Глава 19

Добре че бях настояла да се срещнем в осем с Касиан, защото, въпреки че се събудих призори, само един поглед към спящото лице на Рисанд ме убеди да прекарам утрото, разсънвайки го бавно и нежно.

Бузите ми още руменееха, когато Рис ме остави на откритата тренировъчна площадка върху покрива на Дома, обграден със стена от червен камък. Обеща следобед да ме заведе до библиотеката, където щях да се поразровя за информация, а след дяволито намигване и целувка по бузата наново излетя в небето с мощен размах на крилата си.

Касиан, облегнат на стената до Стойката за оръжия, просто подхвърли:

— Дано не си прекалено изтощена, защото те очаква много болка.

Врътнах очи, колкото и още да се мъчех да прогоня спомена от по-рано — как Рисанд ме обръща по корем в леглото и се спуска с целувки надолу по гръбнака ми. И по-надолу. Как силните му ръце хващат хълбоците ми и ги вдигат нагоре, нагоре, за да легне под мен и да пирува, докато не започнах да го умолявам тихо. Тогава се изправи зад мен и трябваше да захапя възглавницата, за да не събудя цялата къща със стонове.

Сутрин Рисанд беше… Нямах думи да опиша какъв беше, когато не бързаше, отдал се на ленива похот, когато косата му още стърчеше във всички посоки от съня, а очите му придобиваха онзи стъклен, толкова мъжествен блясък. Като се разделихме, искрата на лежерна удовлетвореност продължаваше да наднича от тях, а подигравателно невинната му целувка по бузата ми изстреля огнена стрела през тялото ми.

После щях да му го върна.

Сега обаче… Тръгнах към Касиан, раздвижвайки рамене.

— Двама илирианци ме карат да се потя рано сутрин. Какво да прави елфа като мен?

Касиан се изсмя.

— Поне идваш на тренировка в духовито настроение.

Ухилих се и поставих ръце на хълбоците си, оглеждайки стойката за оръжия.

— С кое започваме?

— С нито едно. — Той кимна към тепиха зад нас, очертан с бял тебешир. — От доста време не сме тренирали. Днес ще си припомним основите.

Думите му прозвучаха толкова стегнато, че отбелязах:

— Не е минало чак толкова време.

— Месец и половина.

Прокарах поглед по него — плътно прибраните му крила, дългата до раменете му тъмна коса.

— Какво има?

— Нищо.

Той ме подмина на път към тепиха.

— Нещо с Неста ли?

— За твое сведение, животът ми не се върти само около сестра ти.

Реших да си замълча по въпроса.

— Заради утрешното ни посещение в Двора на Кошмарите ли е?

Касиан свали ризата си, разкривайки релефни мускули, покрити с красиви, заплетени татуировки. Илириански символи за късмет и слава.

— Нищо ми няма. Заеми позиция.

Подчиних се и все пак продължих да го наблюдавам изпитателно.

— Ядосан си.

Той отказа да проговори, докато не подхванах обичайната загрявка: различни скокове, ритници и упражнения за разтягане, предвидени да отпуснат мускулите ми. Чак когато започнахме ръкопашния бой и той вдигна длани пред себе си, за да посрещне бързата ми юмручна атака, благоволи да ми отговори:

— С Рис скрихте истината от нас. И всички отидохме в Хиберн на сляпо.

— Истината за кое?

— … че си Велика господарка.

Заблъсках вдигнатите му ръце в комбинация от удари едно-две и попитах задъхано:

— И какво, ако ви бяхме казали?

— Щеше да промени всичко. Всичко щеше да протече различно.

— Може би именно затова Рис е преценил да го запази в тайна.

— В Хиберн претърпяхме истински погром.

Престанах с ударите.

— Когато тръгнахме, знаехте, че съм му другарка. Не виждам какво променя статутът ми на Велика господарка.

— Много неща.

Сложих ръце на хълбоците си, игнорирайки подканата му да продължа.

— Защо?

Касиан прокара пръсти през косата си.

— Защото… защото като негова другарка… той трябваше да те защитава. О, не ме гледай така. Ти пък трябва да защитаваш него. Бях готов да жертвам живота си за теб, защото си му другарка. И моя приятелка. Въпреки това си оставаше… негова.

— А като Велика господарка?

Той въздъхна дрезгаво.

— Като Велика господарка си моя. И на Азриел, и на Мор, и на Амрен. Принадлежиш на всички ни, както и ние на теб. Ако знаехме, нямаше да те… излагаме на такава опасност.

— Може би именно поради това Рис е избрал да си замълчи. За да не изпускате главната цел от очи.

— Не намесвай Рис. Повярвай ми, и с него… обсъдихме въпроса.

Вирнах вежда.

— Сърдиш ли ми се?

Той поклати глава и притвори очи.

— Касиан.

Касиан просто разпери ръце в безмълвна заповед да се заема със задачата си.

Простенах и започнах отново. Чак след петнайсет серии, когато останах без дъх, той рече:

— Не се имаше за важна. Спаси ни задниците, да, но… не вярваше, че ти си важна.

Едно-две, едно-две, едно-две.

— Не съм. — Той отвори уста, но аз се впуснах в атака, говорейки през пресекливи глътки въздух: — Вие всички имате… дълг, всички сте ценни. Да, и аз си имам своите способности, но… Вас с Азриел ви раниха, сестрите ми… знаеш какво се случи с тях. Направих каквото можах да измъкна всички ни. Предпочитах аз да пострадам вместо някой от вас. Иначе нямаше да си го простя.

Изпънатите му ръце не поддаваха на силните ми удари.

— Всичко е можело да ти се случи в Двора на Пролетта.

Спрях отново.

— Щом Рис не ме тормози с разни покровителски глупости, не проумявам защо точно ти…

— Грешиш, ако си мислиш, че Рис не откачаше от тревога. Да, преструваше се на спокоен, Фейра, но аз го познавам. Всеки миг без теб го хвърляше в паника. Да, ни най-малко не се съмняваше, че умееш да се грижиш за себе си. Ала това не изтласкваше безпокойството ни.

Разтърсих ръце и потрих раменете си — вече ме боляха от удари.

— Ядосвал си се и на него.

— Ако не се възстановявах, щях да го ритам от единия край на Веларис до другия.

Замълчах си.

— Всички умирахме от страх за теб.

— Справях се добре.

— Естествено. Бяхме сигурни. Но… — Касиан скръсти ръце. — Рис ни спретна същия номер преди петдесет години. Когато отиде на проклетия бал на Амаранта.

Какво? Какво?

— Никога няма да го забравя — въздъхна той. — Моментът, в който проговори в съзнанията на всички ни. Когато си дадох сметка какво се случва, както и че… че ни е спасил. Заключил ни бе тук с вързани ръце, а той… — Касиан се почеса по слепоочието. — В главата ми настана пълно затишие. Като никога преди. Не и откакто… — Той насочи притворените си очи към безоблачното небе. — По земите ни цареше същински ад, а аз просто… останах в пълна тишина. — Потупа се с показалец по главата и сбърчи чело. — След случилото се в Хиберн лечителката ме приспа, докато работеше по крилата ми. Затова, като се събудих две седмици по-късно… чак тогава разбрах. И когато Мор ми каза какво те е сполетяло… Всичко отново притихна.

Опитах да преглътна буцата в гърлото си.

— Ти ме намери, когато имах най-голяма потребност от помощ, Касиан.

— Радвам се, че успях да се отзова. — Той ми се усмихна мрачно. — Просто знай, че можеш да разчиташ на нас. И двамата можете. Рис обикновено иска да върши всичко сам… да влага всичко от себе си. Не обича да споделя опасностите с други. — Усмивката му посърна. — Нито пък ти.

— Ами ти?

— Не ми е лесно, но го правя. Все пак съм генерал на войските му. Едно от задълженията ми е да разпределям работата. С Рис съм от петстотин години, а той още се мъчи да се нагърбва с всичко сам. Още вярва, че не дава достатъчно.

За жалост, беше прав. И мисълта, че и в тази война Рис ще се постарае да поеме всички рискове вместо нас… Неприятно чувство обзе стомаха ми.

— Постоянно се разпорежда.

— Да. И отлично знае кой в какво е добър. Но дойде ли моментът… — Касиан нагласи намотките по ръцете си. — Дори Великите господари и Кеир да не застанат на наша страна, пак ще се възправи срещу Хиберн. И ще поеме най-тежкия удар, за да го спести на нас.

Почувствах непоклатима, болезнена стегнатост в гърдите си. Рис щеше да оцелее — не би дръзнал да пожертва всичко, за да можем ние…

Но щеше. Беше го сторил с Амаранта и щеше да го повтори без капка колебание.

Прогоних мисълта. Потъпках я. Съсредоточих се върху дишането си.

Нещо зад гърба ми привлече вниманието на Касиан. И макар тялото му да остана спокойно, хищнически блясък просветна в очите му.

Нямаше смисъл да се обръщам, за да разбера кой стои зад мен.

— Ще се присъединиш ли? — измърка Касиан.

Неста отвърна:

— Струва ми се, че тренирате единствено устата си.

Надникнах през рамо. Сестра ми беше облечена в светлосиня рокля, на чийто фон кожата й изглеждаше златиста; косата й беше вдигната, а гръбнакът й наподобяваше отвесно изсечена колона. Заумувах трескаво какво да кажа, как да й се извиня, но… не желаех да се случи пред него. Едва ли би й харесало да започнем този разговор пред Касиан.

Генералът протегна увита в плат ръка и пръстите му се извиха в жест, сякаш казващ: „Ела тук!“.

— Страх ли те е?

Наложих си да запазя мълчание, а Неста мина през отворената врата, излизайки под ослепяващата светлина на откритата площадка.

— Защо да се страхувам от наднормен прилеп с избухлив характер?

Задавих се, а Касиан ме стрелна остро, като че ме предизвикваше да се засмея. Аз обаче потърсих връзката с Рисанд, където и да се намираше из града, и свалих щита си, колкото да му кажа:

Моля те, ела да ме спасиш от препирните на Касиан и Неста.

Само след секунда Рис подхвърли ласкаво:

Да не би вече да съжаляваш, че стана Велика господарка?

Изпитах истинско удоволствие от гласа му — от шегата в него. Потиснах напиращата паника и отвърнах:

И това ли влиза в задълженията ми?

Чувствен, мрачен смях.

Според теб защо толкова отчаяно си търсех партньорка? Почти пет века съм се справял сам. Сега е твой ред.

Касиан тъкмо казваше на Неста:

— Май си леко изнервена, Неста. А и снощи си тръгна толкова внезапно… Мога ли някак да те поотпусна?

Умолявам те, измрънках на Рис.

Как ще ми се отплатиш?

Не знаех дали мога да изсъскам по връзката ни, но ако съдех по кикотенето, което отекна в съзнанието ми секунда по-късно, явно бях смогнала да предам усещането.

В момента съм на среща с губернаторите на Дворците. Вероятно ще се поядосат, ако просто изчезна.

Пробвах да сдържа въздишката си.

Неста зачопли ноктите си.

— Амрен ще дойде да ме обучава след няколко…

Огромна сянка прелетя над площадката и думите й секнаха. Но не Рисанд кацна между нас, а…

Изпращам ти друг красавец, на когото да се възхищаваш — обяви Рис. Не е по-хубав от мен, разбира се, но поне се нарежда на второ място.

Когато сенките, увиващи се около него, изчезнаха, Азриел прецени напрежението между Неста и Касиан, после ми хвърли леко състрадателен поглед.

— Трябва да започнем урока по-рано.

Нещастна лъжа, но все пак отвърнах:

— Добре. Не ми пречи.

Касиан измери злобно първо мен, а след това и Азриел. Никой от двама ни не му обърна внимание, а аз тръгнах към сенкопоеца, размотавайки плата от ръцете си.

Благодаря ти, казах по връзката.

Довечера ще ми се реваншираш.

Опитах да не се изчервя от образа, който Рис изпрати в главата ми — нагледно предложение как точно да му се отблагодаря, — и пуснах щитовете в съзнанието си. Можех да се закълна, че от другата им страна пръсти с остри нокти погалиха черния диамант в знак на чувствено, безмълвно обещание. Преглътнах тежко.

Азриел разгърна крила и яркото слънце озари тъмночервените и златисти петна по тях. Той разтвори обятията си за мен.

— Боровата гора ще е удобно място. Онази до езерото.

— Защо?

— Защото е по-добре да се пада във вода, отколкото на твърди скали — кръстоса ръце Касиан.

Коремът ми се сви. Въпреки това позволих на Азриел да ме вземе със себе си. Той ме обгърна в уханието си на хладовита нощна мъгла и кедър, а сетне с един мощен размах на крилата си вдигна прахоляка от площадката във въздуха.

Посрещнах присвития поглед на Касиан и му се ухилих широко.

— Успех! — рекох, а Азриел, Котелът да го благослови, ни изстреля в безоблачното небе.

И двамата дочухме гневната, цветиста ругатня на Касиан, но не благоволихме да й окажем внимание.

Касиан беше генерал — генералът на Двора на Нощта.

Със сигурност щеше да се справи с Неста.

* * *

— На идване към теб оставих Амрен в Дома — обясни Азриел, като кацнахме на брега на едно тюркоазено планинско езеро, обградено от борове и гранит. — Казах й да се яви на тренировъчната площадка. — Върху устните му изплува половинчата усмивка. — След няколко минути, разбира се.

Изсумтях и се протегнах.

— Горкият Касиан.

Азриел изпуфтя насмешливо.

— Горкичкият, да.

Пристъпих нервно от крак на крак и малките сиви камъчета по брега изскърцаха под ботушите ми.

— И така…

Черната коса на Азриел сякаш поглъщаше ослепителната слънчева светлина.

— За да летиш — подхвана сухо той, — са ти нужни крила.

Ясно.

Лицето ми пламна. Развъртях китки.

— От доста време не съм ги призовавала.

Пронизителният му поглед не изпускаше лицето ми, стойката ми. Нетрепващ и твърд като гранита, в който бе вдълбано езерото. В сравнение с него аз самата бях крехка пеперуда.

— Искаш ли да се обърна с гръб към теб?

Той вдигна многозначително едната си тъмна вежда.

Изтръпнах.

— Не. Но… може би ще трябва да опитам няколко пъти.

— Започнахме урока по-рано. Имаме предостатъчно време.

— Много мило. Поне се преструваш, че не започнахме по-рано, защото трябваше да се спася от сутрешното спречкване на Касиан и Неста.

— Не бих зарязал Великата си господарка в подобно положение — отвърна той с каменно лице.

Засмях се, разтривайки една болезнена точка в рамото си.

— Готов ли си за… срещата с Люсиен по-късно днес?

Азриел килна глава.

— Трябва ли да се подготвям за нея?

— Не. Просто… — Свих рамене. — Кога потегляш да събираш информация за Великите господари?

— След разговора с него.

Очите му светеха иронично… като че знаеше, че се опитвам да си спечеля време.

Въздъхнах.

— Добре. Започваме.

Щом докоснах онази част от мен, която Тамлин ми бе дал… едно съкровено кътче от сърцето ми се сви. Макар че дълбоко в себе си почувствах злорада гордост от взетото. От всичко, което му бях взела.

Отблъснах мислите, съсредоточавайки се върху илирианските крила. Онзи ден в Степите ги бях призовала само по памет, от чист страх. Но за да ги извикам сега… Изпратих съзнанието си към крилата на Рис, към текстурата, движенията и тежестта им…

— Рамката трябва да е малко по-плътна — посъветва ме Азриел, когато нещо започна да натежава на гърба ми. — Подсили мускулите около нея.

Магията ми сякаш се вслушваше в думите му. Той продължи да ми дава напътствия — къде да добавя по нещо, къде да олекотя, къде да загладя и къде да подсиля.

Вече се задъхвах и по гръбнака ми се стичаше пот, когато Азриел отсъди:

— Добре. — Сетне се покашля. — Знам, че не си илирианка, но… сред тяхната раса се смята за… неуместно да докосваш нечии крила без разрешение. Особено ако са женски.

„Тяхната раса“. Не неговата.

Отне ми няколко секунди да проумея какво иска от мен.

— О… o. Позволявам.

— Трябва да проверя дали са добре на допир.

— Разбира се.

Обърнах се с гръб към него и напрегнах болезнено мускули да разперя крила. Имах чувството, че всичко — вратът, раменете, ребрата, гръбнакът и дори задникът ми — участва в управлението им и роптае против тежестта и движенията им.

В Степите с Люсиен ги бях имала само броени секунди, ето защо не бях осъзнала колко са тежки, колко сложна е плетеницата им от мускули.

Ръцете на Азриел, с колкото и белези да бяха осеяни, докосваха леко като перце — на едни места опипваха, на други потупваха. Стиснах зъби, защото усещането беше като… като гъделичкане и боцкане по свода на стъпалото. Щом приключи, завъртях рамене, а той ме заобиколи и пророни:

— Удивително. Същите са като моите.

— Май магията свърши повечето работа.

Той поклати глава.

— Ти си творец. Изпипала си ги до най-малката подробност.

Поизчервих се от комплимента му, но сложих ръце на хълбоците си.

— Е? Изстрелваме ли се?

— Първи урок: не бива да ги влачиш по земята.

Примигнах насреща му. Крилата ми наистина се опираха на скалите.

— Защо?

— Илирианците го приемат за ленивост, знак на слабост. А от прагматична гледна точка — по земята винаги има неща, които могат да наранят крилата ти. Трески, остри късове камък… Те могат не само да се забият в плътта и да предизвикат инфекция, но и да повлияят на начина, по който крилото улавя вятъра. Затова ги дръж над земята.

Пронизваща като нож болка проряза гърба ми, когато пробвах да ги вдигна. Смогнах да изпъна лявото. Дясното обаче провисваше като разпуснато платно.

— Необходимо е да подсилиш мускулите на гърба си. И на бедрата. И на ръцете. И на гърдите.

— Значи… всички.

Той отново ми отвърна с онази суха, кротка усмивка.

— Защо според теб илирианците са в толкова добра форма?

— Защо никой не ме предупреди, че можеш да си много нахакан?

Устата на Азриел се изви нагоре.

— Вдигни и двете крила сега.

Вежлива, но безкомпромисна команда.

Напънах се, извивайки тялото си насам и натам в отчаяни опити да вдигна и дясното крило. Но без успех.

— Помъчи се да ги разпериш, а после да ги прибереш, ако иначе не се получава.

Подчиних му се, разперих крила и изсъсках от непоносимата болка във всеки мускул по гърба ми. Дори лекият полъх откъм езерото гъделичкаше и побутваше повърхността им, затова разтворих крака върху каменистия бряг, търсейки поне някакво равновесие…

— А сега ги сгъни навътре.

Послушах го и затворих крила, но с толкова рязко движение, че се прекатурих напред.

Азриел ме хвана, преди да съм целунала скалата, стисна ме здраво под едната мишница и ме изправи.

— Ако развиеш централната мускулатура, ще съумяваш да пазиш равновесие.

— Явно пак ще имам работа с Касиан.

Той кимна.

— Утре. Днес се съсредоточи върху вдигане и сгъване, разперване и вдигане. — Крилата на Азриел сияеха в червено и златисто, окъпани в слънчева светлина. — Ето така.

Той ми демонстрира, като разтвори широко крила, прибра ги, пак ги разтвори, доближи ги в горните краища и ги сгъна зад гърба си. Отново и отново.

Въздъхнах и се заех да имитирам движенията му, колкото и гърбът ми да пулсираше от болка. Дали пък уроците по летене нямаше да се окажат загуба на време?

Загрузка...