Глава 56

Юриан се оказваше прав.

Бяхме надникнали в главата му и въпреки това се съмнявахме в него. Въпреки това се чудехме дали, докато пристигнем, Хиберн няма да е променил позицията си, или да ни е нападнал от друга страна.

Но открихме хибернската орда точно там, където ни изпрати Юриан.

И когато илирианската армия им налетя, докато нахлуваха в Двора на Лятото през границата с Пролетта… войниците на Хиберн определено изглеждаха смаяни.

Рис беше обгърнал силите ни с прикриващ щит — цялата ни армия. По слепоочията му се стичаше пот от напъна да укрива всички ни от зрението, слуха и обонянието на врага, докато летяхме километър след километър. Моите крила не бяха достатъчно мощни, затова Мор ответряваше двете ни, така че да не изоставаме от войската.

Всички пристигнахме вкупом. И когато Рис свали маскиращия щит, разкривайки озверелите илирианци, връхлитащи от небето в стегнати, симетрични редици, както и Мраконосците на Кеир, които ги атакуваха по земя, обвити в нощна тъмнина и въоръжени със стомана, проблясваща като звезди в черно небе… Не можех да сдържа доволството си от паниката, обзела пълчищата на Хиберн.

Но тя се простираше надалеч във всички посоки… Втурнала се да помете всяко нещо по пътя си.

— ЩИТОВЕ! — изрева Касиан на първата редица воини.

Един по един щитове в червено, синьо и зелено просветнаха около илирианците и оръжията им, застъпвайки се като люспите на риба. Като масивните метални щитове, които държаха в левите си ръце, прикрили телата им от глезен до рамо.

На земята безчет тъмни щитове изникнаха пред войската на Кеир.

Мор ни ответря до гористия хълм над полето, което Касиан бе избрал за сражението въз основа на докладите от Азриел. Тревистата шир се спускаше под наклон, който ни позволяваше да заемем висока позиция над вражеските сили; а точно зад тях се виеше тясна, плитка река. Успехът във всяка битка, беше ми обяснил Касиан по време на припряната закуска същата сутрин, често се дължал не на числеността на армията, а на добрия подбор на бойното поле.

Хибернската армия като че ли осъзна неизгодното си положение за секунди.

Илирианците обаче вече кацаха до войниците на Кеир. Касиан, Азриел и Рис се разпръснаха по фронтовата линия, всичките облечени в черните си илириански брони, въоръжени като останалите крилати воини; с щит в лявата ръка, илириански меч в дясната, бойни кинжали в ножници по телата им и шлемове.

Единствено шлемовете ги отличаваха от другите наоколо. За разлика от заоблените, каквито бяха тези на повечето илирианци, Рис, Азриел и Касиан носеха черни, чиито набузници бяха оформени като разперени гарванови крила. Остри като бръсначи гарванови крила стърчаха и точно над ушите им. Ефектът беше поразителен. Особено в комбинация с двата допълнителни меча, кръстосани на гърбовете им, бойните ръкавици, покриващи всеки сантиметър от ръцете им, и Сифоните, лъщящи по абаносовочерните брони на Касиан и Азриел.

Силата на Рис бушуваше около него в готовност да срази десния фланг, когато Касиан връхлетеше левия. Трябваше да я пести, в случай че пристигнеше кралят. Въоръжен с Котела.

Но тази армия, колкото и многобройна да беше… Като че ли кралят не я предвождаше. Нито Тамлин. Нито Юриан. Сякаш служеше само за предвестник на скорошното унищожение, ала толкова помитащ, че разрухата, която сееше… Можехме да я зърнем зад гърбовете на войниците; стълбовете дим багреха в черно безоблачното лятно небе.

В следващите часове с Мор не говорихме много.

Зловещото зрелище ме оставяше без думи, без способността за свързана реч. Благодарение на изненадата, която им спретнахме, или на чист късмет, от гибелфа нямаше и следа. Бях готова да прославям безкрайно Майката за това.

Дори всеки войник от лагера ни да беше сложил в закуската си от противоотровата на Нуан, тя нямаше да попречи на оръжията с потопени в гибелф върхове да разбият щитовете ни. Единствено щеше да възпре потискането на магията ни, ако се натъкнехме на онзи проклет прах… или ни пронижеше отровно оръжие. Изобщо имахме огромен шанс, че не използваха гибелф днес.

Защото, наблюдавайки касапницата, изтъняващата граница на владеенето на ситуацията… все повече се уверявах, че за мен нямаше място на фронтовата линия. Там, където всеки илирианец се сражаваше с мощта на меча си, със силата си и с доверието, което имаше в елфите от двете му страни. Дори воините на Кеир се биеха като един — покорни и целеустремени; вилнееха по бойното поле със сенки и стомана. Аз самата щях да се окажа пукнатина в непробиваемата им броня. А разгромът, който Касиан и илирианците му устройваха на хибернската армия…

Касиан удари левия фланг. Сифоните изстреляха кълба опустошителна сила, някои от които отскачаха от щитовете на врага, а други улучваха целта си и разкъсваха плът и кост.

Но местата, където магическите щитове на Хиберн успяваха да удържат на атаката… Рис, Азриел и Касиан щурмуваха със своите сили, изненадвайки вражеските войници беззащитни пред Сифоните и чистата илирианска стомана. Оцелелите след тази унищожителна вълна… падаха жертви на Мраконосците. На премереното им, хладнокръвно господство.

Полето се превърна в наквасена с кръв кална яма. Труповете сияеха под утринното слънце, отразявайки светлината му с броните си. Хибернската войска трескаво се бореше с илирианските редици, които ги тласкаха назад и все по-назад. Потъпкваха ги.

А когато левият фланг рухна, когато оцелелите благородници побягнаха… Останалите хибернски войници също бяха поносени от ужаса.

Един командир на кон не се предаде лесно. Не обърна назад към реката, за да спаси кожата си.

Касиан го набеляза, а когато изскочи от непробиваемата предна редица от щитове и мечове, войниците мигновено затвориха с тела образувалата се пролука. Мор стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. Тъмният шлем и бронята на Касиан бяха оплискани с кал и кръв.

Той смени високия си щит с кръглия, закрепен за гърба му и изкован от същия черен метал.

И се втурна стремглаво.

Можех да се закълна, че дори Рис, намиращ в другия край на бойното поле, застина, гледайки как Касиан си пробива път през вражеските редици, устремен към хибернския командир. Който осъзна кой хвърчи към него и веднага затърси по-сериозно оръжие.

Касиан бе роден за всичко това — за бойното поле, за хаоса, за бруталността, за далновидната преценка на събитията.

Не спря набега си нито за секунда, сякаш знаеше позицията на всеки враг около себе си, сякаш дишаше заедно с ритъма на битката. Дори свали щита на Сифоните си, за да е максимално близо, за да почувства ударите на стрелите, забиващи се в абаносовочерния му щит. Замахнеше ли с него към някой войник, другата му ръка вече посичаше с меча следващия противник.

За пръв път виждах такава умелост, такава прецизност. Като че танцуваше.

Явно бях изразила удивлението си на глас, защото Мор отвърна:

— За него битката е точно това. Симфония.

Приятелката ми не откъсваше очи от смъртоносния танц на Касиан.

Трима войници имаха смелостта или неблагоразумието да го нападнат. Касиан ги умъртви с четири движения.

— Свещена Майко! — пророних.

Чак сега проумявах кой ме беше обучавал. Защо елфите трепереха, чувайки името му.

Защо илирианските воини от знатни родове му завиждаха толкова, че го искаха мъртъв.

Накрая Касиан се озова лице в лице с конника.

Вражеският командир беше намерил едно паднало копие. И замери с него Касиан.

Сърцето ми прескочи, докато гледах светкавичния полет на копието.

Но Касиан сви колене, прибра крила, извъртя щита си…

И посрещна копието с него. Можех да се закълна, че чух сблъсъка на метал в метал. Касиан обаче само отсече дръжката му с меча си и продължи да бяга, прибирайки за част от секундата и меча, и щита на гърба си.

Канех се да попитам защо бе това, но той вече беше грабнал друго паднало копие.

И го запращаше с такава енергия, извираща от цялото му тяло, с такова движение, абсолютно съвършено, че несъмнено един ден щях да го нарисувам.

Когато копието полетя, като че ли и двете армии застинаха на място.

Дори от подобно разстояние острието му попадна право в целта. Прониза гърдите на командира с такава сила, че го повали от коня му.

Когато тялото му се стовари на земята, Касиан вече беше над него.

Мечът му се издигна и спусна, отразявайки слънчевата светлина.

Касиан бе избрал правилната мишена. Защото Хиберн би отбой. Войската буквално се обърна и побягна към реката.

А на отсрещния й бряг ги посрещна армията на Таркуин — точно където Касиан я бе изпратил.

В капан между илирианците и Мраконосците откъм гърбовете им и двехилядната войска на Таркуин отвъд тясното речно корито…

Последвалото клане беше още по-тежко за гледане.

— Всичко приключи — каза Мор.

Слънцето напичаше и горещината нарастваше с всяка изминала минута.

— Не е нужно да гледаш повече — добави тя.

Защото някои от хибернските войници се предаваха. Свличаха се на колене.

Тъй като се намираха на територията на Таркуин, Рис му предостави решението за съдбата на пленниците.

Дори от разстояние разпознах бронята на Таркуин — по-богато украсена от тази на Рисанд, но също толкова всяваща страх. По металната й повърхност бяха изобразени рибни перки и люспи, а небесносинята му пелерина се влачеше в калта зад него, докато прекрачваше труповете, за да стигне до няколкостотинте оцелели военнопленници.

Таркуин впери поглед в коленичилите врагове. Шлемът скриваше лицето му.

Рис, Касиан и Азриел наблюдаваха случващото се, докато разговаряха с Кеир и илирианските капитани. Не виждах много крила сред телата, осейващи бойното поле. Майката бе милостива.

Но явно само тя, защото Таркуин направи жест с ръка и част от хибернските войници закрещяха за милост. Обещанията им да се отблагодарят с информация проехтяха дори до нас.

Таркуин посочи неколцина от тях и войниците му ги завлякоха нанякъде. За разпит. Който едва ли щеше да протече особено приятно.

Останалите обаче…

Таркуин протегна ръка към тях.

Отне ми малко време да се досетя защо хибернските войници се мятаха по земята и дращеха гърлата си, а някои дори се мъчеха да избягат, пълзейки. Тогава един от тях се строполи и светлината озари лицето му. И даже отдалеч съзирах, че от устата му извира вода.

От устите на всички извираше вода, защото Таркуин ги давеше на сушата.

* * *

Не видях Рис и останалите часове след това — другарят ми беше заповядал илирианският военен лагер да се премести от границата с Двора на Зимата до бойното поле. Ето защо двете с Мор се ответряхме безброй пъти от лагер на лагер, помагайки в преселението. Сестрите ми пренесохме накрая, след като Рисанд превърна повечето трупове в черен прах. Кръвта и калта не изчезнаха, но лагерът имаше прекалено удобно разположение, за да се откажем от него — или да губим време в търсене на ново.

Гледката като че ли не тревожеше Илейн. Май дори не й направи впечатление, че я ответряхме. Просто се вмъкна в обятията на Мор, а оттам — в същата шатра като предишната, изградена в новия лагер.

Неста обаче… Още с пристигането си я уверих, че всички са невредими. Но когато я доведохме на бойното поле… голямата ми сестра се вторачи в окървавената, разкаляна земя; във войниците от двата двора, които събираха оръжията на мъртвите врагове.

Чу как илирианците си разказват шепнешком един на друг за подвига на Касиан, как покосявал войниците като житни класове, как се биел като Еналиус — техния най-древен бог воин и най-почитан илирианец.

Явно от доста време не бяха виждали Касиан в битка. Чак в този момент осъзнавах, че по време на Войната е бил млад, а сега… Гледаха го така, както Великите господари гледаха Рис, след като им разкри на какво е способен. Един от тях, но някак различен.

Неста продължи да наблюдава и да слуша приказките на воините, докато изграждаха новия ни лагер покрай нас.

Не попита какво се бе случило с труповете, преди да я ответреем дотук. Не обърна никакво внимание на лагера, който Кеир и Мраконосците строяха до нашия — на войниците с абаносовочерните брони, които се подсмихваха на нея, на мен, на илирианците. Не. Само се увери, че Илейн дреме в шатрата си, а сетне предложи да помогне с рязането на плат за превръзки.

Точно с това бяхме заети край следобедния огън, когато Рис и Касиан ни доближиха, все още облечени в броните си. Азриел го нямаше с тях.

Рис приседна с глух металически звук на дънера, върху който седях аз, и ме целуна безмълвно по слепоочието. Миришеше на метал, кръв и пот.

Шлемът му издрънча на земята в краката ни. Притихнала, аз му подадох кана с вода и понечих да взема чаша, но той просто надигна каната и пи направо от нея. Водата се разплиска от ръба й, изтрополявайки по черния метал върху бедрата му, а когато накрая я остави, ми се стори толкова… уморен. В очите му се четеше пълно изтощение.

Неста беше скочила на крака и сега се взираше в Касиан, в шлема, който бе пъхнал под мишницата си, в окървавените оръжия, надничащи иззад раменете му. Тъмната му, потна коса висеше покрай лицето му, опръскано с кал дори на местата, където го бе скривал шлемът.

Погледът й обходи седемте му Сифона, поугаснали до смътночервено сияние. После сестра ми пророни:

— Ранен си.

Рис завъртя глава към него.

Касиан я наблюдаваше с мрачно лице и стъклени очи.

— Добре съм.

Дори думите му звучаха омаломощено.

Тя посегна към ръката му — тази, в която носеше щита си.

Касиан като че ли се поколеба, но накрая й я подаде, почуквайки с пръст Сифона върху дланта си. Бронята се поотдръпна нагоре по предмишницата му, разкривайки…

— Знаеш колко е глупаво да не се погрижиш за такава травма — нахока го леко уплашено Рис.

— Имах си друга работа — отвърна Касиан, без да откъсва очи от Неста, която оглеждаше подутата му китка.

Как беше открила контузията през бронята му… Явно бе доловила следа от нея в погледа му, в стойката му.

Не подозирах, че бе изучавала илирианския генерал толкова щателно, че да съумее да разпознае издайническите знаци на тялото му.

— Пък и до сутринта ще е наред — додаде Касиан, предизвиквайки Рис да го опровергае.

Въпреки това бледите пръсти на Неста продължиха да опипват златистокафявата му кожа и той изсъска през зъби.

— Как да я оправя? — попита тя.

Сутринта беше прибрала косата си в свободен кок и през часовете, докато подготвяхме и разнасяхме необходимото за лечителите, от горещината и влажността тънки, усукани кичурчета се бяха измъкнали и сега стърчаха около слепоочията и тила й. Бузите й руменееха от жарките лъчи на слънцето, а ръцете под навитите й ръкави бяха опръскани с кал.

Касиан се настани бавно на дънера, където сестра ми бе седяла допреди малко, и простена тихо, сякаш дори това движение му костваше много усилия.

— Ледът обикновено помага, но ако дори просто я превържем, ще я обездвижим достатъчно, че навехнатото да се възстанови от само себе си…

Тя бръкна в кошницата с превръзки, която беше подготвила, и взе каната от земята.

От умора можех единствено да гледам как измива китката и дланта му с нежните си пръсти, чудейки се дали самата тя не владееше лечебна магия. Касиан също изглеждаше твърде изтощен, за да говори, докато Неста превързваше китката му, и отвръщаше едва-едва с пъшкане, като го питаше дали е достатъчно стегнато, или твърде хлабаво, дали му помага изобщо. Но през цялото време я наблюдаваше — не отлепяше очи от лицето й, от сбърчените й вежди и стиснати от съсредоточеност устни.

А когато сестра ми приключи с превръзката, когато китката му беше старателно омотана в бяло и Неста понечи да се отдръпне, Касиан сграбчи пръстите й със здравата си ръка.

— Благодаря ти — промълви сипкаво.

Тя не изтръгна ръката си от неговата.

Не отвори уста за обичайния язвителен отговор.

Просто впери поглед в него, в широките му рамене, още по-масивни в красивата му черна броня, в жилестата му, бронзова шия, в крилата му. И накрая в лешниковите му очи, все така приковани в лицето й.

Касиан погали с палец опаката страна на ръката й.

Неста най-сетне отвори уста и аз се приготвих за острия й език…

— Ранен ли си?

Чувайки гласа на Мор, Касиан отдръпна ръката си и обърна ленива усмивка към нея.

— Нищо страшно, недей да плачеш.

Неста измести поглед от лицето му към собствената си, вече празна ръка. Пръстите й бяха все така свити, сякаш дланта му още лежеше под тях. Касиан не надзърна към нея, когато тя стана и грабна каната, измърморвайки тихо, че отивала да донесе още вода от шатрата.

Двамата с Мор се впуснаха в обичайните си закачки, шегувайки се за току-що приключилата битка, както и за онези, които им предстояха.

Неста дълго време не излезе от шатрата.

* * *

С Мор и Неста помагахме на лечителите до посред нощ.

Денят беше дълъг за всички ни, да, но войниците… Те се бяха сражавали часове наред. Ако съдех по стегнатата челюст на Мор, докато се грижеше за ранените Мраконосци и илирианци, бойните им разкази й натежаваха — не заради самите истории за слава и кръв, а защото не се беше била рамо до рамо с тях.

Но като си спомних Мраконосците и илирианците на бойното поле… се зачудих къде би воювала тя. Кого би командвала, чии заповеди би изпълнявала. Със сигурност не и на Кеир, но… Още размишлявах по въпроса, когато най-сетне се пъхнах между топлите чаршафи на леглото ни и се сгуших до Рис.

Той веднага преметна ръка през кръста ми и ме придърпа по-близо до себе си.

— Миришеш на кръв — прошепна в сумрака.

— Съжалявам — отвърнах.

Бях измила ръцете си чак до лактите, преди да си легна, но да си взема вана… Едва бях успяла да прекося лагера, за да се прибера.

Той плъзна ръка надолу по бедрото ми.

— Сигурно си капнала от умора.

— А ти трябваше вече да си заспал — смъмрих го и се наместих по-близо до него, потапяйки се в топлината и аромата му.

— Не мога — призна ми той, долепил устни до слепоочието ми.

— Защо?

Ръката му пропълзя нагоре по гърба ми и аз извих тяло към протяжните му, лениви милувки.

— Обикновено ми трябва малко време да дойда на себе си след битка.

От сражението бяха минали часове. Устните на Рис се спуснаха от слепоочието ми надолу по челюстта ми.

И независимо от тежестта на умората, когато погали с уста брадичката ми и гризна нежно долната ми устна… разбрах какво иска.

Рис вдиша рязко, щом провлачих ръка надолу по очертанията на мускулестия му корем, дивейки се на меката му кожа, на силното му тяло, и мигом долепи лека като перце целувка върху устните ми.

— Ако си прекалено уморена… — подхвана той, но застина напълно, когато пръстите ми продължиха похода си надолу, подминавайки изваяните мускули на корема му.

Отвърнах му с целувка. И още една. Докато езикът му не погали затворените ми устни и аз ги разтворих за него.

Единението ни беше отривисто и бурно, а преди краят да разтърси и двама ни, вече впивах нокти в гърба му, галейки пламенно крилата му.

Дълги минути след това краката ми останаха върху раменете му, докато гърдите му се издигаха и спадаха до моите, сякаш в отзвук от движенията на телата ни.

Накрая Рис се отдръпна и свали нежно краката ми от раменете си. Целуна вътрешните страни на двете ми колена и ги отпусна около тялото си, коленичейки пред мен.

Татуировките по коленете му бяха почти скрити от намачканите чаршафи, изображенията — разтегнати заради позата му. Въпреки това проследих с пръсти върховете на планините, трите звезди, изрисувани с мастило над тях, докато Рис стоеше коленичил между краката ми, вперил поглед в мен.

— Мислех за теб всяка една секунда на онова бойно поле — промълви тихо. — Това ми даваше цел и посока, сили да се справя.

Отново погалих татуировките по коленете му.

— Радвам се. Струва ми се, че… че част от мен беше с теб в боя. — Надникнах към бронята му, почистена и окачена върху една стойка до малкия гардероб. Крилатият му шлем блестеше като тлееща звезда в мрака. — Днешната битка… Почувствах я някак различна от онази в Адриата. — Рис само ме слушаше, впил търпеливи очи в мен. — В Адриата не можах… — Думите ми убягваха. — Хаосът в Адриата незнайно защо ми се стори по-лесен. Не искам да кажа точно лесен, ами…

— Знам какво искаш да кажеш.

Въздъхнах и се надигнах, заставайки колене до колене и лице в лице с него.

— Съвършено неуспешно се опитвам да обясня, че битките в Адриата и Веларис… В такива мога да се хвърля. Има кого да защитавам, а и това безредие някак… Способна съм, на драго сърце бих участвала в подобни битки. Но това, което видях днес, този тип война… — Преглътнах сухо. — Ще се срамуваш ли от мен, ако ти призная, че не знам дали съм готова за такъв бой?

Да се изправя лице в лице с врага, да замахвам с меча, да пронизвам, докато не забравя кое е горе и кое — долу, докато калта и кръвта не размият границата между приятел и неприятел, докато не се науча да разчитам толкова на воините до мен, колкото и на собствените ми умения. А близостта, какофонията, немислимите мащаби на касапницата…

Той хвана лицето ми между дланите си и ме целуна веднъж.

— Никога. Нищо не би ме накарало да се срамувам от теб. Най-вече това. — Той задържа устни до моите, споделяйки дъха ми. — Днешната битка наистина беше различна от тези в Адриата и Веларис. Ако бяхме имали повече време да те обучим на работа с войската, щеше смело да се сражаваш в бойните редици, да тежиш на мястото си. Но само ако го искаше. А засега, в тези първи сблъсъци… Аз определено не бих желал да те пратя в онази кланица. — Той ме целуна отново. — С теб сме едно цяло. — Изрече до устните ми. — Ако някога поискаш да ме придружиш в боя, за мен ще е чест.

Отдръпнах глава от ръцете му и сбърчих вежди.

— Сега определено се чувствам като страхливка.

Той погали бузата ми с палец.

— Никой никога не би си помислил такова нещо за теб, Фейра. Не и след всичко, което си сторила. — Той се умълча за миг. — Войната е грозна, мръсна и безмилостна. Но войниците на бойното поле са само част от нея. Не подценявай влиянието си върху тях; какво значи да виждат как се грижиш за ранените, как участваш в срещите и съвещанията.

Замислих се върху думите му, проследявайки с пръсти илирианските татуировки по гърдите и раменете му.

И дали заради приятната възбуда след единението ни, или заради спомена за днешната битка… незнайно защо, но му повярвах.

* * *

Армията на Таркуин не се сля с нашата както тази на Кеир, а устрои лагера си в съседство. Азриел извеждаше отряд след отряд разузнавачи, за да издирват остатъка от хибернската армия, да проучат следващия им ход. Но непразно.

Питах се дали Тамлин е с тях, дали бе изпял пред Хиберн всичко, обсъждано на срещата с Великите господари. За дрязгите между дворовете ни. Но не смеех да задам въпроса на никого.

И все пак се осмелих да попитам Неста дали усеща силата на Котела да се разбужда. За щастие, тя ме увери, че не долавяла нищо странно. Въпреки това… Знаех, че Рис често се свързва с Амрен във Веларис, интересувайки се дали е открила нещо ново в Книгата.

Но дори тя да намереше друг начин да обезвредим Котела… трябваше да разберем къде Хиберн укрива остатъка от армията си. Не за да я нападнем — не и сами. А за да призовем някого, който да довърши започнатото.

Но чак когато научехме къде кралят е разположил войската си — къде е необходимо да изпратя Бриаксис. Не биваше Хиберн да узнава предварително за тайното ни оръжие, защото можеше да промени плановете си. Затова едва когато цялата му армия се устремеше към нас… Едва тогава щях да призова Бриаксис.

През първите три дни след битката войските лекуваха ранените си и почиваха. На четвъртия Касиан се втурна да им възлага да вършат всякаква черна работа, за да предотврати изстъпленията от бездействие и недоволство. Първата му заповед беше да изкопаят окоп около целия лагер.

На петия ден, когато окопът беше наполовина готов… Азриел влетя задъхан в шатрата ни.

Хиберн бе смогнал да заобиколи лагера ни, изпращайки войска по границата между Дворовете на Есента и Лятото. Към тази с Двора на Зимата.

Не проумявахме защо. Азриел също не беше успял да разбере. Намираха се на половин ден полет от нас. Сенкопоецът вече беше изпратил предупреждение на Калиас и Вивиан.

Рис, Таркуин и останалите обсъждаха с часове вариантите за действие. Ако зарежехме стратегическата си позиция до границата, нищо чудно да се окажеше, че играем по свирката на Хиберн. Но пък и допуснехме ли вражеската армия да продължи на север, кой знае докъде щеше да стигне. При всички случаи не биваше да разделяме армията си — не разполагахме с достатъчно войници.

Накрая на Вариан му хрумна нещо.

Принцът освободи всички капитани и генерали — Кеир и Девлон излязоха от шатрата с яростна крачка, възмутени от заповедта. Освободи всички, но без сестра си, Таркуин и моето семейство.

— Потегляме на север. И оставаме там.

Рис вдигна вежда. Касиан се намръщи.

Вариан обаче посочи с пръст разгърнатата карта върху масата, около която се бяхме скупчили.

— Ще сътворим магическа заблуда; много убедителна. Ако някой мине оттук, ще види, чуе и подуши голяма армия. Но ще приложим заклинания, които ще му попречат да я доближи. Така шпионите на Хиберн ще му докладват, че още сме тук, че сме решили да останем.

— Докато ние всъщност се придвижваме на север под прикриващ щит — рече Касиан, потривайки челюстта си. — Може и да се получи. — Сетне се ухили на Вариан. — Ако някога ти писне от цялото това слънце, ела да си поиграем във Веларис.

Принцът свъси чело, но в очите му просветна нещо.

Таркуин попита Рис:

— Способен ли си на подобна магия?

Рис кимна и ми намигна.

— Да, с помощ от другарката ми.

Всички обърнаха погледи към мен, а аз само се молех да съм отпочинала достатъчно.

* * *

Същата вечер прималях почти безсилна, докато двамата с Рис изпълнявахме задачата си. Следвах инструкциите му, запаметявайки лица и други подробности, призовавайки хамелеонската магия да ги извае от въздуха, да им вдъхне собствен живот.

Все едно нанасях тънък магически слой върху всички в лагера, който щеше да се отдели, когато напуснехме — да се отдели и да се превърне в нова, самостоятелна съвкупност от ходещи, говорещи войници. Докато ние вървяхме по петите на хибернската армия, скрити от щита на Рис.

И се получи. Кресеида, опитна магьосница, се зае лично с войниците от Двора на Лятото. Няколко часа по-късно двете се срещнахме задъхани и потни. Кресеида ми подаде мях с вода и аз кимнах признателно. Тя самата не беше обучен воин като брат си, но имаше своята важна роля в армията — войниците видимо се уповаваха на нея и напътствията й.

Войската ни напусна лагера, много по-голяма от тази, която бе долетяла дотук. Войниците от Двора на Лятото и легионът на Кеир не можеха да летят, но Таркуин използва докрай запасите си от сила и ги ответря заедно с нас. Докато настигнехме врага, щеше да е напълно изчерпан, но той ни увери, че и бездруго воювал по-успешно с меч в ръка.

Натъкнахме се на хибернската армия в северния край на величествената гора, простираща се по източната граница на Двора на Лятото.

Азриел беше разучил терена пред нас, описвайки го подробно на Касиан. Беше късен следобед и хибернската войска се приготвяше за наближаващата нощ.

Касиан умишлено бе позволил на нашата да отпочине, съзнавайки, че след дългия поход войниците на Хиберн ще са изтощени и с размътени глави. Поредното правило на войната, беше ми обяснил той. Изборът на подходящия момент за битка можеше да се окаже също толкова ключов, колкото избора на място.

От изток прииждаха дъждовни облаци, а и слънцето се снижаваше все повече към дърветата зад нас — исполински кленове и дъбове, ето защо решихме да кацнем. Рис свали прикриващия ни щит.

Искаше да се разчуе, хибернските войници да се разприказват, недоумявайки кой ги дебне отвсякъде. Кой ги изтребва.

Но те вече знаеха.

И този път наблюдавах от лагера, от широкото било на един хълм, спускащ се към тревистата долчинка, където хибернци бяха възнамерявали да пренощуват. Илейн се свря в шатрата си веднага щом илирианските воини й я издигнаха. Неста първа отиде до ръба, за да гледа битката, развихрила се под нас. После Мор застана до нея, а накрая и аз.

Тътенът на сражението и дрънченето на метал като че ли не плашеха голямата ми сестра, впила поглед във фигурата с черна броня, която водеше редиците и от време на време заповядваше гръмко на войниците да атакуват или да удържат някой фланг.

Хиберн се беше подготвил добре за тази битка. А грохналата армия, дошла тук да пренощува, се оказваше чиста заблуда… също като нашата.

Войниците на Кеир започнаха да падат първи; сенките им сякаш се изпаряваха във въздуха, докато предните им редици поддаваха на вражеския натиск.

Мор следеше клането с каменно лице. Несъмнено се надяваше баща й да е сред нарастващата купчина мъртъвци. Само че Кеир успя да прегрупира Мраконосците, да закрепи предната редица, макар и чак след като Касиан му изрева да го стори. А от другата страна на полето…

Рис и Таркуин дотолкова бяха изтощили силите си, че воюваха с мечове. А от краля, Юриан и Тамлин отново нямаше и следа.

Мор подскачаше от крак на крак, надничайки често към мен. Кръвопролитието и жестокостта явно опияняваха нещо у нея. Долавях, че не й се искаше да стои тук с мен.

Но това… това преследване на армии, тази борба за преднина…

Така нямаше да постигнем нищо. Не за дълго.

Небесата се отвориха и стълкновението се превърна в кална сеч. Сифоните проблясваха, войници загиваха. Хиберн сееше от собствената си магия върху нашата войска, а и стрелите, потопени в гибелф, засвистяха по бойното поле заедно с цели облаци от отровата, които, за радост, не издържаха дълго в проливния дъжд. И не повлияваха на войниците ни — ни най-малко, — благодарение на противоотровата на Нуан. Те избягваха умело стрелите, спираха ги с щитовете си или направо разсичаха дръжките им в полет, оставяйки каменните им остриета да се сипят безвредно от небето.

Касиан, Азриел и Рис продължаваха да се бият, да убиват. Таркуин и Вариан прегрупираха воините си така, че да подпомогнат рухващите редици на Кеир.

Но твърде късно.

Дори от разстояние, дори през дъждовната завеса съзряхме съвсем отчетливо как тъмната редица от Мраконосци поддава под яростната атака на хибернската кавалерия.

— Проклятие! — изсъска Мор и стисна ръката ми толкова силно, че сигурно остави синина. Топлият летен дъжд не спираше да кваси дрехите ни, косите ни. — Проклятие.

Хибернските конници се изляха, подобно на буйна вода през скъсана дига, разсичайки Мраконосците надве. Ревът на Касиан проехтя чак до билото на хълма, после генералът се втурна през дъжд от стрели и копия, въпреки че Сифоните му почти угасваха и го бранеха едва-едва. Можех да се закълна, че Рис му заповяда да спре, но Касиан се приземи точно в центъра на вражеските сили, разкъсали редиците ни, и отприщи цялата си мощ.

Неста си пое рязка, свистяща глътка въздух.

Хиберн все повече и повече разпръскваше армията ни. Рис запрати силата си по единия фланг на врага в опит да го отблъсне назад. Но беше изцеден до капка от снощи. Вместо стотици, камшиците от сенки повалиха десетки.

— Подновете редиците — процеди Мор, пускайки ръката ми, за да закрачи нервно, докато дъждът шуртеше по лицето й. — Подновете проклетите редици!

Касиан се мъчеше. Азриел се хвърли в мелето, просто облак от сенки с аура от синя светлина, и си запроправя път към мястото, където Касиан се биеше напълно обграден от врагове.

— Свещена Майко! — промълви Неста.

Не от възхищение. Не — гласът й бе пропит от същински ужас.

Моят също, когато я уверих:

— Ще успеят.

Поне се молех да е така.

Макар че тази битка… тя беше само един от ходовете, които Хиберн ни беше приготвил.

Просто дребна част от арсенала му, а вече ни изтласкваше назад, назад и все по-назад…

В центъра на бойното поле, като лумващ въглен избухна червена светлина. Войниците в периметъра й загинаха.

Но все повече хибернски войници обграждаха Касиан. Дори Азриел не смогваше да се докопа до него. Коремът ми се преобръщаше отново и отново.

Хиберн явно беше крил някъде по-голямата част от войската си. И разузнавачите ни не я бяха намерили. Дори под командването на Азриел. А Илейн… било то наяве, или насън, не бе споходена от пророческо видение за толкова могъща армия.

Не разбирах много от война, от битки. Но имах чувството, че кърпим пробойни в потъваща лодка.

Докато подгизвахме до кости под дъжда, докато Мор крачеше трескаво и ругаеше грозната картина, докато телата се трупаха на камари и от нашата страна, а бойните ни редици поддаваха все повече и повече… осъзнах какво трябваше да предприема, щом не можех да се бия редом с воините ни.

Кого трябваше да изнамеря, за да попитам за местонахождението на същинската хибернска армия.

Сюриелите.

Загрузка...