Глава 52

Оставиха ни да чакаме пред портите, а един страж яхна коня си и препусна по дългия, прашен път към самата крепост. Втора защитна стена обгръщаше масивната сграда. С елфическото си зрение видяхме как и нейните порти се отварят, а след тях и още едни.

— Как изобщо сте се срещнали — попитах шепнешком Илейн, докато чакахме под сянката на великанските дъбове пред главната порта, — щом го държат заключен тук?

Тя не откъсваше поглед от далечната цитадела.

— На един бал. Организиран от баща му.

— Ходила съм и на по-забавни погребения — измърмори Неста.

Илейн я стрелна косо.

— Този дом от години се нуждае от женска ръка.

Никоя от нас не спомена, че едва ли точно тя щеше да му я осигури.

Азриел стоеше на няколко крачки от нас и сякаш се сливаше със сенките на исполинските дъбове. Мор и Рис обаче следяха всичко. Следяха всички стражи, чийто страх… соленият му, потен мирис стържеше по сетивата ми.

Но мъжете не помръдваха от местата си, насочили стрелите си с ясенови върхове към нас.

Минутите се заточиха. Накрая над най-далечните порти на крепостта се развя жълт флаг. Приготвихме се да прекрачим прага.

Един от стражите пред нас изръмжа:

— Той ще излезе да ви види.

* * *

Нямаше да ни допуснат в крепостта. За да не се натъкнем на отбранителните им съоръжения, ресурсите им.

Поканиха ни само в стражевата кула.

Но колкото и да се мъчехме да прикрием различното в нас… кучетата, вързани за вътрешните стени, заръмжаха. Толкова злобно, че стражите се принудиха да ги изведат.

Централното помещение на стражевата кула беше задушно и тясно — и отесня още повече, когато ние влязохме. И въпреки че предложих на Илейн да седне до закования прозорец, тя остана права начело на групата ни. Пред затворената желязна врата.

Знаех, че Рис подслушва разговорите на стражите отвън и пипалата от силата му само чакат да усетят дори най-малката промяна в интонацията им. Съмнявах се да е възможно камъкът и желязото на едно укрепление да се опрат на когото и да било от нас, камо ли, ако сме заедно… но… Фактът, че ни бяха затворили тук, някак ме притесняваше. Правеше тялото ми неспокойно, обливайки го в студена пот. Прекалено тясно беше, въздухът не ми достигаше…

Всичко е наред — успокои ме Рис. — Тези стени не могат да те удържат.

Кимнах, макар и да не беше проговорил на глас, мъчейки се да потуша чувството, че каменните стени и таванът ме притискат от всички страни.

Неста ме наблюдаваше внимателно. Затова й признах:

— Понякога… ми е трудно да стоя в тесни пространства.

Тя задържа погледа си върху мен. Сетне прошепна, нищо че всички около нас я чуваха.

— Вече не мога да влизам във вани. Налага ми се да използвам кофи.

Не знаех — не бях предполагала дори, че къпането, потапянето във вода…

Не се престраших да докосна ръката й, но казах:

— Като се приберем, ще ти пригодим нещо друго.

Можех да се закълна, че в очите й проблесна благодарност, че вероятно щеше да каже нещо, ако не се бяха появили конете.

— Двайсетина стражи — прошепна Азриел на Рис. След това надникна към Илейн. — И лорд Грейсън заедно с баща си, лорд Нолан.

Илейн притихна като кошута, когато по чакъла отвън захрущяха стъпки. Хванах погледа на Неста, прочетох разбирането в него и кимнах.

Опиташе ли някой да нарани Илейн… нямаше да ме е грижа какво бях обещала на сестра си. Щях да позволя на Неста да го разкъса на парчета. Тя наистина държеше пръстите си свити, сякаш от върховете им бяха изникнали невидими хищнически нокти.

Ала вратата се отвори със замах и…

Задъханият млад мъж изглеждаше толкова… човешки.

Красавец с кестенява коса и сини очи, но… човек. Беше висок и под леката му броня си личеше едрото му телосложение — същински идеал за простосмъртен рицар, който би грабнал някоя хубава девойка на коня си, отпрашвайки към залеза.

Толкова далечен от свирепата мощ на илирианците, от обиграната кръвожадност на Мор и Амрен. От моята собствена пагубна ярост — и тази на Неста.

От гърлото на Илейн се изтръгна тъничък звук, щом зърна Грейсън, който още се мъчеше да овладее дишането си, оглеждайки я от глава до пети. Той понечи да пристъпи напред…

Широка, осеяна с белези ръка сграбчи гърба на бронята му и го застопори на място.

Мъжът, възпрял младия лорд, влезе в тясната стаичка.

Висок и слаб, с орлов нос и сиви очи…

— Какво се случва тук?

Всички се взряхме в него изпод вежди.

Илейн трепереше.

— Сър, лорд Нолан…

Думите я предадоха и тя отново надникна към годеника си, който не сваляше искрените си сини очи от нея.

— Стената рухна — обяви Неста, заставайки до Илейн.

Грейсън премести погледа си към нея. И пребледня от смайване, забелязвайки ушите й, поразителната й красота… неземната сила, пърхаща край нея.

— Как… — продума младият лорд с гърлен, пресипнал глас.

— Отвлякоха ме — отвърна хладно Неста без капка страх в очите. — Армията, нахлуваща в земите ни, ме похити и ме преобрази против волята ми.

— Как? — повтори въпроса на сина си Нолан.

— С Котела. Оръжие, което дарява на притежателя си силата да… да върши подобни неща. Изпробваха я върху мен.

Неста им предложи сбития си, насечен разказ за кралиците, Хиберн и рухването на стената.

Когато приключи, лорд Нолан додаде само:

— Кои са спътниците ти?

Знаехме, че рискуваме. Да разкрием кои сме, при положение че имахме представа колко се бои от всякакви елфи, камо ли Велики господари…

И все пак сторих крачка напред.

— Казвам се Фейра Арчерън. Аз съм Велика господарка на Двора на Нощта. Това е Рисанд, моят… съпруг.

Не вярвах „другар“ да им е известно понятие.

Рис застана до мен. Няколко от стражите запристъпваха от крак на крак, шушукайки ужасено. Някои дори подскочиха, когато вдигна ръка, за да покаже зад себе си.

— Мориган, Третата в командването ни. И главатарят на шпионите ни — Азриел.

Лорд Нолан дори не пребледня. За разлика от сина му, който обаче запази самообладание.

— Илейн — пророни Грейсън. — Илейн… какво търсиш с тях?

— Тя ни е сестра — отвърна Неста, все още свила пръсти, сякаш удължени с невидими нокти. — И по време на войната ще е в най-голяма безопасност с нас.

Илейн прошепна:

— Грейсън, идваме със зов към теб… — Умолителен поглед към баща му. — И към двама ви… Отворете портите си за всички човеци, смогнали да стигнат дотук. За семействата, търсещи убежище. След рухването на стената… Мислим… те мислят, че няма достатъчно време за евакуация. Кралиците няма да изпратят помощ от континента. Но тук беззащитните може и да имат шанс да оцелеят.

Никой от двамата не й отвърна, макар че Грейсън сведе взор към годежната й халка. Сините му очи се премрежиха от болка.

— Бих ти повярвал — промълви тихо той, — ако не знаех, че всяка твоя дума е лъжа.

Илейн примигна.

— Аз… аз не…

— Да не би да си въобразяваше — обади се лорд Нолан и направи крачка към нас, а двете с Неста мигновено заехме отбранителни позиции до Илейн, — че можеш да дойдеш в моя дом и да ме заблудиш с елфическата си магия?

Рис заяви:

— Не ни интересува дали ни вярвате. Молим ви единствено да помогнете на онези, които не са в състояние да се защитят сами.

— И какво бихме спечелили от това? Вие какъв риск ще поемете?

— Разполагате с арсенал от ясенови оръжия — изтъкнах. — Смятам, че рискът за нас е очевиден.

— За сестра ви също — изплю Нолан към Илейн. — Не я отлъчвайте от групичката си.

— Всяко оръжие може да нарани простосмъртен — отбеляза безизразно Мор.

— Но тя не е простосмъртна, нали? — озъби се Нолан. — Не, от достоверен източник знам, че Илейн Арчерън първа е била преобразена в елф. И вече има син на Велик господар за другар.

— И кой точно ви уведоми? — вдигна вежда Рис и в очите му проблеснаха гняв и изненада.

Отвън се чуха стъпки.

И всички вкупом посегнахме към оръжията си, когато Юриан влезе в стражевата кула и отговори вместо лорда:

— Аз.

Загрузка...