Глава 27

Неста и Амрен ни чакаха пред тройната зала, и двете бяха изнервени и уморени.

Е, ставахме шестима.

Не се съмнявах в твърдението на Кеир за огледалото — и за риска от погледа в него… Никой от нас не можеше да си го позволи. Да се пречупи. Да полудее. Никой от нас, не и точно сега. Може би Резбарят го знаеше. И нарочно ме беше изпратил за зелен хайвер.

Не си направихме труда да се сбогуваме с потъналия в шепот двор, а направо се ответряхме в градската къща. Във Веларис — сред покоя и красотата, които ми се струваха толкова крехки сега.

Касиан беше слязъл от покрива и го намерихме във всекидневната с Люсиен. Книгите от рафта на стената бяха разпръснати по ниската масичка между тях. Щом съзряха израженията ни, и двамата станаха.

Касиан наближаваше Мор, когато тя се завъртя към Рис и изплю:

Защо?

Гласът й пресекна.

И нещо в гърдите ми се пропука, когато по лицето й рукнаха сълзи.

Рис просто я наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

И продължи да я гледа, когато Мор го заблъска в гърдите с крясъци:

Защо?

Той отстъпи крачка назад.

— Ерис намери Азриел. Ръцете ни бяха вързани. Направих каквото можах. — Той преглътна. — Съжалявам.

Касиан се мъчеше да разбере какво се случва, застинал по средата на стаята. Рис вероятно му разясняваше наум, сигурно разясняваше и на Амрен, та дори на Люсиен и Неста, ако съдех по учуденото им мигане.

Мор се завъртя към Азриел.

Ти защо не ми каза?

Азриел я гледаше изпитателно. Дори крилата му не помръдваха.

— Защото щеше да опиташ да ни възпрепятстваш. А не можем да си позволим да изгубим съюзничеството с Кеир. Нито да си навлечем гнева на Ерис.

— Работите с оня кучи син — намеси се Касиан, очевидно вече осведомен. Застана до Мор и сложи ръка на гърба й, после поклати глава към Азриел и Рис, сбърчил отвратено устни. — Трябваше да набучите проклетата му глава на кол пред централните порти.

Азриел продължи да ги гледа с ледено безразличие. Люсиен обаче скръсти ръце и се облегна назад на дивана.

— Налага се да се съглася с Касиан. Ерис е змия.

Явно Рис не му беше предал всичко. Например за твърдението на Ерис, че е сторил всичко по силите си да спаси най-малкия си брат. За неподчинението му.

— Всички в семейството ти са проклетници — обяви Амрен на Люсиен от входа, където стояха двете с Неста. — Ала Ерис може да се окаже по-добрата алтернатива. Стига да намери начин да свали Берон от престола и да поеме властта.

— О, несъмнено ще намери — рече Люсиен.

Мор продължаваше да се взира в Рис, докато сълзите се стичаха тихо по пламналите й бузи.

— Ерис не ме интересува — заяви тя с треперлив глас. — Интересува ме домът ми. — Тя посочи с ръка градската къща, града. — Ще позволиш на Кеир да го унищожи.

— Взел съм предпазни мерки — увери я Рис с остър тон, какъвто не бях чувала от доста време. — Множество при това. Първата е срещата с губернаторите от Дворците, на която ще ги накарам да ми обещаят, че няма да оказват никаква помощ на Кеир, както и на всички от Двора на Кошмарите, също така, че няма да ги приютяват и изобщо няма да дружат с тях.

Мор примигна. Касиан премести ръката си върху рамото й и го стисна успокоително.

— Вече разпращат нареждането ми до всички предприемачи в града — продължи Рис, — до всички ресторанти, магазини и развлекателни заведения. Така че Кеир и хората му може да дойдат тук… Но градът ни няма да им се стори приветливо място. Все пак дори квартири няма да успеят да си намерят тук.

Мор поклати глава и прошепна:

— Въпреки това ще открие начин да го унищожи.

Касиан преметна ръка през раменете й. За пръв път виждах лицето му толкова каменно. Погледът му прескочи от Рис към Азриел.

— Трябваше да ни предупредиш.

— Аз трябваше — обади се Рис, макар и да не долових разкаяние в гласа му.

Азриел просто стоеше неподвижно на мястото си, свил плътно крила. Сифоните му мъждукаха бледо.

Реших, че е време да се намеся.

— Ще поставим ограничения. Ние ще определяме кога и за колко време могат да идват.

Мор поклати глава, без да откъсва очи от Рис.

— Ако Амаранта беше сред живите… — Думата пропълзя като змия в стаята, изпълвайки ъглите с мрак. — Ако беше сред живите и й предложех да се съюзим, макар и единствено, за да спася всички ни, как щеше да се почувстваш?

Никога — никога досега не бяха стигали толкова близо до темата за случилото се с него.

Отидох до Рис и докоснах пръстите му. Те се сключиха около моите.

— Ако Амаранта ни предложеше дори най-нищожния шанс за оцеляване — отвърна той с нетрепващ поглед, — нямаше да ми пука, че ме е принуждавала да я чукам толкова години наред.

Касиан настръхна. Цялата стая настръхна.

— Ако Амаранта се появеше на вратата ми в този момент — озъби се Рис, кимвайки към фоайето — и ми предложеше начин да победим Хиберн, да спася живота на всички ви, щях да се благодаря на шибания Котел.

Мор поклати глава и от очите й пак рукнаха сълзи.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

Рис.

Ала връзката, мостът между нас… беше смутна пустош. Вилнееща, мрачна буря.

Всичко изречено ги отдалечаваше един от друг твърде много. Пробвах да прихвана погледа на Касиан, но той ги наблюдаваше изкъсо. За пръв път виждах златистобронзовата му кожа толкова пребледняла. Сенките на Азриел се бяха струпали близо около него и почти го скриваха от взора ми. А Амрен…

Амрен пристъпи между Рис и Мор. И двамата се извисяваха над нея.

— От четирийсет и девет години крепя кръга ни — подхвана тя с блеснали като светкавици очи. — Няма да ви позволя да го разкъсате на парчета точно сега. — Тя се обърна към Мор. — Съюзът с Кеир и Ерис не е равностоен на прошка. И когато тази война приключи, лично аз ще ти помогна да ги заловим и да им прережем гърлата, ако това искаш.

Мор не отговори, но поне най-сетне откъсна очи от Рис.

— Баща ми ще отрови Веларис.

— Няма да му позволя — отсече Амрен.

Повярвах й.

И като че ли Мор също й повярва, защото неспирните й сълзи намаляха някак.

Амрен се обърна към Рис, чието лице вече излъчваше… съкрушение.

Пъхнах ръка в неговата.

Виждам те — изпратих му думите, които му бях прошепнала преди толкова много месеци. — И не ме плашиш.

Амрен му каза:

— Ти си подмолно копеле. Винаги си бил и вероятно винаги ще си останеш. Но това, моето момче, не те оправдава. Трябваше да ни предупредиш. Да предупредиш нея, че ще имаш взимане-даване с онези две чудовища. Да, отсъдил си правилно, добре си изиграл картите си. Но и зле.

Нещо като срам замъгли очите му.

— Съжалявам.

Една дума — към Мор, към Амрен.

Амрен обърна преценяващ поглед към единия, сетне към другия и тъмната й коса се люшна в двете посоки. Накрая Мор просто поклати глава, но по-скоро в знак на смирение, отколкото на отрицание.

Преглътнах и заявих дрезгаво:

— Това е война. Съюзниците ни са малцина, а и бездруго ни нямат доверие. — Срещнах погледите на всички им поотделно. На сестра ми, на Люсиен, на Мор, на Азриел, на Касиан. На Амрен. Накрая и този на другаря ми. Стиснах ръката му, съзирайки чувството на вина, което вече впиваше нокти в него. — Всички сте воювали и сте оцелели. А аз нито веднъж не съм стъпвала на бойно поле. Но… но ми се струва, че няма да издържим дълго, ако… сме разединени.

Колебливи, почти несвързани думи, но Азриел най-накрая проговори:

— Права е.

Мор дори не надникна към него. Можех да се закълна, че в очите на сенкопоеца просветна гузност, макар и само за миг.

Амрен се върна при Неста, а Касиан ме попита:

— Какво стана с огледалото?

Поклатих глава.

— Кеир каза, че щяло да бъде мое, ако се осмеля да си го взема. Онова, което се виждало в него, можело да те прекърши. Или да те подлуди. Никой никога не си тръгвал същият.

Касиан изруга.

— Именно — потвърдих.

Като че ли никой не беше напълно готов да поеме този риск. Не и сега, когато всеки от нас беше нужен за общата кауза.

Мор поизпъна абаносовите дипли на тюлената си рокля и промълви сипкаво:

— Баща ми не излъга поне за това. Закърмена съм с легенди за огледалото. Нито една от тях не беше приятна. Нито завършваше добре.

Касиан впери смръщен поглед в мен, след това в Рис.

— И какво сега?

— Говорите за Оуроборос — обади се Амрен.

Примигнах. Проклятие. Проклятие…

— Защо ви е? — поинтересува се тя с по-нисък тон.

Рис пъхна свободната си ръка в джоба си.

— Щом сме го подкарали на откровения… Защото Резбарят го поиска.

Ноздрите на Амрен се разшириха.

— Ходили сте в Затвора.

— Старите ти другарчета пращат много поздрави — провлачи Касиан, облягайки рамо на сводестия вход на всекидневната.

Лицето на Амрен се изопна, а Неста погледна към единия, после и към другия. Изучаваше ги проницателно, тълкуваше израженията им. В живачните очи на Амрен сякаш се развихриха водовъртежи.

— Защо сте ходили?

Отворих уста, ала златното око на Люсиен привлече вниманието ми. Приклещи го.

Колебанието ми явно му разкри достатъчно.

Стиснал челюсти с видимо раздразнение, Люсиен се оттегли към стаята си. Раздразнение — и вероятно разочарование. Помъчих се да пренебрегна ефекта, който предизвикаха в корема ми.

— Имахме някои въпроси към Резбаря. — Касиан дари Амрен с кисела усмивка, след като Люсиен вече беше излязъл. — Имаме няколко и към теб.

Сред дима в очите на Амрен лумна огън.

— Ще освободите Резбаря.

— Да — отвърнах просто.

Армия, състояща се от едно-единствено чудовище.

— Невъзможно.

— Нека ти напомня, сладка моя Амрен, че ти успя да избягаш — обади се вежливо Рис. — И още си на свобода. Така че е възможно. Просто ще трябва да ни кажеш как си го постигнала.

Чак сега осъзнавах, че Касиан умишлено бе застанал до входа, за да е близо до Неста. За да я защити, ако Амрен внезапно решеше, че не й се слуша повече и че има желание да превърне мебелите в трески.

Поради същата причина Рис пристъпи от другата страна на Амрен, за да отвлече вниманието й от двете ни с Мор, на която всеки мускул от иначе финото тяло беше видимо напрегнат.

Касиан толкова неотстъпчиво се взираше в Неста, че сестра ми накрая се обърна към него. Погледна го в очите. Той килна леко глава. Безмълвна заповед.

Неста, за мое огромно смайване, се подчини и тръгна бавно към него.

— Не — отсече Амрен, впила очи в Рис.

— Това не беше молба — рече другарят ми.

Веднъж ми бе споделил, че едва преди няколко години Амрен му позволила да й задава въпроси. А сега се осмеляваше да й заповядва, да я притиска…

— Фейра и Касиан разговаряха с Резбаря. Той иска Оуроборос в замяна на службата си във войната с Хиберн. Ето защо трябва да ни обясниш как бихме могли да го освободим.

Уговорката, която аз или Рис щяхме да направим с него, щеше да го подчини на волята ни.

— Нещо друго? — подхвърли тя с плашещо спокоен и кротък глас.

— Като приключим с всичко това — продължи Рис, — обещанието ми отпреди няколко месеца още ще е в сила. Ще използваш Книгата, за да си отидеш у дома, ако такова е желанието ти.

Амрен го наблюдаваше изпитателно. Настана такава тишина, че се чуваха дори стрелките на часовника над камината. И фонтанът в градината…

— Отзови кучето си — процеди със смъртоносен глас Амрен.

Защото сянката в ъгъла зад нея… това беше Азриел, стиснал дръжката на Изповедника в белязаната си ръка. Беше стигнал дотам, без да усетя, макар че останалите несъмнено го следяха.

Амрен му се озъби, но красивото лице на сенкопоеца дори не трепна.

Без да помръдне от мястото си, Рис я попита:

— Защо не искаш да ни кажеш?

Касиан дискретно избута Неста зад себе си, закачайки пръсти в полите на черната й рокля. Сякаш държеше да се увери, че не влиза в непосредствения обхват на Амрен. Неста само се надигна на пръсти, за да вижда над рамото му.

— Защото скалата под тази къща има уши, вятърът има уши. Всичко слуша — отговори Амрен. — И ако нещо ме издаде… Ще си спомнят, Рисанд, че не са ме заловили. А няма да им позволя да ме тикнат отново в оная черна яма.

Огромен щит се спусна около нас и ушите ми заглъхнаха.

— Онова, което кажеш, ще бъде чуто само в тази стая.

Амрен плъзна поглед по книгите, забравени върху ниската масичка във всекидневната, и свъси вежди.

— Трябваше да се откажа от нещо. От себе си. За да избягам, трябваше да се превърна в нещо съвършено различно, нещо, което Затворът нямаше да разпознае. Затова… затова се затворих в това тяло.

За пръв път я чувах да се препъва в думите си.

— Каза, че някой друг те е затворил в него — отбеляза предпазливо Рис.

— Излъгах. Само така можех да прикрия постъпката си. От всичко и всички. За да избягам от Затвора, се престорих на простосмъртна. Останах си безсмъртна като вас, но… простосмъртна в сравнение с… някогашната си форма. Ала и преди това не се чувствах като вас. Както се чувствам сега. Изпитвах преданост, гняв и любопитство, но не и пълната ви гама от емоции. — В очите й пак нахлу онази отнесеност. — Според нечии виждания бях съвършена. Не съжалявах за нищо, не скърбях, не знаех какво е болка. А ето че… ето че се озовах тук, защото не бях съвсем като другите. Дори в предишното си съществувание бях различна. Твърде любопитна. Твърде непримирима. В деня, когато небето се разцепи… именно любопитството ме ръководеше. Братята и сестрите ми избягаха. Току-що бяхме опустошили два града по заповед на господаря ни, бяхме ги превърнали в руини, но те избягаха през цепнатината в света. Аз обаче исках да погледна. Исках. Не бях създадена, нито възпитана да действам с подобна себичност. Наясно бях какво се случва с онези от расата ми, които прекрачеха някоя граница или се научеха да поставят собствените си нужди на първо място. Да чувстват. Въпреки това минах през цепнатината в небето. И ето ме тук.

— И се отказа от всичко, само и само да избягаш от Затвора? — попита тихо Мор.

— Отказах се от изяществото си. От съвършеното си безсмъртие. Знаех, че сторя ли го… ще узная какво е болка. И разкаяние. И желание, изгарящо желание. Ще… пропадна. Но след толкова време в плен… не ме беше грижа. Толкова време не бях усещала вятъра по лицето си, не бях помирисвала дъжда… Дори не си спомнях какво е чувството. Не помнех слънчевата светлина.

Очите й се насочиха към Азриел и тъмните му сенки се отдръпнаха, разкривайки погледа му, пълен с разбиране. В плен.

— Ето защо се затворих в това тяло. Заключих огненото си изящество надълбоко в себе си. Отказах се от всичко. И вратата на килията просто… просто се отключи. Така си тръгнах.

Огнено изящество… То още тлееше надълбоко в нея и единствената следа от него бе димът в сивите й очи.

— Такава ще е цената и за освобождаването на Резбаря — продължи Амрен. — Ще трябва да го затворите в тяло. Да го превърнете в… елф. А едва ли ще се съгласи. Особено ако не му носите Оуроборос.

Всички се умълчахме.

— Трябваше да ме попитате, преди да отидете. — Онази острота се завърна в тона й. — Щях да ви спестя разходката.

Рисанд преглътна.

— Можеш ли да се… освободиш от тялото си?

— Не мога сама.

— А какво би станало?

Амрен се взря за дълго в него. Сетне и в мен. В Касиан. В Азриел. Мор. Неста. Накрая върна поглед към другаря ми.

— Няма да ви помня. Няма да ме е грижа за никого от вас. Или ще ви поразя, или ще ви изоставя. Сегашните ми чувства… ще ми бъдат чужди, няма да се съхранят. Всичко, което съм в момента, това тяло… ще спре да съществува.

— Какво си била? — пророни Неста, излизайки иззад Касиан, за да застане до него.

Амрен се заигра с една от черните си перлени обици.

— Вестоносец. И наемен войник. В служба на разлютен бог, властващ над един млад свят.

Усещах как в главите на всички наоколо кипят купища въпроси. Очите на Рис почти искряха от тях.

— И тогава ли си се казвала Амрен? — попита Неста.

— Не. — Димът се виеше в очите й. — Не си спомням как съм се казвала. Избрах Амрен, защото… дълга история.

Тъкмо щях да я помоля да разкаже, когато откъм стълбището долетяха тихи стъпки.

— О!

Илейн подскочи, толкова бе стресната при вида ни, че вероятно не ни беше чула. Явно благодарение на заглушителния щит дори не знаеше, че сме тук.

Веднага го свалих. Сестра ми обаче остана до стълбището. Беше покрила нощницата си с бледосин копринен шал и пръстите й се впиваха в плата, докато обгръщаше с ръце слабото си тяло.

Незабавно тръгнах към нея.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Аз… спях, но чух… — Тя поклати глава. Огледа недоумяващо официалните ни тоалети, тъмната корона на главата ми. И тази на Рисанд. — Не чух вас.

Азриел пристъпи напред.

— Чула си нещо друго.

Илейн като че ли се канеше да кимне, но вместо това отстъпи назад.

— Май съм сънувала — промълви. — Изглежда, че в последно време постоянно сънувам.

— Ела, ще ти донеса чаша топло мляко — казах, хванах я нежно за лакътя и я поведох към всекидневната.

Илейн обаче се изтръгна от ръката ми и се запъти обратно към стълбището. Стъпвайки на първото стъпало, тя прошепна:

— Чувам я как… плаче.

Хванах се за най-долната пръчка на парапета.

— Кого?

— Всички я смятат за мъртва. — Илейн продължи нагоре. — Но не е. Просто е… различна. Променена. Също като мен.

— Кого? — настоях аз.

Илейн не спря да се изкачва по стълбите с увиснал на гърба й копринен шал. Неста се отдели от Касиан и дойде да застане до мен. И двете си поехме въздух, за да изречем незнайно какво, но…

— Какво си видяла? — попита я Азриел и почти изтръпнах, забелязвайки го от другата ми страна.

Изобщо не го бях усетила да идва. Отново.

Илейн спря на средата на стълбището. И обърна бавно поглед към него.

— Видях как млади ръце се сбръчкват от старост. Видях кутия от черен камък. Видях как огнено перо каца върху снега и го стопява.

Коремът ми сякаш падна на пода. Един-единствен поглед към Неста ми подсказа, че и тя си мисли същото. Вижда същото.

Илейн беше полудяла…

— Гневеше се — додаде тихо Илейн. — Толкова много се гневеше, че са му отнели нещо. Затова взе нещо от тях за наказание.

Никой от нас не продума. Не знаех какво да кажа, какво да я попитам. Ако Котелът беше причинил нещо и на нея…

Обърнах се към Азриел, разтваряйки длани пред него.

— Какво значи това?

Лешниковите му очи пламтяха, вторачени в сестра ми, в мършавото й тяло. И без да изрече и дума, сенкопоецът се ответря. Дълго след това Мор се взира в мястото, където бе стоял.

* * *

Изчаках останалите да си тръгнат — Касиан и Рис отидоха да обсъждат възможните ни съюзници или липсата на такива; Амрен изхвърча нанякъде, за да се отърве от всички ни; а Мор, все още огорчена, излезе да се наслади на последните си спокойни дни в града. Чак тогава спипах Неста натясно във всекидневната.

— Какво стана в Изсечения град? Какво правихте с Амрен? Нищо не казахте.

— Мина добре.

Стиснах челюсти.

— Какво се случи?

— Заведе ме в стая, пълна със съкровища. Странни предмети. И някои… — Тя подръпна единия тесен ръкав на роклята си. — Някои от тях искаха да ни наранят. Сякаш бяха живи, усещаха ни. Като в… като във всички приказки и лъжи, които ни разказваха отвъд стената.

— Добре ли си?

И двете ми изглеждаха невредими, пък и никоя от тях не говореше за…

— Беше упражнение. С вид магия, предвидена да отблъсква натрапници — изрецитира тя. — Каквато по всяка вероятност ще витае около стената. Амрен ме накара да я преодолея, да намеря слабостите й.

— И да ги коригираш?

— Само да ги открия. Коригирането е друго нещо — обясни Неста, а погледът й се отнесе, вперен в отворените книги, които още стояха разпилени по ниската масичка пред камината.

Въздъхнах.

— Е… значи, поне това е минало по план.

Нещо в очите й мигом се изостри като бръснач.

— Провалих се. Всичките ми опити бяха неуспешни. Така че — не, нищо не мина по план.

Не знаех какво да кажа. Ако изразях състрадание, вероятно щеше да ме наругае. Затова избрах друг подход.

— Трябва да сторим нещо за Илейн.

Неста се скова.

— И какво решение предлагаш ти? Да пуснем другаря ти в съзнанието й, за да се поразрови едно хубаво?

— Не бих й го причинила. А и не мисля, че Рис е способен да… оправи нещата по този начин.

Неста закрачи пред угасналата камина.

— Всичко си има цена. Може би цената на вечната й младост и безсмъртието й е била част от здравия й разум.

Коленете ми така затрепериха, че седнах на мекия диван.

— Ти каква цена плати?

Неста спря на място.

— Вероятно да гледам как се мъчи Илейн, знаейки, че аз съм се измъкнала невредима.

Скочих на крака.

— Неста…

— Не си прави труда.

Но аз поех след нея към стълбището, по което слизаше Люсиен, който пък се стресна, щом я видя да приближава.

Приятелят ми й направи място да мине и тя профуча край него. А като погледнах лицето му, разбрах, че трябва да се приготвя за буря.

Върнах се във всекидневната и се строполих в най-близкото кресло, осъзнавайки, че още съм в черната си рокля, чак когато тапицерията се отърка в голата ми кожа. Кога се бяхме върнали от Изсечения град? Преди трийсет минути? По-малко? Наистина ли бяхме ходили в Затвора едва тази сутрин?

Имах чувството, че е било преди дни. Отпуснах глава върху бродираната облегалка на креслото и се взрях в Люсиен, който се настаняваше върху заобления подлакътник на най-близкия диван.

— Тежък ден?

Изсумтях в отговор.

Металното му око се присви.

— Мислех, че Затворът е поредният мит.

— Е, не е мит.

Той претегли тона ми и скръсти ръце.

— Позволи ми да направя нещо. За Илейн. Дочух… от стаята ми. Дочух какво се случи току-що. Няма да навреди, ако някой лечител я прегледа. И отвън, и отвътре…

Бях толкова уморена, че едва събрах сили да попитам:

— Дали Котелът я е умопомрачил?

— Мисля, че е преживяла нещо ужасно — отвърна предпазливо той. — И няма да й навреди, ако най-добрият ви лечител й направи един щателен преглед.

Прокарах ръка по лицето си.

— Добре. — Думата сякаш препъна дъха ми. — Още утре сутринта.

Съумях да кимна леко и свиках цялата си енергия, за да стана от креслото. Тежест — усещах стара тежест в себе си. Като че дори сто години да спях, нямаше да е достатъчно.

— Обещай да ми предадеш какво е казал лечителят — помоли Люсиен, докато вървях към фоайето. — И… извикай ме, ако съм ви нужен.

Кимнах му отново, внезапно загубила дар слово.

Когато минах покрай стаята на Неста, знаех, че не спи. Както и че е чула всяка дума от разговора ни благодарение на елфическия си слух. Също и че чува как допирам ухо до вратата на Илейн, почуквам веднъж и надничам в стаята й, намирайки я спяща — дишаща.

Помолих един слуга да предаде на Маджа, любимата лечителка на Рисанд, че ще ни е необходима сутринта в единайсет. Не поясних защо, нито за кого. Сетне влязох в стаята си, пропълзях върху дюшека и заплаках.

Дори не знаех защо.

* * *

Силни, едри ръце потриха гръбнака ми и аз отворих очи. Стаята беше напълно тъмна и Рисанд седеше до мен на леглото.

— Искаш ли нещо за хапване? — предложи ми той с нежен, колеблив глас.

Не вдигнах глава от възглавницата.

— Пак ми е… тежко — отвърнах пресекливо.

Без да каже нищо, Рис ме вдигна на ръце. Още беше с жакета си, навярно току-що завърнал се от разговора си с Касиан.

Вдишах уханието му в тъмнината, насладих се на топлината му.

— Добре ли си?

Той не ми отговори цяла минута.

— Не.

Прегърнах го и стиснах силно.

— Трябваше да намеря друг начин — пророни той.

Замилвах с пръсти копринената му коса.

Рис прошепна:

— Ако тя… — Преглътна шумно. — Ако се появи в тази къща… — Знаех за кого говори. — Ще я убия. Още преди да е проговорила. Ще я убия.

— Знам.

И аз бих я убила.

— В библиотеката ме попита… — шепотът му стихна. — Попита ме защо съм готов да поема всичко върху себе си. Тази вечер узна защо. За да не виждам Мор със сълзи на очите. Допуснах грешка. Опитах да намеря друг изход от дупката, в която сме пропаднали.

И междувременно бе загубил нещо — Мор беше загубила нещо.

Прегръщахме се безмълвно минути наред. Часове. Две души, преплетени в мрака. Свалих щитовете си, допуснах го до цялата си същност. Съзнанието му се сгуши в моето.

— Би ли рискувал да погледнеш в Оуроборос? — попитах го.

— Още не — отвърна кратко Рис, притискайки ме по-плътно към себе си. — Още не.

Загрузка...