършите пътуването?

— Като се оставя на течението.

— Без да спирате някъде?

— Само през нощта.

— Известно ли Ви е, че се касае за три хиляди километра?

— По десет мили на ден, значи за около два месеца.

— Тогава на добър Ви път, Илия Бруш!

— Благодаря, господин председателю!

Илия Бруш се поклони още веднъж и се качи в лодката, докато хората се трупаха по брега, за да го видят. Той размота въдицата си, постави й стръв и след като я остави върху една от пейките, отблъсна лодката от брега. После седна отзад и метна въдицата във водата. Около минута след това той я извади. Една мрена трептеше още жива на въдицата. Това се счете за добро предзнаменование, и тъй като лодката завиваше вече зад носа, тълпата акламира бурно първенеца на „Дунавската лига“.