Глава 30

На следващия ден още се чувствах толкова скована, че се наложи да изпратя вест на Касиан и Азриел, че няма да тренирам с тях.

Което май се оказа грешка, защото след броени минути и двамата се появиха пред входната врата на градската къща. Генералът настоя да разбере какво, по дяволите, ме е сполетяло, а сенкопоецът ми донесе кутийка с мехлем за болките в гърба.

На Азриел благодарих за мехлема, а на Касиан заявих да си гледа работата.

А после го помолих да заведе Неста в Дома на Ветровете, понеже аз самата определено не можех да летя с нея — дори няколко метра след ответряване.

Сестра ми явно не беше намерила нищо в книгите си за поправянето на стената, а тъй като още никой не я беше завел в библиотеката… аз изявих желание. Пък и Люсиен беше тръгнал още преди закуска към една библиотека в другия край на града, за да търси информация по въпроса — задача, която на драго сърце му прехвърлих. Донякъде и защото се усещах гузна, че толкова време не го бях развела из Веларис, но… той като че ли прие нещата радушно. Повече от това — май изгаряше от нетърпение да се поразходи сам из града.

Двамата илирианци най-сетне обърнаха погледи към сестрите ми, които привършваха със закуската си. Неста беше облечена в бледосива рокля, подчертаваща стоманения цвят на очите й, а Илейн — в пепел от рози.

И двамата застинаха за миг. После Азриел им се поклони, а Касиан тръгна към масата, пресегна се през рамото на Неста и грабна една кифличка с боровинково-лимонов крем.

— Добро утро, Неста — поздрави с пълна уста. — Илейн.

Ноздрите на Неста се разшириха, а Илейн само вдигна поглед към Касиан и примигна два пъти.

— Той е прекършил крилата ти, натрошил е костите ти.

Помъчих се да потисна спомена за писъка на Касиан — за шуртящата му кръв.

Неста заби очи в чинията си. Илейн поне беше излязла от стаята си, но…

— Няма да ме убие толкова лесно — отвърна Касиан със самодоволна усмивка, която не бе съвсем искрена.

Илейн пророни само:

— Напротив.

Касиан свъси тъмните си вежди. Прокарах ръка по лицето си, отидох при Илейн и докоснах кльощавото й рамо.

— Искаш ли да те заведа в градината? Билките, които посади, виреят прекрасно.

— Ще й помогна — обади се Азриел, пристъпвайки към масата, когато Илейн се изправи безмълвно.

До ухото му не шепнеха сенки, около пръстите му не се виеше мрак. Той й подаде ръка.

Неста го наблюдаваше като ястреб, но си замълча. Илейн пое ръката му и двамата излязоха.

Касиан дояде кифличката и облиза пръсти. Можех да се закълна, че Неста го гледаше косо през цялото време. Той й се ухили, сякаш бе наясно с това.

— Готова ли си да полетим, Нес?

— Не ме наричай така.

Май не биваше да го изрича, защото очите на Касиан светнаха.

Избрах точно този момент да се ответрея в небето над Дома, кискайки се в прегръдката на вятъра. Можех да го нарека сестринска разплата. Заради вечната сприхавост на Неста.

За щастие, никой не съзря малко по-доброто ми аварийно кацане на верандата, а когато тъмната фигура на Касиан се появи в небето — косата на Неста сияеше като бронз под утринното слънце, — вече бях поизтупала прахоляка от кожените си дрехи.

Лицето на сестра ми беше почервеняло от вятъра, когато Касиан я остави внимателно на верандата. Тя закрачи към стъклените врати без дори да надникне назад.

— Пак заповядай — провикна се след нея Касиан с отчетливо хаплив тон.

Ръцете му се свиваха и разпускаха до тялото, като че се мъчеше да ги освободи от доскорошния допир с нея.

— Благодаря ти — казах му вместо нея, но Касиан дори не се сбогува с мен, преди да се изстреля в облаците.

Библиотеката под Дома беше смрачена, притихнала. Вратите се отвориха пред нас, както при първото ни посещение с Рис.

Неста оглеждаше безмълвно всеки рафт с книги, всяка ниша, всеки полилей, докато я водех все по-надолу към етажа, на който Клото беше намерила онези книги. Показах й малката читалня, където се бях настанила, и махнах към бюрото.

— Знам, че Касиан ти лази по нервите, но и на мен ми е любопитно. Наистина, как ще разбереш какво трябва да научиш за стената?

Неста плъзна пръст по древното дървено бюро.

— Просто разбирам.

— Как?

— Не знам как. Амрен ми каза да… проверя дали някой факт ще се закотви някъде в съзнанието ми.

И вероятно това я плашеше. Вълнуваше я, но и я плашеше. И не беше отговорила на Касиан не от злоба, а защото не желаеше да му разкрива тази си слабост. Липсата на контрол.

Не я притиснах повече. Макар и дълго време да не откъснах поглед от нея. Не знаех как да подхвана темата, как да попитам дали е добре, дали мога да й помогна някак. Никога не бях имала топли отношения с нея, никога не я бях прегръщала. Нито я бях целувала по бузата. Не знаех откъде да започна.

Затова просто казах:

— Рис ми даде карта на рафтовете. Май има още книги за Котела и стената няколко нива по-надолу. Може да изчакаш тук или…

— Ще ги потърсим заедно.

Спуснахме се мълчаливо по наклонената пътека. Шумоленето на хартията и на робите на жриците по каменния под беше едничкият звук наоколо. Разказах тихо на сестра си за обитателките на библиотеката — защо живееха тук. Обясних й, че с Рис възнамеряваме да предложим убежище на всички човеци, които успеят да стигнат до Веларис.

Тя не отвърна нищо, смълчавайки се все повече и повече с всяка стъпка надолу, а мракът в черната яма от дясната ни страна като че ли се сгъстяваше колкото по-надълбоко слизахме.

Накрая достигнахме пътека с рафтове, която се вклиняваше в планината като безкраен коридор. Докато крачехме по нея, стъклени кълба с елфическа светлина грейваха покрай нас. Неста оглеждаше книгите в движение, но на мен ми трябваше малко повече време да прочета заглавията им — да осмисля онова, което сестра ми възприемаше инстинктивно.

— Нямах представа, че не можеш да четеш — отбеляза Неста, щом спряхме пред един рафт, забелязала как оформям безгласно с устни поредното заглавие. — Не знаех докъде си стигнала с уроците, преди… преди да се случат онези неща. Предполагах, че умееш да четеш не по-зле от нас.

— Е, не умеех.

— Защо не поиска да те научим?

Прокарах пръст по спретнатата редица от книги.

— Защото не вярвах, че ще се съгласиш.

Неста се вдърви, сякаш я бях цапардосала, а в очите й разцъфна скреж. Извади една книга от близкия рафт.

— Амрен каза, че Рисанд те е научил да четеш.

Бузите ми пламнаха.

— Така е. — И точно там, дълбоко под света, заобиколена единствено от мрак, най-сетне попитах: — Защо отблъскваш всички останали, освен Илейн?

Защо винаги си отблъсквала мен?

В очите й замъждука нещо. Тя преглътна. Затвори клепачи за миг и вдиша рязко.

— Защото…

Думите й секнаха.

Усетих го в мига, в който и тя го долови.

Вълната, трепета… Сякаш… сякаш някаква част от света се размести, сякаш някой дръпна фалшива струна.

Обърнахме се към осветената пътека зад нас, после и към непрогледната й част, ширнала се напред.

Кълбата с елфическа светлина по тавана замъждукаха и започнаха да угасват. Едно по едно.

Като че мракът ни връхлиташе кълбо по кълбо.

Въоръжена бях само с илирианския си нож.

— Какво е това? — пророни Неста.

— Бягай! — успях да изрека.

Не й дадох възможност да се съпротивлява, направо я сграбчих за лакътя и хукнах напред. Елфическите светлини оживяваха, докато тичахме покрай тях. Ала мракът по петите ни ги поглъщаше главоломно.

Сестра ми беше толкова бавна с роклята си, с недобре тренираното си тяло…

Рис.

Нищо.

Щом заклинанията около Затвора бяха достатъчно силни, че да заглушат връзката ни… Може би същото важеше и тук.

Насреща ни се изпречи стена — с наклонен коридор пред нея. Наляво — изкачване, надясно — спускане…

Отгоре пъплеше тъмнина. Но мастиленият сумрак, водещ още по-надълбоко… изглеждаше свеж и приветлив.

Свърнах надясно.

— Побързай! — подканих сестра си.

Ако поведяхме преследвачите си надолу, вероятно отново щяхме да попаднем при ямата. После можех да ни ответрея…

Можех да ни ответрея и още сега…

Посегнах към ръката на Неста.

В този миг мракът зад нас се стопи и от него излязоха двама Върховни елфи.

Един тъмнокос и един светъл. Сивите им жакети бяха избродирани с костенобяла нишка.

Познавах гербовете, разположени отдясно на раменете им. Познавах мъртвешките им очи.

Хиберн. Хиберн беше тук…

Не съумях да отскоча достатъчно бързо, когато единият издиша струя въздух към нас.

Щом синият прашец от гибелф хвръкна към очите ми, устата ми… магията ми угасна.

Възклицанието на Неста ми подсказа, че и тя бе усетила подобно нещо.

Като залитнах назад, плюейки отровата, докато очите ми сълзяха, за да я прогонят, осъзнах, че двамата хибернци са впили погледи в сестра ми. Стиснах ръката й и опитах да ни ответрея. Напразно.

Една закачулена жрица се беше свлякла на земята зад тях.

— Толкова лесно проникваме в съзнанията им, след като господарят ни пусна през заклинанията — обади се тъмнокосият елф. — Просто ги убеждаваме, че сме учени. Имахме планове да дойдем за теб… ала май ти ни намери първа.

Всичките му думи бяха насочени към сестра ми. Лицето на Неста беше пребледняло, макар че в очите й не прозираше нито капка страх.

— Кои сте вие?

Белокосият се усмихна широко, докато скъсяваха разстоянието помежду ни.

— Ние сме Гарваните на краля. Летящите му очи и нокти. Идваме тук, за да те върнем при нас.

Кралят беше господарят им. Значи и той… Свещена Майко!

И кралят ли беше тук, във Веларис?

Рис. — Заблъсках с въображаема ръка по връзката. Отново и отново. — Рис.

Нищо.

Дишането на Неста се учестяваше. От хълбоците и на двамата висяха по два меча. Имаха широки плещи, а ръцете им бяха толкова едри, че несъмнено изпълваха изящните им дрехи със стоманени мускули.

— Няма да я водите никъде! — отсякох, стисвайки ножа си в длан.

Как беше успял кралят, как беше проникнал тук незабелязано, разбивайки предпазните ни заклинания? И ако беше във Веларис… Опитах да потисна ужаса си. Но какво ли търсеше отвъд стените на библиотеката, така потайно, скришом…

— Ти си неочаквана плячка — обърна се към мен чернокосият. — Но сестра ти… — Усмивката му разкри всичките му възбели зъби. — Ти взе нещо от Котела, момиче. Кралят си го иска обратно.

Ето защо Котелът не можеше да разбие стената. Не защото силите му бяха изцедени.

А защото Неста бе откраднала от него твърде много.

Загрузка...