Дунавският лодкар

Глава осмаПортретът на една жена

Дали Илия Бруш нарочно излъга или само по някакъв каприз промени решението си? Както и да е, сведенията, които той даде пред вестника за своето пътуване, се оказаха съвсем неточни. След като потегли на 26 август преди разсъмване, той не се спря в Пресбург, както бе съобщил. След като греба упорито цели дванадесет часа, той задмина с петнадесет километра този град и след кратка почивка отново продължи със свръхчовешко усилие.

Илия Бруш не счете за нужно да уведоми Йегер защо се мъчи с такава трескава бързина да ускори пътуването си, но последният вече беше почнал да си задава този въпрос.

През това утро — на 26 август — Карл Драгош успя да забележи нещо, което, прибавено към другите му открития, дълбоко го развълнува. Беше към 10 часа сутринта. Погълнат в мислите си, Драгош гледаше машинално как Илия Бруш гребе усърдно, изправен върху задната част на лодката. Каскетът, с който почти не се разделяше, беше паднал в краката му и той се обливаше целия в пот, тъй като слънцето блестеше право в буйната му гъста черна коса.

Изведнъж Карл Драгош бе поразен от една странна особеност. Косите на Илия Бруш не бяха навсякъде съвсем черни. На няколко милиметра дължина към корена косите бяха руси. Естествено явление ли беше тази смесица от цветове? Може би. По-вероятно обаче изглеждаше, че то е резултат на боядисване, което не е било подновено напоследък.

Впрочем и да беше се появило някакво съмнение в Драгош, той скоро щеше да се убеди в това, защото още на другия ден косите на Илия Бруш загубиха своя двоен цвят. Сигурно рибарят беше забелязал своята небрежност и бе побързал да я поправи през нощта.

Тези сини очи, тъй старателно прикривани зад непроницаемите очила, тази лъжа при престоя им във Виена, тази необяснима бързина на тяхното пътуване, тези почернени руси коси, всичко това беше едно твърде съмнително указание, което налагаше определен извод. Всъщност, какво заключение можеше да се направи?

Една натрапчива хипотеза, много пъти възприемана и отхвърляна, се оформи в главата на Драгош, който не преставаше да мисли върху сложните за разрешение въпроси. Това беше хипотезата, която на два пъти му беше внушена от случая. Най-напред от шеговития сърбин Михаил Михайлович, а после от пътниците от хотела в Ратисбон. Нали те бяха подхвърлили полусериозно, полушеговито, че в лицето на наградения от „Дунавската лига“ рибар можеше да се крие шефът на разбойническата банда, която тероризираше населението от този район.

Защо не? Какво чудно имаше в това? Разбира се, забелязаните досега факти още нищо не доказваха, но те будеха съмнение.

Обзет от тези мисли, сутринта на 28 август, след като прекараха нощта в едно пусто място на няколко километра от Комарно, Карл Драгош отвори дума за нещо, което досега не беше споменавал.

— Добро утро, господин Бруш — каза той, излизайки от каютата, където бе подготвил плана си за нападение.

— Добро утро — отвърна рибарят, като гребеше с привичната си енергия.

— Добре ли спахте, господин Бруш?

— Отлично. А Вие, господин Йегер?

— Хм… Не много добре.

— Наистина ли! — учуди се Илия Бруш. — Защо не ме събудихте?

— Не съм болен, господин Бруш — отвърна господин Йегер. — Но не това е причината да ми се види дълга нощта. Трябва да Ви призная, че с нетърпение чаках да се разсъмне.

— Но защо?

— Трябва да Ви призная, че бях малко неспокоен.

— Неспокоен!… — повтори Илия Бруш, искрено учуден.

— Мога да Ви призная дори, че това не ми се случва за пръв път. Не се чувствам спокоен, когато решите да нощуваме далеч от някое населено място.

— Въпрос на навик, господин Йегер — отговори шеговито Илия Бруш. — Все пак трябваше да ми го кажете и аз щях да ви послушам, макар че по-малко опасно е нощуването на открито, отколкото в някой голям град, където гъмжи от крадци и убийци.

— Навярно сте прав, господин Бруш — потвърди господин Йегер, — но човек не може да бъде господар на нервите си. Освен това страховете ми не са съвсем неоснователни, защото ние минаваме през една много несигурна страна!

— Несигурна! — извика Илия Бруш. — Кой ви каза това, господин Йегер?… Аз, който съм живял тук, никога не съм чувал да се говори нещо лошо за нея.

На свой ред, господин Йегер се показа твърде изненадан.

— Сериозно ли говорите, господин Бруш? — извика той. — Изглежда, че вие сте единственият, който не знае нищо за това, което се говори от Бавария чак до Румъния.

— Но какво е то? — попита Илия Бруш.

— Дявол да го вземе! Че една разбойническа банда прави редовни обири и убийства по двата бряга на Дунава — от Пресбург чак до Черно море.

— За пръв път чувам за такова нещо — заяви искрено Илия Бруш.

— Невъзможно!… — учуди се на свой ред господин Йегер. — Само за това се говори от единия до другия край на реката.

— Сега разбирам страховете Ви — каза Илия Бруш. — Може би и аз щях да ги споделя, ако бях по-добре осведомен. За в бъдеще ще нощуваме колкото е възможно по-близко до някое населено място. Днес ще спрем да нощуваме в Гран.

— О, там ще бъдем спокойни — каза господин Йегер. — Гран е голям град.

— Толкова по-добре — продължи Илия Бруш, — защото смятам тази нощ да ви оставя сам.

— Ще отсъствате ли?

— Да, само за няколко часа. От Гран, където се надявам да пристигнем рано, ще прескоча до Салка, където живея. Смятам да се върна призори и да тръгнем веднага.

След около половин час Драгош отново подхвана разговора.

— Наистина е интересно, че нищо не сте чували за разбойниците, които върлуват от толкова време по Дунава. Само няколко дни след състезанието на „Дунавската лига“ в Зигмаринген беше образувана специална дунавска полиция под командата на един шеф, за който казват, че бил много способен. Казва се Карл Драгош, детектив от Будапеща.

— Дълъг е Дунав — забеляза Илия Бруш, — трудно може да се наблюдават хора, за които нищо не се знае.

— Лъжете се — възрази господин Йегер. — Полицията има сведения за тази разбойническа банда и за нейния водач.

— Що за тип е той? — попита Илия Бруш.

— По външен вид приличал на вас.

— Благодаря много — засмя се Бруш.

— Да — продължи господин Йегер. — Знае се, че е висок като вас, но липсват други сведения.

— Слава богу! — шеговито въздъхна Илия Бруш.

— Казват, че имал хубави сини очи и не носел очила като вас. Освен това, имал голяма руса брада.

— И този белег не е много сигурен… Има много руси мъже.

— Знае се и нещо друго — продължи Йегер, — казват, че той бил българин като вас, господин Бруш.

— Какво искате да кажете? — попита Илия Бруш с развълнуван глас.

— Съдейки по вашето произношение — извини се Карл Драгош с невинен вид, — аз помислих, че сте българин… Но може би съм се излъгал?

— Не, не сте се излъгали — призна Илия Бруш след кратко колебание.

— Значи шефът на бандата е ваш сънародник. Дори името му се носи от уста на уста.

— О, ако се знаеше името му!…

— Разбира се, но още не е добре установено.

— Моля Ви, кажете ми името на разбойника!

— Право или криво, хората от крайбрежието приписват злодеянията на някой си Ладков.

— Ладков!… — повтори Илия Бруш и, обзет от явно вълнение, престана да гребе.

— Ладков — потвърди Карл Драгош, като не изпускаше от поглед своя събеседник.

Но Илия Бруш бързо се овладя.

— Смешно — каза той, като започна отново да гребе.

— Кое е смешно? — настоя Карл Драгош. — Да не би да познавате този Ладков?

— Не, не го познавам! — отвърна рибарят. — Но това не е българско име — ето кое е смешното.

Карл Драгош не продължи повече разпита. Беше постигнал повече, отколкото бе нужно. Изненадата на рибаря, като чу сведенията за разбойника, вълнението му, когато узна за вероятния му произход, чувството, с което посрещна името — всичко това потвърди предишните подозрения, но все пак още не му даваше някакво сигурно доказателство. Както бе предвидил Илия Бруш, към два часа следобед лодката приближи Гран. На около петстотин метра от първите къщи, рибарят насочи лодката към левия бряг на реката и след като слезе, помоли господин Йегер сам да я откара до града.

Детективът изпълни молбата му и откара лодката на пристана. Там той я завърза и след като се преоблече като полицай, скочи на брега. Но не направил още двадесетина крачки, той се сблъска с Улман.

Между двамата полицаи се завърза кратък разговор.

— Всичко ли е наред?

— Всичко.

— Трябва да се затегне още повече обръча. Хората ти трябва да бъдат разпределени по двама, на километър един от друг.

— Разбрано! Друго нещо?

— Гледайте утре да не ме изпускате от очи. Смело и бързо да се действа!

— Разбрано.

— И никой да не заспива!

— Разчитайте на мене.

След това двамата събеседници се разделиха и Карл Драгош се върна в лодката. През нощта се появи буря, придружена със силен дъжд. Но това не уплаши рибаря. Той изкара веднага лодката от пристана и се впусна на път.

Бурята се усилваше. Лодката се движеше с мъка срещу вятъра и след четири часа усилия тя едва успя да достигне на десетина километра от Гран. Положението ставаше опасно. Въпреки че Дунава не може да се сравнява с море, той все пак е достатъчно широк, за да се образуват по него истински вълни. Плаването ставаше опасно. Илия Бруш се насочи с мъка към левия бряг на реката.

Той не можа да го достигне, защото се появи силна вихрушка, която все повече го отклоняваше от посоката, която беше избрал.

Той се опита да промени посоката на движението, като с енергично движение на веслото бързо насочи лодката към десния бряг.

Едва избягнал опасността от потъване, той попадна на друга. Право срещу лодката се появи едно изкоренено дърво, чиито клони стърчаха застрашително във въздуха. Ако лодката се блъснеше в него, тя сигурно щеше да се преобърне. Пред тази неочаквана пречка Илия Бруш извика от уплаха.

И Карл Драгош беше видял опасността и разбра какво ги очакваше, ако лодката се заплетеше в корените на това дърво. Без да се колебае, той се спусна в предния край на лодката, улови корените и успя да отклони дървото встрани.

Но тъкмо когато лодката щеше да се размине с дървото, един от последните му клони удари Драгош в гърдите. Загубил равновесие, той падна в реката и изчезна под водата.

Като видя това, Илия Бруш се хвърли веднага да му помогне. Но това не беше лесно, защото нищо не можеше да се види в размътените от стихията води. Той съвсем се беше отчаял, когато най-после успя да улови давещия се, изплувал в безсъзнание между две вълни.

С големи усилия рибарят успя да издигне господин Йегер над водата и се насочи към лодката, която се беше отдалечила от тях на тридесетина крачки. След няколко минути той я достигна и с големи усилия успя да прехвърли Йегер в нея. След това той го сложи върху една от пейките, съблече го и започна веднага да го разтрива. След малко господин Йегер отвори очи.

— Е, господин Йегер — извика шеговито Илия Бруш, виждайки, че удавеният идва на себе си. — Бива ли така да се гмуркате във водата.

Господин Йегер се усмихна леко, без да отговори.

— Няма нищо лошо — продължи Илия Бруш, като не преставаше да го разтрива — човек да си вземе една студена баня, особено през август!

— Благодаря Ви, господин Бруш — отговори със съвсем слаб глас господин Йегер.

— Няма за какво — възрази весело рибарят. — Аз трябва да Ви благодаря, че ми дадохте възможност да си направя една такава превъзходна баня.

Силите на Карл Драгош видимо се връщаха и една чашка ракия щеше да улесни този процес. Напразно обаче рибарят претърси всичките си сандъци. В лодката нямаше нищо за пиене.

— Ама че беда! — възкликна Илия Бруш. — Останали сме без капчица алкохол!

— Няма значение, господин Бруш — отвърна Драгош с немощен глас. — Надявам се, че и без това ще ми мине.

Но той продължаваше да трепери въпреки усилените разтривки, които рибарят му бе направил. Илия Бруш бързо смени мокрите си дрехи, после с няколко могъщи удара на веслото закара лодката на брега, където здраво я завърза.

— Малко търпение, господин Йегер — каза той, като скочи на брега. — На по-малко от 1500 метра оттук има едно село, в което ще намеря всичко. До половин час ще се върна. — И Илия Бруш се отдалечи, без да дочака някакъв отговор.

Останал сам, Карл Драгош се отпусна на пейката. Той беше толкова изтощен, че за миг затвори очи от умора. Но постепенно се съвзе. Първото нещо, върху което се спря блуждаещият му поглед, беше един от сандъците, който рибарят беше забравил да заключи в бързината си. В него се виждаха куп разбъркани предмети — бельо, облекло, обувки… Но защо очите на Карл Драгош светнаха изведнъж? Кое привлече неговото внимание? Разбира се, нито дрехите, нито бельото можеха да възбудят неговото любопитство. Погледът на детектива беше прикован в нещо друго.

Това беше един полуразтворен портфейл, натъпкан с книжа. Той не можа да се сдържи и с риск да наруши гостоприемството протегна ръка към сандъка и извади портфейла.

Вътре имаше писма, адресирани до Илия Бруш в Салка и квитанции на същото име.

Карл Драгош се готвеше да остави портфейла, когато един друг документ го накара да трепне. Това беше портрет на млада жена със съвършена красота, която би възхитила и най-взискателния художник. Но не от възхищение заби сърцето на Карл Драгош. Всъщност той не видя нищо друго освен малък надпис на български език. „На моя мъж. Неша Ладкова“, това бяха думите, които прочете смаяният Карл Драгош. Значи неговите подозрения бяха прави. Стефан Ладков! Ладков бе името на опасния разбойник, който от толкова месеци тероризираше населението по двата бряга на Дунава! Ладков е този, който се криеше под безобидната външност на наградения от „Дунавската лига“ рибар!

Какво трябваше да предприеме Драгош след това разкритие? Той не беше взел още никакво решение, когато чу шум от стъпки. Веднага хвърли портфейла в сандъка и затвори капака.

— Господин Драгош! — извика някой от брега.

— Фридрих Улман — прошепна Карл Драгош, вдигайки се с мъка от лодката.

— Извинете, че Ви безпокоя — каза Улман, щом видя своя шеф. — Забелязах преди малко вашия спътник, като излизаше, и разбрах, че сте сам.

— Какво има? — попита Драгош.

— Една новина, господин Драгош. Тази нощ е извършено престъпление!

— Тази нощ! — извика Драгош, като си помисли за отсъствието на Бруш през миналата нощ.

— Тук наблизо е била ограбена една вила. Пазачът е бил тежко наранен.

— Започна се — каза Драгош и даде знак на своя подчинен да мълчи.

Той се замисли. Какво да предприеме? Разбира се, трябва да се действа незабавно! Имаше вече и достатъчно сили, тъй като тази новина напълно го беше съвзела.

Да, той трябваше да действа. Но как? Трябваше ли да чака завръщането на Илия Бруш, или по-право на Ладков, защото такова беше истинското име на неговия спътник и да сложи ръка върху рамото му, в името на закона? Това изглеждаше най-умното, тъй като всичко досега доказваше, че прочутият рибар беше отдавна търсеният разбойник.

Но този разбойник му беше спасил живота!… Ето кое усложняваше положението!

Защо обаче този бандит се хвърли с риск за живота си в бурните води на реката, за да го спаси от явна смърт? Беше ли възможно да арестува спасителя си? Не беше ли това проява на най-черна неблагодарност?

Цели пет минути Карл Драгош мисли по въпроса. Какво да направи? Да замине, без да дочака Илия Бруш? Или пък да остави в каютата Улман да го дебне и когато рибарят се върне, да го арестува? Не, решително не! Той ще преследва Илия Бруш, защото така му повелява дългът, но това преследване щеше да бъде открито, за да даде възможност на своя противник да се защитава. Така ще постъпи. Взел това решение, Карл Драгош влезе отново в каютата. Там той остави бележка на Илия Бруш, в която му съобщаваше, че е принуден да отсъства двадесет и четири часа и молеше да го почака.

— С колко хора разполагаме? — попита той Улман, излизайки от каютата.

— Там на местопрестъплението имаме двама, но до довечера ще дойдат още осем.

— Добре — каза Карл Драгош, като скочи на брега. — Води ме на мястото, където е извършено престъплението.