Двор от крила и разруха

Глава 73

Котелът бе загнезден в една издадена канара с изглед към бойното поле.

А Тъкачката беше свършила работата си добре. Ключовите стражи представляваха мокри, червени купчини от кости и плът. Знаех, че като я видех пак… ще е още по-ослепително красива.

Силата на Амрен проблясваше отново и отново, обезвреждайки предпазните заклинания, докато не достигнахме пътя, който Стрига ни проправяше през войската. Амрен беше готова за всички магии на краля. Дори гладна за тях. Разбиваше ги с дивашка усмивка на лице.

Но скалистото скривалище гъмжеше от хибернски командири, изпратили подчинените си да се бият вместо тях. Сякаш чакаха касапницата да отсее посредствените войници от истинските воини. Чувах настървените им закани — кой кого се канеше да убие собственоръчно от наша страна.

Хелион и Таркуин бяха сред най-желаните.

Тамлин се нареждаше трети. Тамлин — заради лицемерието му. И Юриан. О, колко щяха да страдат предателите!

Вариан. Азриел. Касиан. Калиас и Вивиан. Мор. Изричаха имената на приятелите ми като че бяха състезателни коне. Кой от тях щял да оцелее достатъчно дълго, че лично да се погрижат за него. Кой пък щял да довлече в командирския лагер красивата другарка на Двора на Зимата. Кой щял да види сметката на Мориган. Кой щял да закачи илириански крила на стената у дома си. Кръвта ми кипеше, а костите ми пулсираха. Надявах се Бриаксис да ги погълне до един, след като обаче първо ги накараше да се подмокрят от страх.

И все пак се осмелих да погледна назад. Само веднъж.

Мор и Вивиан нямаше да им паднат скоро в ръцете. Двете удържаха набега на голяма група хибернски воини заедно с белокосата елфа, която бях зърнала в лагера на Зимата, придружавани от отряд величествени мечки, разкъсващи враговете с мощните си, гигантски лапи.

Амрен изсъска предупредително и аз извърнах глава напред — започвахме да се изкачваме по най-притихналата страна на скалистия хълм. От Стрига нямаше и следа, макар че изтреблението, което сееше, спираше дотук, до подножието на канарата, върху която седеше Котелът. Вече усещах ужасяващото му присъствие — сякаш ме зовеше.

С Амрен се закатерихме бавно, ослушвайки се с всяка стъпка.

Битката продължаваше да се вихри зад нас. В небесата, на земята, в морето.

Като че ли… дори с помощта на Дракон и човешката армия… като че ли нещата не вървяха на добре.

Вкопчвах пръсти в назъбените сиви скали, напъвайки цялото си тяло, за да се набера. Амрен за разлика от мен се катереше с лекота. Ако Неста не примамеше краля скоро, щяхме да се озовем лице в лице с него.

Нещо помръдна в основата на скалата и очите ми отскочиха натам.

Застинах на място.

От земята, примижала и душеща въздуха наоколо, ни гледаше млада, тъмнокоса красавица.

Усмивка разцъфна по червените й… по окървавените й устни. Усмихваше се на мен. Разкривайки окъпани в кръв зъби.

Стрига. Беше ни изчакала тук.

Тъкачката плъзна снежнобялата си ръка по татуировката, изобразяваща полумесец върху другата й предмишница. Белегът за сделката с Рис. Сякаш ни напомняше — предупреждаваше ни.

Да побързаме.

Стрига се обърна към скалистата пътека, част от която виждахме от лявата си страна, и оплисканото с кръв бижу на Ианта проблесна върху главата й. Сетне закрачи право към стражите, които ние нарочно заобикаляхме. Някои от тях подскочиха уплашено. Тъкачката им се ухили — противна, ужасяваща усмивка — и им се нахвърли.

Отклоняваше вниманието на врага.

Амрен потрепери, но побързахме да се устремим нагоре. Стражите бяха ангажирани с нея и дори онези на пост по склоновете на хълма хукнаха към стълкновението.

Трябваше да се катерим по-бързо — нямахме много време. Долавях как Котелът набира мощ…

Не. Не Котелът.

Тази сила… идваше иззад нас.

Неста.

— Добро момиче — прошушна под носа си Амрен.

После ме сграбчи за задната част на жакета и ме бутна по лице върху камъните, притискайки главата ми надолу.

В следващия миг нечии ботуши заскриптяха лежерно по тясната пътека. Познавах ритъма на стъпките му. Още преследваха сънищата ми.

Кралят на Хиберн мина точно покрай нас. Съсредоточен върху Стрига, върху далечния грохот от силата на Неста.

Тъкачката поспря, забелязвайки кой се задава по пътя. Усмихна се и по брадичката й се стече струйка кръв.

— Колко си красива само — промълви изкусително кралят. — Превъзходна си, древна богиньо.

Тя отметна тъмната си коса през финото си рамо.

— Поклони се, кралю. Някога така се правеше.

Кралят на Хиберн отиде безстрашно до нея. Усмихна се на сантиметри от изящното й лице.

А след това със светкавично движение го хвана в едрите си ръце и преди Стрига да осъзнае какво се случва, прекърши врата й.

Вероятно би оцеляла дори след това. Тъкачката беше богиня на смъртта — нейното съществувание не следваше законите на нашето. Така че вероятно би оцеляла дори след като гръбнакът й изпращя зловещо. Ако кралят не бе хвърлил тялото й на двете чудовищни хрътки, ръмжащи стръвно в подножието на хълма.

Те заразкъсваха безжизнената Тъкачка неумолимо.

Дори Амрен простена отвратено.

А кралят извърна поглед на север. Към Неста.

Онази сила — нейната сила — изригна отново. Зовеше го, също както Котелът зовеше мен от върха.

Кралят надникна към морето — към битката, кипяща там.

И можех да се закълна, че по лицето му изплува усмивка, когато се ответря.

— Сега е моментът — прошепна Амрен.

Не бях в състояние да помръдна. Касиан и Неста — даже Рис не вярваше, че ще оцелеят.

— Нека не е било напразно — озъби ми се Амрен и в очите й проблесна неподправена скръб.

Знаеше какво предстои. На каква цена ни бяха спечелили време.

Преглътнах отчаянието си, страха си и препуснах нагоре по хълма — към щръкналата канара.

Където Котелът седеше незащитен. И ни очакваше.

Книгата се появи в малките ръце на Амрен. Котелът беше висок почти колкото нея. Грамадна черна яма от омраза и мощ.

Можех да го спра. Сега. Да възпра армията и краля, преди да е убил Неста и Касиан. Амрен отвори Книгата. И ме погледна подканящо.

— Сложи ръка на Котела! — нареди ми тихо.

Подчиних й се.

Необятната сила на Котела ме блъсна като вълна, способна да ме повлече към дъното като свирепата буря.

Едва се държах с единия крак в този свят, едва успявах да си спомня името си. Вкопчих се в образите и миналите събития, които Оуроборос ми показа и ме накара да прегърна като свои — и добрите, и лошите, и сивите.

Самата себе си, самата себе си, самата себе си…

Амрен остана взряна в мен за дълго. И не понечи да прочете нищо от Книгата. Не я сложи в ръцете ми. Просто затвори златните й страници и я подритна зад гърба си.

Амрен ме беше излъгала. Не бе възнамерявала да овладее краля и армията му с Котела и Книгата.

И аз бях скочила право в капана й.