Дунавският лодкар

Глава третаПътникът на Илия Бруш

И така, започнало беше това пътуване по голямата река, по време на което Илия Бруш щеше да премине през едно херцогство — Баден, през две кралства — Вюртемберг и Бавария, през две империи — Австро-Унгария и Турция и през три княжества — Хохенцолерн, Сърбия и Румъния. Смелият рибар не се боеше от умората по време на дългия си три хиляди километров път. Течението на Дунава щеше да го закара чак до устието със скорост около една миля в час или средно петдесет километра на ден. Значи за около два месеца той щеше да завърши пътуването си, ако разбира се, не се появеше някоя пречка по пътя. Но какво би могло да го забави?

Лодката на Илия Бруш беше плоскодънна, широка в средната си част четири стъпки и дълга около дванадесет стъпки. На носа се издигаше нещо като каюта — един закръглен покрив, под който можеха да се подслонят двама души. В каютата имаше два сандъка, поставени един срещу друг, съдържащи твърде ограничения гардероб на собственика. Тези сандъци му служеха за легло и за маса. В задната част друг един сандък съдържаше различни кухненски съдове и се използваше за пейка. Излишно е да се прибави, че в лодката имаше всички ония съоръжения и материали, така необходими на един истински рибар. Илия Бруш не можеше да мине без тях, защото както бе съобщил на колегите си в деня на състезанието, през време на пътуването си той щеше да се храни изключително от добива на своя риболов, било като го използва направо за храна, било като го разменя за пари. Това би му позволило да разнообразява храната, без да нарушава програмата си. За тази цел Илия Бруш щеше да продава вечер уловената през деня риба на някой от бреговете, където щеше да нощува. Клиенти вероятно щеше да има много, тъй като славата му на шампион беше разнесена на хиляди километри надлъж по реката. Изтече първият ден от пътуването. Ако някой страничен наблюдател проследеше с очи Илия Бруш, той щеше да бъде твърде изненадан от малкото усърдие, което Бруш влагаше в своя риболов, единствено оправдание за неговото своеобразно пътуване. Когато мислеше, че никой не го наблюдава, той бързо хвърляше въдицата, грабваше веслото и гребеше с всички сили, като че ли искаше да усили хода на лодката.

Кое караше Илия Бруш да ускорява пътуването си, което бе предприел по свое желание? Възползвайки се от сравнително по-голямата отдалеченост на населените места в тази част на реката, Илия Бруш караше бързо лодката през целия този ден, като ограничи риболова си до необходимия минимум. Привечер, след като улови толкова риба, колкото му бе нужна за храна, той се спря на пустия бряг недалеч от градеца Мюнделклинген, чиито жители навярно не допускаха, че той е толкова близко. Към четири часа следобед той прекоси река Илер и към пет часа привърза лодката за една желязна халка на кея в Улм, най-големият град във Вюртембергското кралство след неговата столица Щутгарт. Никой не знаеше за пристигането на знаменития рибар. Всички го очакваха да пристигне на другия ден вечерта. Доволен, че пристанището е пусто и че нямаше посрещачи, Илия Бруш реши да използва свободното си време, за да посети града. Все пак, не би могло да се каже, че пристанището бе съвършено пусто. Един човек се разхождаше там. Той дори очакваше Бруш, защото откак се появи лодката му, не го изпущаше от очи. По всяка вероятност, награденият от „Дунавската лига“ нямаше да избегне обичайното приветствие.

Но когато лодката пристигна на кея, човекът от брега не се приближи до нея. Той се спря на известно разстояние и оттам наблюдаваше, като че искаше да остане незабелязан. Той беше около четиридесетгодишен, със среден ръст, слаб и с живи проницателни очи. По дрехите личеше, че е унгарец, а в ръката си държеше кожена чанта. Илия Бруш привърза здраво лодката, без да му обръща внимание, затвори вратата на каютата, провери добре ли са затворени сандъците, после скочи на брега и пое по близката улица за града. Непознатият бързо го последва, след като остави чантата си в лодката.

Разположен на двата бряга на Дунава, град Улм е Вюртембергски на левия бряг и Баварски на десния, но и на двата бряга на реката той е типичен немски град. Илия Бруш вървеше по старинните улици, от двете страни на които се редяха малки магазинчета с издадени напред гишета. Над тях висяха окачени различни тенекиени фирми, върху които бяха нарисувани или изрязани мечки, сърни, кръстове и корони. След като достигна старинните крепостни стени, обграждали някога града, където сега се намираха складове и работилници, той попадна случайно пред старинна катедрала, една от най-оригиналните в Германия. Илия Бруш не беше от ония, които се катерят по стръмните стъпала на църковните камбанарии и затова и на ум не му дойде да се качи на върха й и оттам да обгърне с поглед целия град и околностите му. Ако беше направил това, непознатият, който го следеше, сигурно щеше да го последва. Вървейки един след друг, те минаха покрай кметството, прочута постройка от XII век, после слязоха към реката. Преди да стигне до пристанището, Илия Бруш се отби за няколко минути в едно кафене, където непознатият не закъсня да влезе. Той седна на една маса до него. Двамата получиха почти едновременно по чаша от прочутата местна бира. След десетина минути те тръгнаха отново, но сега непознатият вървеше с бързи крачки напред, а рибарят го следваше, без да подозира нещо. Когато достигна лодката си, той го намери настанен в нея, с вид на човек, който отдавна го чака. Беше още светло. Илия Бруш отдалеч забеляза натрапника, седнал удобно върху задния сандък, с жълта чанта между краката. Твърде изненадан, той ускори крачка.

— Извинете, господине — каза той, като скочи в лодката, — струва ми се, че нещо сте се заблудили?

— Ни най-малко — отговори непознатият. — Тъкмо с вас исках да говоря.

— С мене?

— С вас, господин Илия Бруш.

— За какво?

— За да ви предложа една сделка.

— Сделка? — повтори рибарят изненадан.

— При това превъзходна сделка — потвърди непознатият, като го покани с жест да седне. Поканата беше доста непочтена наистина, защото не е редно да ви канят в собствения ви дом. Но този човек говореше с толкова решителна и спокойна увереност, че това направи силно впечатление на Илия Бруш. Без да каже нито дума, той се подчини.

— Известно ми е — подзе непознатият, — че сте решили да извършите пътуване с лодка по Дунава, чак до Черно море. Аз също съм страстен любител на риболовното изкуство и живо се интересувам от това ваше решение.

— В какъв смисъл?

— Ще ви кажа, но преди това позволете ми един въпрос. На каква стойност изчислявате рибата, която ще уловите по време на пътуването?

— Може би около стотина флорина.

— Аз ви предлагам петстотин.

— Петстотин флорина! — повтори смаян Илия Бруш.

— Да, петстотин флорина, броени веднага.

Илия Бруш погледна автора на това странно предложение с такъв красноречив поглед, че последният отговори на мислите му:

— Бъдете спокоен, господин Бруш. Аз ви говоря напълно съзнателно.

— Но с каква цел? — попита рибарят все още объркан.

— Аз ви казах вече — обясни непознатият. — Живо се интересувам от вашия подвиг и от изкуството ви да ловите риба. Дори искам да го наблюдавам. После, това вълнение на играча… След като съм заложил срещу вашия успех петстотин флорина, ще ми бъде много забавно да видя как сумата се връща на части — всяка вечер при вашите продажби.

— Всяка вечер? — учудено извика Илия Бруш. — Да нямате намерение да пътувате с мене?

— Разбира се — отговори непознатият, — но моето пътуване не влиза в сметката и аз ще ви платя за него още петстотин флорина. Значи, общо ще ви бъде заплатено хиляда флорина, броени на ръка.

— Хиляда флорина! — повтори още по-учуден рибарят. Наистина предложението беше много съблазнително, но изглежда, че рибарят държеше да бъде сам, защото каза кратко: — Съжалявам, господине. Не мога да приема предложението ви.

След един така категоричен и решителен отговор нямаше какво повече да се каже, но страстният любител на риболова не изглеждаше ни най-малко смутен от твърдостта на отказа.

— Ще ми позволите ли, господин Бруш, да ви попитам защо! — каза той спокойно.

— Не съм длъжен да ви обяснявам. Отказвам и нищо повече. Мисля, че това си е моя работа — отговори Илия Бруш, който бе почнал да губи търпение.

— Разбира се, че това е ваша работа — потвърди, без да се вълнува, неговият събеседник. — Но аз не ви се налагам, като ви моля да ми обясните причините за вашия отказ. В моето предложение няма нищо оскърбително и мисля, че то заслужава повече внимание.

Тези думи, в които нямаше нищо застрашително, но които бяха казани с толкова твърд и властен тон, направиха силно впечатления на Илия Бруш. Макар и да държеше на самотата си, без съмнение той искаше да избегне един ненавременен спор, като направи веднага една твърде основателна забележка.

— Имате право, господине — каза той. — Но ще ви кажа преди всичко, че не желая да Ви излагам в едно тъй рисковано пътуване.

— Но това си е моя работа.

— И моя също, тъй като нямам никакво намерение да ловя риба повече от един час на ден.

— Вие ще ловите риба, когато искате и колкото Ви харесва. Това ще направи играта още по-забавна. Впрочем аз мисля, че Вие сте достатъчно сръчен, за да ми осигурите печалбата само с две-три хвърляния на въдицата и затова считам сделката, която Ви предлагам, за превъзходна и отново настоявам да ви броя веднага хиляда флорина.

— Аз пък ви повтарям, че не желая!

— Тогава, отново ще ви попитам — защо?

В този негова настойчивост имаше нещо наистина досадно. Макар и спокоен по природа, Илия Бруш започна да губи търпение.

— Защо ли? — отвърна той рязко. — Мисля, че ви го казах вече, но понеже настоявате, ще добавя, че не желая никого в лодката си. Предполагам, че не е забранено човек да обича самотата.

— Разбира се — съгласи се непознатият, без да има и най-малкото намерение да напусне лодката, върху която изглеждаше като прикован. — Но аз няма да преча на самотата Ви. Няма да мръдна от мястото си, няма да продумам нито една дума и с нищо не ще огранича свободата Ви.

— А през нощта? — възрази Илия Бруш, който започна вече да се ядосва. — Мислите ли, че има място за двама ни в кабината?

— Тя е достатъчно голяма, за да ни побере — отговори непознатият. — Впрочем, човек би могъл да се постесни малко, когато се касае за хиляда флорина.

— Не зная дали ще може — отвърна Илия Бруш, все повече раздразнен, — но категорично отказвам. Не! Не! Не! Какво по-ясно от това?

— Много е ясно — съгласи се непознатият.

— Тогава?… — попита Илия Бруш, сочейки с ръка пристанището.

Но събеседникът му сякаш не разбра този красноречив жест. Той извади от джоба лулата си и започна грижливо да я пълни. Подобно нахалство не можеше да не предизвика Бруш.

— Насила ли искате да Ви изхвърля? — извика той вън от себе си. Непознатият вече беше напълнил лулата си.

— Това няма да е добре за Вас — каза той със съвършено спокоен глас. — А главно по три причини: първата — едно спречкване между нас ще предизвика намесата на полицията, която ще поиска да се легитимираме, а в участъка ще ни подложат на дълъг разпит — кои сме, какви сме и къде отиваме. Признавам, че това и за мен ще бъде неприятно, но Вас ще ви засегне повече, тъй като подобна разправия няма да ускори пътуването Ви.

Ако упоритият любител на риболова разчиташе много на този аргумент, то той можеше да бъде доволен. Внезапно омекнал, Илия Бруш беше готов да го изслуша докрай, но красноречивият оратор сякаш не забеляза въздействието на своите думи. Той щеше да подхване отново своите доводи, но в същия момент едно трето лице, което Илия Бруш, увлечен в спора, не успя да забележи, скочи в лодката. Новодошлият носеше униформа на немски стражар.

— Кой е господин Илия Бруш? — попита той.

— Аз съм — отговори рибарят.

— Моля, дайте си документите!

Думите му паднаха като камък сред спокойно блато. Илия Бруш явно беше смутен.

— Какви документи? — заекна той. — Имам само пликове от писма и квитанции за наема, който съм плащал в Салка. Това достатъчно ли е?

— Това не са никакви документи — възрази стражарят с досада. — Аз ви искам кръщелно свидетелство, разрешително за пътуване и карта за самоличност. Притежавате ли такива?

— Нищо нямам — каза Илия Бруш отчаян.

— Това ще ви донесе неприятности — промълви стражарят, който не изглеждаше много доволен, че ще трябва да изпълни задълженията си.

— Но аз съм почтен човек, повярвайте ми! — запротестира рибарят.

— Вярвам ви — заяви стражарят, — но ще трябва да дойдете с мене в участъка, където ще установят вашата самоличност.

— В участъка? — извика Илия Бруш. — Какво съм направил?

— Нищо — обясни стражарят. — Аз само изпълнявам заповед, а тя е да надзиравам реката и да отвеждам в участъка всички ония, които нямат редовни документи. На реката ли сте? Да! Имате ли документи? Не! Значи, трябва да ви отведа. Останалото не ме засяга.

— Но това е възмутително — опита се да протестира Илия Бруш, който изглеждаше съвсем отчаян.

— Това е — отсече стражарят с безразличие.

Непознатият, който бе прекъснал тъй внезапно своята защита, слушаше този разговор с такова внимание, че остави лулата да угасне. Той счете, че бе настъпил моментът да се намеси.

— Ако аз гарантирам за господин Илия Бруш — каза той, — това ще бъде ли достатъчно.

— Зависи — каза стражарят. — Кой сте вие?

— Ето моя паспорт — отговори непознатият, като му подаде един разгънат лист.

Стражарят прегледа набързо документа и веднага стана съвсем друг.

— Това е друго нещо — каза той с респект. Той сгъна грижливо паспорта и го подаде на собственика му. После, скачайки от лодката, извика: — Довиждане, господа! На добър час!

Илия Бруш гледаше след отдалечаващия се неприятел, дълбоко учуден както от неочаквания инцидент, тъй и от начина, по който беше изгладен. А в това време неговият спасител подхвана отново речта си, точно там, където я прекъсна:

— Второ, господин Бруш, по причини, които Вие може би не знаете, над реката има строг надзор, както сами се уверихте преди малко. Този надзор ще се засилва, колкото повече отивате към долното течение, и ще стане съвсем строг, когато минете през Сърбия и поробена България. Допускам, че могат да ви се случат и други подобни неприятности, така че няма да е зле да имате съдействието на един почтен гражданин, който има честта да разполага с известно влияние. — Макар и да не се съмняваше във въздействието на този аргумент, непознатият не очакваше, че с него ще има такъв успех. Вече напълно убеден, Илия Бруш търсеше начин да отстъпи. Трудното беше да намери някой приемлив повод за това.

— Трето — продължи пътникът, — аз се обръщам към вас по поръчка на господин Миклеско, вашият председател. И тъй като Вие поставихте вашия план под закрилата на „Дунавската лига“, тя има пълно право да бди над неговото изпълнение, за да гарантира при нужда лоялността му.

Илия Бруш въздъхна с облекчение. Какъв по-добър повод от този, за да се съгласи на това, което тъй упорито отказваше.

— Защо не го казахте по-рано! — извика той. — Това е вече съвсем друго и аз ще бъда неблагодарник, ако продължавам да отхвърлям предложенията ви.

— Значи, приемате?

— Приемам.

— Много добре! — каза любителят на риболова, като извади от джоба си няколко банкноти. — Ето ви хиляда флорина.

— Искате ли разписка?

— Ако това не Ви затруднява.

Рибарят извади от един от сандъците си перо, мастило и бележник, от който откъсна един лист, после започна да съчинява разписката, като я четеше същевременно на глас: „Получих сумата от хиляда флорина срещу моя улов на риба през време на настоящето ми пътуване и за превозването от Улм до Черно море от господин…“

— От господин… — повтори той с вдигнато перо. Спътникът на Илия Бруш тъкмо в този момент палеше лулата си.

— Йегер, ул. „Лайпциг“ 45, Виена — отговори той между две кълба дим.