Двор от крила и разруха

Глава 66

Калиас и армията му дойдоха по пладне.

Шумотевицата стигна до мечата кожа на пода, върху която лежахме със сестрите ми, и ме разбуди. Заедно с нея една мисъл прокънтя в мен.

Тамлин.

Постъпката му щеше да прикрие предателството на Юриан. Вече знаех със сигурност, че Тамлин не се бе върнал при Хиберн след срещата на Великите господари, за да ни предаде, а за да шпионира.

Макар че след снощната му изява… едва ли щеше да му се отдаде възможност отново да доближи Хиберн. Не и след като кралят беше зърнал всичко с очите си.

Недоумявах как да възприема постъпката му.

Беше ме спасил, разбулвайки измамата си. Но къде се беше ответрял? Не бяхме чули нищо за войската на Двора на Пролетта.

А вятърът, който ми изпрати… За пръв път го виждах да използва подобна сила.

Спомних си за Нефелската философия. Само че слабостта, превърнала се в сила, не бяха крилата ми, полетът ми… А Тамлин. Ако той не се беше намесил… Не ми се мислеше.

Илейн и Неста още дремеха на мечата кожа, когато се измъкнах внимателно от преплетените им крайници. Измих лицето си в медното легенче до леглото ми. Бегъл поглед в огледалото над него ми доказа, че съм преживявала далеч по-добри дни. Седмици. Месеци.

Разгърнах предпазливо деколтето на бялата си риза и се взрях свъсено в превързаната рана на рамото ми. Завъртайки ставата си, изтръпнах от болка, но ми стана чудно колко бързо се бе затворила. Гърбът ми обаче…

Мощна агония го обгръщаше на талази и остри бодежи. Коремът ми също. Заради мускулите, които бях напрегнала до краен предел, за да полетя. Пак се смръщих на отражението си, сетне сплетох косата си и наметнах жакета си, съскайки от болка при движението. След още ден-два вероятно щеше да се разсее дотолкова, че да мога да боравя с меч. Може би.

Молех се Азриел да е в по-добра форма. Ако самият Тесан го лекуваше — и ако имахме късмет, — навярно беше.

Нямах представа как сенкопоецът смогна да остане във въздуха, да запази самообладание през онези минути в небето. Не си позволих да се замислям как, кога и защо се бе научил така умело да владее болката си.

Помолих приглушено първата лагерна матрона, която срещнах, да намери някаква храна за сестрите ми. Илейн вероятно умираше от глад, пък и Неста едва ли беше хапнала нещо през часовете, в които ни нямаше.

Крилатата матрона само попита дали аз имам нужда от нещо, а като я уверих, че не ми трябва нищо, тя изцъка с език и заяви, че ще изпрати храна и на мен.

Не се осмелих да я помоля да предостави и обичайната закуска на Амрен. Въпреки че несъмнено щеше да й е потребна след снощните… занимания с Вариан. Освен ако той…

Реших да не размишлявам повече върху това и просто тръгнах към шатрата й. Открили бяхме армията на Хиберн. А след като я съзрях с очите си снощи… трябваше да помогна с каквото можех на Амрен за разгадаването на заклинанието, към което я беше насочил сюриелът. Бях готова на всичко, за да спрем Котела. А изберяхме ли последното си бойно поле… тогава, чак тогава щях да призова Бриаксис.

Почти достигах шатрата й, отвръщайки с мрачна усмивка на кимванията и предпазливите погледи на илирианските воини, когато забелязах раздвижването в единия край на лагера. Едва след няколко стъпки в тази посока вече виждах тънката разграничителна линия от трева и кал — границата с лагера на Двора на Зимата, вече напълно изграден.

Армията на Калиас още ответряваше насам провизии и воини — Върховни елфи със снежнобели коси като неговата или с черни като нощта; едни от тях бяха със светла кожа, други — с наситенокафява. Нисшите елфи… водеше повече такива в сравнение с всички останали дворове, ако изключехме илирианците. С усилие сдържах удивлението си, застинала в началото на новия им лагер.

Покрай мен сновяха същества с дълги крайници, оживели ледени късове, достатъчно високи, за да окачват сребристосините знамена по върховете на шатрите. Минаваха и фургони, теглени от яки елени и едри бели мечки в богато украсени брони; някои от впрегатните животни се озъртаха наоколо с толкова будни погледи, че нямаше да се учудя, ако ми проговореха. Бели лисици шареха покрай краката им, пренасяйки мънички свитъци — навярно послания — в джобове по малките си избродирани жилетки.

Нашата армия от илирианци беше страховита, обикновена, без излишни украшения и водена единствено от военното командване. Тази на Калиас — или по-скоро армията, която Вивиан бе ръководила през управлението на Амаранта — беше разнообразна, красива съвкупност от всевъзможни воини. В нея цареше ред, но в същото време кипеше от енергия. Всеки си имаше своя цел и всеки изглеждаше нетърпелив да я изпълни подобаващо, доблестно.

Забелязах Мор да крачи редом с Вивиан и поразяващо красива млада елфа, която несъмнено й беше или близначка, или просто сестра. Вивиан се усмихваше широко, а Мор по изключение имаше вид на по-смирена отвсякога; но като се завъртя…

Вирнах учудено вежди. Човешкото момиче — Бриар — вървеше с тях. Прихванала бе Вивиан под ръка и макар лицето й още да носеше синините от изтезанията… се усмихваше свенливо на дамите от Двора на Зимата.

Вивиан поведе Бриар нанякъде, дърдорейки ведро, а Мор и другата елфа спряха и ги загледаха. Мор каза нещо на непознатата и тя се засмя — е, съвсем леко.

Сдържаната усмивка се изпари бързо от лицето й главно защото един минаващ наблизо Върховен елф воин й се ухили с някакъв хаплив коментар и продължи по пътя си. Мор наблюдаваше внимателно изражението й и мигом отклони очи, когато елфата отново се обърна към нея, плесна я по рамото и закрачи след предполагаемата си сестра и Бриар.

Спомних си за конфликта ни веднага щом Мор втренчи поглед в мен. Спомних си неизречените думи, както и онези, които май трябваше да оставя неизречени. Мор преметна косата си през рамо и се запъти право към мен.

Реших първа да проговоря.

— Предала си им Бриар?

Поехме двете заедно към нашия лагер.

— Аз ми описа в какво състояние сте я намерили. Не ми се вярваше обкръжението от надъхани за бой илирианци да й подейства особено успокояващо.

— И смяташ, че сред армията на Зимата е по-добре?

— Те си имат пухкави животни.

Изсумтях, клатейки глава. Гигантските мечки наистина бяха пухкави, ала и с остри зъби и нокти.

Мор ме стрелна косо.

— Постъпила си много смело, като си я спасила.

— Всеки би го сторил.

— Напротив — възрази тя, намествайки тесния си илириански жакет. — Не съм сигурна дали… дали аз самата бих опитала да я спася. Дали рискът би ми се видял оправдан. В немалко подобни случаи конците са се оплитали толкова жестоко, че…

Тя поклати глава, а аз преглътнах.

— Как е Азриел?

— Жив. Гърбът му се оправя. Но Тесан не е лекувал много илириански крила досега, затова процесът е… бавен. Явно лечението на перегринските е различно. Рис заповяда да извикат Маджа. — Лечителката от Веларис. — Ще пристигне или по-късно днес, или утре.

— Но той… ще лети отново, нали?

— Като се има предвид колко по-зле бяха крилата на Касиан, по-вероятно да. Но… едва ли в битка. Не и скоро.

Коремът ми се сви.

— Това няма да му хареса.

— На никого от нас не му харесва.

Да излезем на бойното поле без Азриел…

Мор явно прочете мислите ми и каза:

— По-добре ранен, отколкото мъртъв. — Тя прокара ръка през златистата си коса. — Всичко можеше да се обърка толкова лесно миналата нощ. А като видях как двамата с Аз изчезвате… ме споходи една ужасяваща мисъл… че може повече никога да не ви видя. Да не получа шанс да оправя нещата помежду ни.

— Казах някои неща, които не исках…

— И за двете ни важи.

Тя ме поведе към гората, до която се разполагаха и двата лагера, и това ми подсказа, че се кани да ми сподели нещо, което никой друг не биваше да чува. Нещо, заради което си струваше да поотложа срещата си с Амрен.

Мор се облегна на един великански дъб и затупа с крак по земята.

— Край на лъжите помежду ни.

Пронизващо чувство за вина натежа в корема ми.

— Да — съгласих се. — Съжалявам, че те подведох. Просто… допуснах грешка. Извинявай.

Мор потри лицето си.

— Но беше права за мен. Позна, че… — Ръката й се разтрепери и тя я свали. Задъвка долната си устна и преглътна. Очите й, лъснали от страх и болка, най-сетне срещнаха моите. И промълви с пресекващ глас: — Не обичам Азриел.

Останах съвършено неподвижна. Притихнала.

— Не, и това не е вярно. Аз… обичам го. Като мой брат. И понякога се питам дали не е нещо… повече, но… не го обичам по начина, по който той ме обича.

Последните думи напуснаха устата й като пресеклив шепот.

— Обичала ли си го някога? По онзи начин?

— Не. — Тя обви тялото си с ръце. — Не. Не съм… Разбери, че… — За пръв път я виждах толкова неуверена в собствените си думи. Тя затвори очи, впивайки пръсти в кожата си. — Не мога да го обичам по онзи начин.

— Защо?

— Защото предпочитам жени.

За част от секундата тежко мълчание се разстла над ума ми.

— Но… ти спиш с елфи. Преспа с Хелион…

И на следващия ден изглеждаше ужасно. Измъчена и твърде незадоволена.

Не само заради Азриел, но и… защото това не беше нещото, което желаеше.

— Мога да изпитвам удоволствие. И с двата пола. — Ръцете й трепереха толкова неудържимо, че обгърна тялото си още по-плътно. — Но още от дете знам, че предпочитам да съм с някоя елфа, че ме привличат повече от мъжките, че имам по-дълбока връзка с тях, с душите им. В Изсечения град обаче… Там ги е грижа единствено за продължаването на рода, за сключването на съюзи чрез брак. Затова някой като мен… Ако се обвържех с когото аз изберях, нямаше да имаме потомство. Кръвта на баща ми щеше да изчезне заедно с мен. Знаех, че… че за нищо на света не мога да им кажа. Никога. Там обругават такива като нас. Смятат ни за егоисти, задето не полагаме усилие да продължим рода. Затова не споделих на никого. И тогава… тогава баща ми ме сгоди за Ерис, и… Плашеше ме не само идеята за брак точно с него. Знаех, че съм способна да надживея жестокостта му, студения му нрав. Бях… и съм по-силна от него. Но мисълта… мисълта, че ще ме заплодят като расова кобила, ще ме принудят да отдам най-съкровената част от себе си…

Устата й затрепери и аз посегнах към ръката й, която бе обвила около себе си. Стиснах я нежно и по пламналото й лице се зарониха сълзи.

— Преспах с Касиан, защото съзнавах, че и за него няма да значи нищо. Знаех, че само така ще имам късмет да се освободя. Ако бях казала на родителите си, че предпочитам своя собствен пол… Ти познаваш баща ми. Двамата с Берон щяха да ме вържат на брачното легло за Ерис. Буквално. Но ако бях покварена… е, тогава имах шанс за свобода. Виждах как ме гледа Азриел… знаех какво изпитва към мен. И ако бях избрала него… — Тя поклати глава. — Нямаше да е справедливо. Затова преспах с Касиан, а Азриел реши, че не го смятам за достоен, и тогава всичко отиде по дяволите, и… — Пръстите й стиснаха моите. — След като Азриел ме намери с онази бележка, закована в утробата ми… Опитах да му обясня. Но той побърза да ми признае какво чувства към мен и… Паникьосах се и за да го спра, за да не ми каже, че ме обича, просто се обърнах и си тръгнах, и… и след това нямах сили да му обясня. Нито на него, нито на другите.

Тя въздъхна пресекливо.

— Спя с мъже отчасти защото ми харесва, но… и за да не събуждам подозренията на околните.

— Рис не би го интересувало. Едва ли някой от Веларис би се възмутил.

Тя кимна.

— Веларис е… убежище за такива като мен. Онази кръчма… собственичката й Рита е като мен. Много от нас ходят там, без никой да разбере истината.

Нищо чудно, че почти живееше в онази пивница.

— Но тази част от мен… — Мор избърса сълзите си със свободната си ръка. — Тя остана на заден план, когато семейството ми се отрече от мен. Когато ме нарекоха курва и боклук. Когато ме нараниха така. Защото тези неща… те не бяха част от мен. Не бяха истина и не… не ме определяха. Не успяха да ме прекършат, защото… защото така и не достигнаха най-съкровеното местенце у мен. Дори не подозираха. И аз продължих да го крия… Крия го, защото… — Тя вдигна глава към небето. — Защото живея в страх, че семейството ми ще научи… и ще ме опозорят, ще ме наранят заради едничкото нещо, останало напълно мое. Тази едничка истина. Няма да им го позволя… няма да допусна да я унищожат. Дори да пробват. Затова и рядко… Чак по време на Войната намерих първата си любовница.

Тя се умълча за дълго, опитвайки да прогони сълзите си.

— Нефел и нейната любовница — вече съпруга — ми дадоха смелост да го направя. Толкова им завиждах. Не лично на тях, а заради… заради онова, което имаха. Откритата им връзка. Защото живееха сред народ, където това не беше грях. Но по време на Войната, когато прекосявах целия свят… Не виждах никого от дома ми с месеци. И за пръв път беше безопасно. Една от човешките кралици…

Приятелите, за които бе говорила с такъв плам, които бе опознала толкова отблизо.

— Казваше се Андромаха. И беше…прелестна. Добродушна. И я обичах… толкова я обичах.

Човешка жена. Очите ми запариха.

— Но тя беше простосмъртна. И в качеството си на кралица трябваше да продължи рода, особено в толкова смутно време. Затова си тръгнах, прибрах се у дома след последната битка. И когато осъзнах каква грешка съм допуснала, че не ме е грижа дори да ми оставаха едва шейсет години с нея… Издигнаха стената на същия ден.

От гърдите й се изтръгна тъничък стон.

— И не можех… не ми беше позволено да минавам от другата й страна. Помъчих се. Три години наред опитвах отново и отново. Но докато намеря дупка, през която да се промъкна… Тя се беше омъжила. Дори имаше дъщеричка. И чакаше втора. Не стъпих в двореца й. Не понечих да я видя. Просто се обърнах и си отидох у дома.

— Много съжалявам — пророних с несигурен глас.

— Андромаха роди пет деца. И почина в дълбока старост, спокойна… в собственото си легло. Зърнах духа й наново… в златната царица. Нейна потомка.

Мор притвори очи и въздъхна през разтреперани устни.

— Известно време скърбях. И докато беше жива, и след смъртта й. Няколко десетилетия не споделях леглото си с никого — и от двата пола. Но тогава… един ден се събудих с желание за… не знам за какво точно. За нещо, което бе противоположното на нея. Затова си намирах и жени, и мъже. Имах няколко любовници през последните векове, но всяка една елфа сред тях неизменно пазех в тайна. И май потайността им тежеше, вероятно затова винаги слагаха край. Никога не можех… да разкрия истината. Не допусках да ни виждат заедно. А що се отнася до мъжките елфи… връзките ми с тях никога не се задълбочаваха. Макар и от време на време да копнеех за… сещаш се. — Тя се засмя приглушено и аз й отвърнах със същото. — Но с никого от тях… не беше като с Андромаха. Не го чувствам същото тук.

Тя сложи ръка върху сърцето си.

— Любовниците ми от другия пол… те се превърнаха в начин да заблуждавам Азриел, за да не се чуди защо не му обръщам внимание. Защо не откликвам на неговото. Знаеш… знаеш колко е прекрасен. Различен. Но преспя ли с него, дори веднъж, само колкото да опитам, за да се уверя… Струва ми се, че след цялото това време ще го сметне за грандиозна развръзка, за щастлив завършек на всичко. А ако… ако след това му разкрия истината, сигурно ще е съкрушен. Не знам дали мога да му отдам цялото си сърце по този начин. В същото време… в същото време го обичам толкова, че искам да намери някого, който да го обича истински. Обичам и себе си достатъчно, че да не се примирявам, докато и аз не открия истинската любов. — Мор сви рамене. — Ако някога свикам смелост да разкрия тайната си… Моята дарба е истината, а цял живот живея в лъжа.

Отново впих пръсти в ръката й.

— Ще им кажеш, когато си готова. И аз ще съм до теб, каквото и да става. А дотогава… Ще пазя тайната ти. Няма да я разкрия на никого, дори на Рис.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Поклатих глава.

— Не, аз ти благодаря, че ми сподели. За мен е чест.

— Исках да ти кажа, осъзнах, че искам да ти кажа в мига, в който с Азриел се ответряхте към лагера на Хиберн. И мисълта, че можеше никога да не ти споделя… — Пръстите й стиснаха моите. — Заклех се пред Майката, че ако се приберете невредими, ще ти го разкрия.

— Май тя на драго сърце е изпълнила своята част от сделката — усмихнах се аз.

Мор избърса лицето си и по устните й изплува широка усмивка. Но посърна почти незабавно.

— Сигурно си отвратена от мен, задето така въртя Азриел… и Касиан.

Замислих се.

— Не. Не, не съм.

Толкова много неща ми се избистряха. Как Мор винаги извръщаше поглед от жарта в очите на Азриел. Как избягваше романтичната близост, но с радост го защитаваше, усетеше ли, че физическото му или емоционално състояние е застрашено.

Сенкопоецът я обичаше — това го знаех със сигурност. А Мор… колко сляпа съм била. Как не се бях досетила досега, че трябваше да си има дяволски добра причина пет века да не приеме онова, което Азриел й предлагаше толкова очевидно.

— Смяташ ли, че Азриел подозира нещо? — попитах я.

Тя изтръгна ръка от моята и закрачи нервно пред мен.

— Може би. Не знам. Прекалено е наблюдателен, за да е останал в неведение, но… май всеки път, като поканя друг елф в леглото си, го обърквам допълнително.

— Ами онова с Хелион… Защо?

— Той искаше да се разсее от собствените си неприятности, а аз… — Тя въздъхна. — Винаги когато Азриел разкрие чувствата си, както стори пред Ерис… Глупаво е, знам. Толкова е глупаво и жестоко, че постъпвам така, но… преспах с Хелион само за да напомня на Азриел… Богове, не мога дори да го изрека на глас! Звучи още по-зле, като го чувам от собствената си уста.

— Да му напомниш, че нямаш желание да бъдеш с него.

— Редно е да му кажа. Трябва да му кажа. Свещена Майко, най-вече след снощи. Но… — Тя заусуква гъстата си, златиста коса през рамо. — Всичко това продължава от толкова много време. Толкова много. Умирам от страх при възможността да му призная, че през последните петстотин години се е стремял към нещо непосилно. Кой знае как ще му се отрази… Ще ми се всичко да се запази постарому. Макар и… макар и да не мога да бъда себе си… животът е по-поносим така.

— Не смятам, че трябва да се примиряваш с поносим — промълвих. — Ала те разбирам. И пак ще ти кажа… когато решиш, че моментът е подходящ, било то утре, или след още петстотин години… аз ще съм до теб.

Тя примигна, за да изгони сълзите си. Обърнах се към лагера и по устните ми разцъфна лека усмивка.

— Какво? — попита Мор, идвайки до мен.

— Просто си мислех — подхванах с разширяваща се усмивка, — че когато се усетиш готова… страшно ще се забавлявам да ти стана сватовница.

Усмивката на Мор бе по-сияйна от целия Двор на Деня.

Амрен се беше усамотила в една шатра и не допускаше никого вътре. Нито мен, нито Вариан, нито Рисанд.

Опитах да вляза, естествено, мъчейки се да пробия заклинанията й, но дори магията на Хелион не съумя. А колкото и да настоявах, да я уговарях и молех, тя не отвръщаше. Каквото и да ми беше подхвърлил сюриелът за Книгата… явно Амрен го приемаше за по-важно дори от причината за посещението ми: да говоря с нея за освобождаването на Бриаксис. Вероятно можех да се справя и без нея, тъй като вече беше премахнала заклинанията, които го държаха в онази яма, но… присъствието й щеше да е… полезно. Поне за мен.

Сигурно размишлявах като страхливка, но перспективата да застана пред Бриаксис сама, да го вмъкна в малко по-осезаемо тяло и да го доведа тук, за да разгроми най-после хибернската армия… Амрен щеше да пожъне по-голям успех с преговорите, със заповедите.

Но понеже нямах намерение да разгласявам плановете си насред лагера… просто изругах гръмогласно и закрачих бясно към моята собствена шатра.

За да установя, че плановете ми и бездруго бяха обречени на провал. Защото дори да изпратех Бриаксис срещу армията на Хиберн… тя вече не се намираше на същото място.

Изправена до огромната работна маса, около която се бяха струпали Великите господари и командирите им, скръстих ръце, когато Хелион плъзна обезпокоително голям брой фигурки по долната половина на картата на Притиан.

— Разузнавачите ми ме уведомиха, че днес следобед Хиберн е вдигнал лагера.

Азриел кимна утвърдително, седнал на висок стол с плътно превързани крила и гръб и с лице, сивеещо от кръвозагуба.

— Моите шпиони твърдят същото.

Гласът му още дрезгавееше заради викането.

Хелион присви пламналите си кехлибарени очи.

— Да, но е сменил посоката. Първоначално възнамеряваше да придвижи армията си на север, да ни изтласка обратно натам. А сега е потеглил на изток.

Рис опря ръце на масата и гарвановочерната му коса се люшна напред, докато оглеждаше картата.

— Значи е тръгнал да прекосява острова. Но защо? По-лесно щеше да го заобиколи по вода. А едва ли е размислил за сблъсъка с нас. Дори вече да знае, че Тамлин му е враг.

Всички бяха приели новината с тих потрес, а някои и с облекчение. Въпреки че не разполагахме с новини дали Тамлин ще ни доведе скромната си армия. От Берон също не бяхме чували нищо.

Таркуин свъси вежди.

— Загубата на Тамлин като съюзник няма да се отрази особено на военната му мощ, но не е изключено да отива на среща с друг съюзник по източното крайбрежие… с армията на човешките кралици от континента.

Азриел поклати глава и изтръпна от движението, което вероятно разполови гърба му като с нож.

— Изпрати кралиците обратно по домовете им, където се намират и до ден-днешен. Дори не са мобилизирали войските си. Ще иска първо да поеме контрол върху тях, преди да стъпи на континента.

След като сразеше нас. А проваляхме ли се утре… оставаше ли изобщо някой друг, който да защити континента? Особено след като кралиците изпратеха човешките си воини под неговите знамена…

— Може би пак иска да го подгоним — предположи намръщено Калиас.

Вивиан стоеше до него, вперила очи в картата.

— Не е в стила му — обади се Мор. — Не би използвал същия метод, защото знае, че сме разкрили плана му да разпръсне силите ни. Сега ще пробва нещо различно.

Докато тя говореше, Кеир, обграден от двама мълчаливи капитани на Мраконосците, я оглеждаше преценяващо. Приготвих се за обичайната насмешлива физиономия, но той просто върна поглед към картата. Само по време на тези срещи приятелката ми благоволяваше да отчете ролята на баща си във войната — и въпреки това почти не го удостояваше с внимание.

По-добре от отявлена враждебност, но все пак Мор бе достатъчно разумна да не напада Кеир, при положение че още се нуждаехме от Мраконосците му. Най-вече, след като легионът му беше понесъл толкова тежки загуби при втората битка. Дори да се гневеше заради многобройните жертви, Кеир не казваше нищо, същото важеше и за войниците му, които не разговаряха с никого извън собствената си войска, освен ако не беше абсолютно належащо. Мълчанието като че ли беше за предпочитане. Инстинктът за самосъхранение на Кеир безотказно го подтикваше да държи езика зад зъбите си по време на стратегическите ни сбирки, както и да приема заповедите.

— Хиберн отлага сблъсъка — промърмори Хелион. — Защо обаче?

Надникнах към Неста, седнала заедно с Илейн до купите с елфическа светлина.

— Още не си е върнал липсващото парче от силата на Котела.

Рис килна глава, изучавайки първо картата, после и сестрите ми.

— Касиан. — Другарят ми посочи пълноводната река, лъкатушеща през Двора на Пролетта към вътрешността на острова. — Ако сега потеглехме на юг, право към човешките земи… би ли пресякъл реката, или би тръгнал на запад, за да я заобиколиш?

Касиан вирна вежда. Лицето му вече не бледнееше от болка — поне това ме радваше.

От отсрещната страна на масата лорд Девлон като че ли се канеше да изкаже мнението си. За разлика от Кеир илирианският военачалник най-спокойно даваше израз на презрението си към нас. Особено що се отнасяше до командирските решения на Касиан.

Но преди Девлон да се намеси, Касиан каза:

— Прекосяването на толкова широка река е опасно и би коствало много време. Дори да се ответряваме, ще е потребно да направим лодки или мостове, за да я пресечем. А толкова многочислена армия… Би било най-разумно да се отправим на запад, а сетне да продължим на юг…

С всяка следваща дума гласът му заглъхваше, а лицето му пребледняваше. Погледнах мястото, където се намираше армията на Хиберн сега — точно под величествената река. И къде се намирахме ние…

— Искал е да се изтощим, ответрявайки войските насам-натам — обади се Хелион, схванал идеята на Касиан. — В боеве. За да може в решаващия момент да нямаме сили да се ответреем отвъд реката. Ще трябва да вървим пеша и да поемем по дългия път, за да избегнем прекосяването.

Таркуин изруга.

— За да може той да се отправи на юг, спокоен, че сме на дни път от него. И да проникне в човешките земи, без да срещне съпротива.

— Можел е да го стори от самото начало — подхвърли Калиас, а моите колене започваха да треперят. — Защо сега?

Неста отговори от мястото си до съдовете с елфическа светлина.

— Защото със сестрите ми го унизихме.

Всички погледи се устремиха към нас.

Илейн долепи ръка до шията си. И пророни:

— Ще нападне човеците, ще ги избие само за да ни отмъсти?

— Убих жрицата му — процедих аз. — Ти открадна нещо от Котела му. — Обърнах се към Неста. — А ти… — Обходих с очи лицето на Илейн. — Това, че успяхме да те спасим, беше най-суровата обида.

Калиас изтъкна:

— Само безумец би впрегнал цялата си армия, за да отмъсти на три жени.

Хелион изсумтя.

— Забравяш, че някои от нас се биха във Войната. От личен опит знаем колко е умопомрачен. И че подобна постъпка е точно в негов стил.

Срещнах погледа на Рис.

Какво ще правим?

Той погали с палец опаката страна на ръката ми.

— Наясно е, че ще се втурнем след него.

— Бих казал, че залага твърде много на отношението ни към човеците — заяви Хелион.

Кеир изглеждаше готов да се съгласи с него, но в крайна сметка си замълча благоразумно.

Рис сви рамене.

— Ще изтълкува спасяването на Илейн като доказателство, че сестрите Арчерън имат влияние сред нас. Вярва, че те ще ни убедят да си занесем задниците на юг, и то по всяка вероятност към едно крайно неблагоприятно за нас бойно поле, на което да ни сразят…

— И какво, няма да го правим, така ли? — свъси вежди Таркуин.

— Естествено, че ще го направим — отговори Рис, изопна гръб и вдигна брадичка. — Ще ни превъзхождат числено, ще бъдем изтощени и едва ли ни чака щастлив завършек. Но това няма нищо общо с другарката ми или със сестрите й. Стената рухна. Няма я вече. Заражда се нов свят и трябва да решим как ще сложим край на стария, за да започнем отначало. Дали първата ни стъпка ще е да се примирим с изтребването на беззащитните. Дали сме такива. Не всеки от дворовете. А целият елфически народ. Ще обречем ли човеците да се борят сами?

— Тогава всички ще измрем заедно — каза Хелион.

— Така да бъде — рече Касиан и надзърна към Неста. — Ако умра, защитавайки онези, които се нуждаят от помощта ми, значи, не съм умрял напразно.

Лорд Девлон за пръв път кимна одобрително. Стана ми чудно дали Касиан бе забелязал, дали изобщо го беше грижа. Лицето му не разкриваше нищо… даже докато цялото му внимание бе съсредоточено в сестра ми.

— Същото важи и за мен — потвърди Таркуин.

Калиас погледна към Вивиан, която му се усмихваше тъжно. Разчетох съжалението в очите й заради загубеното време. Калиас се намеси:

— Ще трябва да потеглим до утре, ако искаме да предотвратим клането.

— По-скоро — усмихна се ослепително Хелион. — До няколко часа. — После посочи с брадичка към Рис. — Сигурно съзнаваш, че ще има човешки жертви, докато стигнем дотам.

— Не и ако сме достатъчно скорострелни — отбелязах аз, завъртайки раненото си рамо, което още чувствах сковано и болезнено, но поне се възстановяваше бързо.

Всички вдигнаха вежди.

— Още тази вечер ще се ответреем. Всички от нас, които са способни — поясних. — Право до най-застрашените човешки домове и градчета. И ще ответреем обратно колкото можем повече хора преди зазоряване.

— И къде ще ги разположим? — попита Хелион.

— Във Веларис.

— Прекалено е далеч — възрази Рис, оглеждайки картата пред нас. — Няма да имаме сили за толкова ответряване.

Таркуин потупа с показалец картата, сочейки собствените си земи.

— Водете ги в Адриата. Ще изпратя Кресеида там, за да ги посреща.

— Ще имаме необходимост от всичките си сили за боя с Хиберн — изтъкна премерено Калиас. — Ако я пилеем в ответряване на човеци…

— Това не е пилеене — отсякох аз. — Един живот може да промени света. Къде щяхте да сте всички вие сега, ако някой беше решил, че спасяването на моя живот е загуба на време? — Посочих Рис. — Ако той беше решил, че спасяването на живота ми В недрата на Планината ще е загуба на време?

Дори да защитим само двайсет, даже десет семейства… Няма да е било напразно. Нито за мен, нито за вас.

Вивиан плъзна към другаря си рязък, укорителен поглед и Калиас прояви съобразителността да измъкна някакво извинение.

В този момент Амрен се обади иззад гърбовете ни, появявайки се на входа на шатрата.

— Надявам се, че всички сте гласували да се изправите срещу Хиберн.

Рис вирна недоумяващо вежда.

— Да. Защо?

Амрен остави Книгата на масата с глухо тупване.

— Защото с битката ще отвлечем вниманието му. — Тя ми се усмихна мрачно. — А ние ще трябва да стигнем до Котела, момиче. Всичките.

Знаех, че не говори за Великите господари. По-скоро за нас четирите — възкресените от Котела. Аз, Амрен… и сестрите ми.

— Натъкнала си се на друг начин да го спреш ли? — попита Таркуин.

Амрен кимна с остра брадичка.

— Далеч по-добре. Намерих начин да възпра цялата му армия.