Глава седмаХора от кол и въже

Няколко души се разхождаха в Пратера и те единствено оживяваха в този летен следобед брега на реката. Дали не чакаха Илия Бруш? Но как любопитните, пръснати на едно толкова обширно пространство, биха открили лодката, която с нищо не се отличаваше от другите.

Илия Бруш беше предвидил това затруднение. Щом привърза лодката, той издигна на мачтата знаме със следния надпис: „Илия Бруш, победител от последните състезания в Зигмаринген“; после изложи върху покрива на кабината уловените сутринта риби, между които голямата щука зае най-видно място.

Тази американска реклама даде веднага резултат. Няколко зяпачи се спряха пред лодката и я загледаха с любопитство. Те привлякоха и други, и събраната по този начин тълпа не можеше да не бъде забелязана от тези, които действително се интересуваха. Само за четвърт час около петстотин души се събраха около лодката. Илия Бруш дори не беше мечтал за подобен успех.

Скоро между публиката и рибаря се завърза разговор.

— Г-н Бруш ли? — попита един от присъстващите.

— Той самият — отговори рибарят.

— Позволете ми да ви се представя. Господин Клаус Рот, ваш колега от „Дунавската лига“.

— Приятно ми е, г-н Рот.

— Впрочем, много от нашите колеги са тук — ето господин Ханиш, господин Тиц, господин Хуго Цвиденек, без да се смятат тия, които не познавам.

— Аз, например, Матиас Каселик, от Будапеща — каза един от присъстващите.

— И аз — добави друг, — Вилхелм Викел от Виена.

— Драго ми е, господа, че се намирам сред добри познати — извика Илия Бруш.

Въпроси и отговори се кръстосваха. Разговорът стана общ.

— Добре ли пътувахте, господин Бруш?

— Отлично, господа.

— Във всеки случай, много бързо пристигнахте. Не ви очаквахме толкова скоро.

— Все пак вече има петнадесет дни откакто съм тръгнал.

— Да, но разстоянието от Донаушинген до Виена е около 900 километра, което значи, че Вие изминавате средно по шестдесет километра на ден.

След като се осведомиха подробно за досегашното му пътуване, посрещачите поискаха да узнаят бъдещите му планове. Все така любезен, Илия Бруш отговори, че след като престои един ден във Виена, на следващия ден вечерта той възнамерява да нощува в Пресбург.

Малко по малко любопитните се пръснаха, защото всеки бързаше да се прибере за вечеря. Илия Бруш се прибра в каютата, като остави своя пътник сам пред останалите любопитни. В този момент двама мъже се вмъкнаха в тълпата и започнаха да наблюдават детектива.

Единият от тях беше широкоплещест здравеняк на около тридесет години, с руса коса и брада, каквато имат славяните; другият, който имаше същия вид, беше по-възрастен, само посивелите му коси показваха, че беше надхвърлил четиридесетте.

По-младият трепна при първия поглед, който Драгош случайно отправи към тях, и с бързо движение дръпна своя другар назад.

— Това е Драгош — каза той шепнешком, щом се измъкнаха от тълпата.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм! Нима ти не го позна?

— Как бих могъл да го позная, когато никога не съм го виждал?

Последва кратко мълчание. Двамата събеседници размишляваха.

— Дали е сам в лодката? — попита по-възрастният.

— Съвсем сам.

— И това е лодката на Илия Бруш?

— Не може да има никакво съмнение. Името е написано върху знамето.

— Нищо не мога да разбера!

След кратко мълчание по-младият подзе:

— Много е ясно! — прикрит под чуждо име, той лесно ще наблюдава движението на всички плавателни съдове по реката.

— Дявол да го вземе!

— Това ме учудва — отговори другият. — Драгош е много хитър и неговият план сигурно би успял, ако не бяхме го видели случайно тук.

По-възрастният от двамата събеседници все още не искаше да повярва.

— Това е като в роман — процеди той през зъби.

— Не забравяй, Пенко — каза по-младият, — че Драгош си служи с всякакви средства само да се добере до истината. Във всеки случай ние ще разберем това. Чух да казват около нас, че лодката ще остане утре целия ден във Виена. Ние ще дойдем пак и ако намерим отново в лодката Драгош, значи той е влязъл в кожата на Илия Бруш.

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ще видим.

Те се отдалечиха към града, като оставиха лодката заобиколена от вече оредяващата публика.

Нощта мина спокойно за Илия Бруш и за неговия пътник. На другата сутрин, когато Драгош излезе от кабината, той намери Бруш да подрежда рибарските си принадлежности.

— Добро утро, господин Бруш — поздрави Карл Драгош.

— Добро утро, господин Йегер — отговори Илия Бруш.

— Няма ли да излезете в града, господин Бруш?

— Не, господин Йегер. По природа не съм любопитен, а пък имам и доста работа тук. След две седмици пътуване не е зле да подредя малко лодката.

— Както искате, господин Бруш. Аз възнамерявам да остана в града до довечера.

— И добре ще направите, господин Йегер — отговори Бруш, — защото живеете във Виена. Може би имате семейство, което ще се радва да Ви види.

— Не, господин Бруш, аз не съм женен.

— Лошо, господин Йегер, лошо. Човек сам носи по-тежко товара на живота.

Карл Драгош се засмя и подхвърли:

— Не сте много весел тази сутрин, господин Бруш?

— Човек не всякога има настроение, господин Йегер. Пожелавам Ви добре да се повеселите.

— Ще се постарая, господин Бруш — отговори Драгош и се отдалечи.

През Пратера той се запъти към централната алея, мястото, където се събираше през сезона елегантният свят. По това време там бе пусто и той можеше да върви бързо, без да бъде спиран от тълпата.

Все пак имаше достатъчно хора, за да не обърне внимание на двама души, които минаха край него, когато се изкачваше на „Константин Хюгел“ — изкуствен хълм, създаден, за да разнообрази гледката на Пратера. Карл Драгош продължи спокойно пътя си и след десетина минути влезе в малкото кафене на площада при Виенското колело. Там някой го чакаше. Когато го забеляза, той стана от масата и отиде да го посрещне.

— Добро утро, Улман — каза Драгош.

— Добър ден, господине — отговори Фридрих Улман.

— Нещо ново?

— Нищо ново, господине.

— Добре. Днес разполагаме с цял ден и ще трябва да обсъдим какво да правим.

Ако Драгош не забеляза двамата минувачи, които срещна на Централната алея — същите лица, които случаят беше довел предния ден пред лодката на Илия Бруш, последните, напротив, много добре го бяха забелязали. Те тръгнаха веднага след шефа на дунавската полиция, като вървяха след него на такова разстояние, че да избегнат всякаква изненада. Когато Драгош изчезна в кафенето, те влязоха в насрещния вход, откъдето го дебнеха.

След като разговаряха дълго време какво трябва да правят, Драгош и Улман обядваха заедно, без да бързат. След като обядваха, за да избегнат задушната атмосфера в залата, те пожелаха да им сервират кафето отвън на терасата. В момента, когато го пиеха, Драгош внезапно направи жест на учудване и сякаш, за да не бъде забелязан от някого, влезе бързо в кафенето, откъдето зад завесата на прозореца проследи с поглед един човек, който в този момент пресичаше площада.

— Да пукна, ако се лъжа! Това е той — прошепна Драгош, наблюдавайки Бруш.

Действително, това беше Илия Бруш, който с избръснатото си лице, с тъмните си очила и черната коса не можеше да заблуди и най-невнимателния наблюдател. Когато той пресече площада и тръгна по улица „Кайзер Йосиф“, Драгош се върна при Улман, заповяда му да го чака колкото бе необходимо и тръгна след рибаря.

Илия Бруш си вървеше спокойно, без да се обръща. Когато стигна до края на „Кайзер Йосиф“, той пресече парка „Аугартен“ и пристигна на Бригитеннау. Тук сякаш се поколеба, обърна се и бързо се шмугна във входа на едно мизерно магазинче, чиито прозорци гледаха към една от най-бедните улици на този работнически квартал.

Половин час по-късно той излезе оттам, без да подозира, че е следен от Драгош, който не пропусна да прочете надписа на дюкянчето. Бруш пое по улица „Рембранд“, после, следвайки левия бряг на канала, достигна Пратерщрасе — улицата на въртележките. Тук той зави решително надясно и изчезна под дърветата на Пратера. Явно беше, че се връща в лодката и Карл Драгош счете за безполезно да го следи по-нататък.

Той се върна в малкото кафене, където Улман продължаваше да го чака.

— Познаваш ли някой евреин на име Симон Клайн? — попита го той, когато пристигна.

— Разбира се — отговори Улман.

— Що за птица е този евреин?

— Не е стока. Антиквар, лихвар, а понякога и укривател. Струва ми се, че тия думи достатъчно добре го обрисуват.

— Точно това мислех и аз — прошепна Драгош, който изглеждаше потънал в дълбок размисъл. След минута той подзе:

— Колко хора имаме тук?

— Четиридесет човека — отговори Улман.

— Това е достатъчно. Слушай ме внимателно. Ще трябва да изоставим всичко, което решихме тази сутрин. Променям плана си, защото предчувствам, че разкритията ще започнат от мястото, където аз ще бъда.

— Къде ще бъдете?

— Не е нужно всичко да разбереш сега! Внимавай какво ще ти кажа: разположи твоите хора по двойки на левия бряг на Дунава, на всеки пет километра, като първия пост ще поставиш на двадесет километра от Пресбург. Тяхната единствена задача ще бъде да не ме изпускат от очи. Веднага щом последните двама ме забележат, да отидат на пет километра пред първите двама и т.н. Ясно ли е? Да си отварят очите и да внимават да не ме изгубят!

— А аз? — попита Улман.

— Ти също ще гледаш да не ме изпускаш от очи. Тъй като аз ще бъда сред реката, това няма да бъде много трудно. Колкото до твоите хора, те ще трябва да си отварят широко очите, да слухтят и да съобщават навреме за всичко, което забележат.

— Разбрано.

— Да тръгнат на път още тази вечер, за да ги намеря утре сутринта по местата им.

— Ще бъдат — отговори Улман.

Драгош изложи още няколко пъти своя план за действие и когато се убеди, че Улман го е разбрал, той се сбогува с него и реши да се прибере в лодката. На другата страна на площада двамата наблюдатели не бяха мръднали от местата си. Когато той отново влезе в кафенето с Улман, те продължиха да го дебнат отвън, а после тръгнаха по петите му.

След като изминаха главната алея, те стигнаха пред дърветата по брега на Дунава. Нямаше съмнение, че Драгош се връщаше в лодката си.

— Безполезно е да отиваме по-нататък — каза по-младият. Ние сме наясно сега. Илия Бруш и Карл Драгош са едно и също лице. Имаме вече доказателство за това, а ако продължим да го следим, рискуваме да ни забележи.

— Какво ще правим тогава? — попита другарят му.

— После ще говорим за това — намислил съм нещо.

Когато Драгош се прибра в лодката, без да подозира, че бе следен през целия ден, намери Илия Бруш зает с приготвянето на вечерята.

— Как сте, господин Йегер, доволен ли сте от разходката? — попита Илия Бруш.

— Много съм доволен — отговори Карл Драгош. — А Вие, господин Бруш, не променихте ли решението си, не излязохте ли да поскитате малко из Виена?

— Не, господин Йегер — заяви Илия Бруш. — Не познавам никого тук и откакто излязохте, не съм стъпвал на брега.

Карл Драгош не му възрази. Той затаи в себе си мислите, които събуди в него явната лъжа на лодкаря. Те говориха за различни неща, докато дойде време за сън.

Загрузка...