Глава 7

Брана и Дагдан изглеждаха така, сякаш току-що са намерили втора закуска.

Юриан беше извадил меча си, а облещените погледи на двете момичета и момчето сновяха уплашено между него и останалите. Като забелязаха и нас, и най-вече Люсиен със свирепата му красота, очите им се изцъклиха още повече.

Младежите паднаха на колене.

— Господари и господарки — подхванаха умолително. Сребърните им украшения блещукаха на слънчевата светлина, процеждаща се през короните на дърветата. — Намирате ни по време на път.

Принцът и принцесата се усмихнаха толкова широко, че зърнах всичките им възбели зъби.

Юриан май за пръв път се поколеба, преди да се намеси гневно:

— Каква работа имате тук?

Тъмнокосото момиче най-отпред беше прелестно, меднозлатистата му кожа руменееше, като вдигна глава.

— Идваме да живеем в земите на безсмъртните, това е нашият дар.

Юриан стрелна хладен, каменен поглед към Люсиен.

— Вярно ли е това?

Люсиен го изгледа ненавистно.

— Не приемаме дарове от човеците. Най-малко от деца.

Нищо че тримата изглеждаха само с броени години по-малки от мен самата.

— Защо не минете през стената — подкани ги мило Брана. — Ще се… позабавляваме.

Очите й поглъщаха жадно тъмнокосото момче и другото момиче, онова с червеникавокестенявата коса и остро изсеченото, но интересно лице. Установявайки колко похотливо се усмихва Дагдан на красивото момиче, проумях, че вече си бе набелязал него.

Изскочих пред всички и казах на тримата простосмъртни:

— Махайте се оттук. Връщайте се в селото си, при семействата си. Прекрачите ли тази стена, ще умрете.

Те се стреснаха и станаха на крака с обтегнати от ужас и страхопочитание лица.

— Идваме да живеем в мир.

— Тук не съществува подобно нещо. Вашата раса е обречена на смърт в земите ни.

Погледите им се плъзнаха към безсмъртните зад мен. Тъмнокосото момиче се изчерви от вторачения поглед на Дагдан, виждайки само красотата му на Върховен елф, но не и хищника зад нея.

Ето защо реших да сторя нещо.

Стената беше като скърцащо, страховито менгеме, смазваше магията ми, блъскаше главата ми.

Въпреки това запратих силата си като копие през пролуката и право в съзнанията им.

Твърде мощно. Младежът подскочи леко.

Меки и беззащитни, съзнанията им се поддадоха като масло, топящо се по езика ми.

Съзирах пред себе си откъслеци от живота им, досущ като парчета от строшено огледало. Прелитаха покрай мен във всички посоки: тъмнокосото момиче беше заможно, образовано, вироглаво — искаше да се измъкне от уреден брак и вярваше, че Притиан е по-добрият вариант. Червенокосата бе видяла от живота само нищета и юмруците на баща си, освирепели още повече, след като отнели живота на майка й. Момчето продавало тялото си по улиците на голямо село, докато един ден Децата не се появили и не му предложили нещо по-добро.

Действах бързо. Ефективно.

И приключих само за три секунди, преди Брана да си е поела дъх, за да каже:

— Тук няма смърт. Само удоволствия, стига да ги искате.

„Дори да не ги искате“, идеше ми да добавя.

Но тримата примигнаха насреща й — вече бяха уплашени.

Най-сетне прозрели същинската ни природа: смъртоносна, безпощадна. Истината, стаена зад захаросаните истории.

— Май… май сбъркахме — пророни водачката им, отстъпвайки назад.

— Или намерихте съдбата си — предложи Брана със змийска усмивчица.

Те продължиха да отстъпват. Продължиха да виждат историите, които бях „посадила“ в главите им — че идваме да ги нараним, да ги убием, че бяхме извършили същото с приятелите им, че ще ги използваме и изхвърлим на боклука. Показах им нагите, Боге, червея Миденгард; показах им Клер и златокосата кралица, забодена на онзи стълб. Тези втълпени спомени се превърнаха в дълго пренебрегвани разкази, в които най-сетне започваха да вярват, виждайки ни с очите си.

— Елате тук — нареди им Дагдан.

Думите му подействаха като подпалки за страха им. Тримата се завъртяха, усуквайки тежките си, светли роби около телата си, и хукнаха към гората.

Брана видимо напрегна мускули, като че се канеше да ги погне през стената, но аз я сграбчих за ръката и изсъсках:

— Подгониш ли ги, с теб ще си имаме неприятности.

За да натъртя на думите си, прокарах хищническите нокти на съзнанието си по вътрешния й щит.

Принцесата изръмжа насреща ми.

Но човеците вече не се мяркаха.

Молех се да се вслушат в другата заповед, която бях втъкала в умовете им: да се качат на някоя лодка заедно с колкото можеше повече от приятелите си и да отплават към континента. Да се върнат по тези земи чак след края на войната и да предупредят възможно най-много от човеците, преди да е станало твърде късно.

Хибернските командири изсумтяха недоволно, но аз не им обърнах внимание, а просто седнах до едно дърво и се приготвих да чакам — нямах намерение да ги оставя без надзор толкова близо до стената.

Принцът и принцесата подеха наново работата си, крачейки напред-назад покрай невидимата бариера.

След малко някакво мъжко тяло застана до мен.

Не бе това на Люсиен… подскочих вътрешно, но външно дори не трепнах.

Юриан се взираше в мястото, където допреди малко бяха стоели простосмъртните.

— Благодаря ти — проговори дрезгаво той.

— Не знам за какво приказваш — отвърнах, давайки си сметка, че Люсиен ни наблюдава зорко от сянката на близкия дъб.

Юриан ми се подсмихна многозначително и закрачи след Дагдан.

* * *

Бавиха се цял ден.

Каквото и да оглеждаха, каквото и да издирваха, принцът и принцесата ни държаха в неведение.

А след сутрешния ни сблъсък знаех, че няма смисъл да настоявам за информация. Изразходила бях дозата търпимост, която ми отпускаха за един ден.

Затова се наложи да прекараме втора нощ в гората и след като близнаците пропълзяха в палатката си, стражите заеха постовете си, а Люсиен отиде до потока за още вода, аз се озовах седнала пред Юриан само с огъня помежду ни. Съзерцавах как пламъците танцуват сред цепениците, усещайки екота им в костите си.

Заради изстрелването на силата ми през стената цял ден ме мъчеше жестоко главоболие и ми се виеше свят. Не се и съмнявах, че сънят ще ме погълне скоропостижно и дълбоко, но огънят беше прекалено топъл, а пролетната нощ — твърде хладна, за да прекося с желание широкото, тъмно разстояние между пламъците и палатката ми.

— Какво се случва с онези, които успеят да минат през стената? — попита ме Юриан, а изсечените черти на лицето му се открояваха в треперлив релеф от танца на огъня.

Забих петата на ботуша си в тревата.

— Не знам. Никой не се връщаше. Но по време на управлението на Амаранта из гората дебнеха опасни твари, така че… Едва ли историята им е имала щастлив завършек. Никога не съм чувала за оцелели в някой от дворовете.

— Преди петстотин години щяха да ги бичуват заради подобно безразсъдство — рече Юриан. — Бяхме техни роби, курви и работници хилядолетия наред; мъже и жени се биха и загиваха, за да не се налага да им служим отново. А сега онези тримцата се появяват в костюмите си, изпълнени с невежество относно опасността, историята.

— Мери си приказките, защото в момента не звучиш като верен лакей на Хиберн.

Дълбок, ненавистен смях.

— Май наистина ме мислиш за такъв, а? Негово куче?

— Ако не си, то каква е крайната ти цел?

— Имам си недовършена работа.

— Мириам е мъртва.

Лудостта пак затанцува в очите му, прокуждайки редкия момент на трезвост.

— Всичко, което направих по време на Войната, беше за нас двамата. За да оцелее народът ни и един ден да бъде свободен. А тя ме напусна заради оня хубавичък принц в мига, в който поставих народа ни пред нея.

— Дочух, че те е напуснала, защото толкова си се вглъбил в изкопчването на информация от Клития, че си загубил представа за истинския конфликт.

— Мириам ми даде позволение да я оправя, за да получа нужната информация. Каза ми да я прелъстя, за да предаде Хиберн и Верноподаниците. Това не я притесняваше. Изобщо.

— Значи, сега целиш да си върнеш Мириам?

Той протегна дългите си крака напред и ги кръстоса в глезените.

— Целя да я изкарам от гнезденцето им с оня крилат нещастник и да я накарам да съжалява за постъпката си.

— Получаваш втори живот и това е стремежът ти в него? Отмъщение?

Юриан се ухили бавно.

— Ти не се ли стремиш към същото?

Месеците на обучение с Рис ме подсетиха да свъся недоумяващо вежди.

— Да си отмъстя на Рис ли? Би ми се искало да го постигна някой ден.

— Всички така разправят, преструвайки се, че го имат за садистичен убиец. Но забравяш, че го познавах по време на Войната. Той рискува легиона си, за да спаси Мириам от крепостта на враговете ни. Именно така го залови Амаранта, в случай че не знаеш. Рис беше наясно, че е капан, макар и за принц Дракон. Ала пренебрегна заповедите си и поведе целия си легион, за да избавят Мириам. Заради приятелката си, моята любовница. И заради онова копеле Дракон. Рис пожертва воините си, всичките до един ги заловиха и изтезаваха. Всички продължават да твърдят, че е бездушен, зъл. Но илирианецът, когото аз познавах, беше най-добросърдечният сред тях. По-добър от принца нещастник. Това качество не се губи, колкото и векове да изтекат, а Рис беше твърде умен, за да не се възползва пресметливо от злословията по негов адрес. И тук на сцената излизаш ти, неговата другарка. Най-могъщият Велик господар на света е загубил другарката си и още не е дошъл да си я потърси дори докато тя се скита беззащитна в гората. — Юриан се засмя. — Навярно защото Рисанд изобщо не те е губил. По-скоро те е пуснал да ни унищожиш.

За пръв път чувах тази история, но ми звучеше толкова типично за другаря ми, че огньовете помежду ни несъмнено вече тлееха в очите ми.

— Май обичаш да слушаш собствения си глас, а?

— Хиберн ще ви избие до един — заяви Юриан.

* * *

Юриан не грешеше.

На сутринта Люсиен ме събуди с ръка върху устата ми и предупредителна нотка в червеникавото му око. Подуших го миг по-късно: медния мирис на кръв.

Нахлузихме дрехите и ботушите си и направих бърз преглед на оръжията, които бяхме натъпкали в палатката при нас. Аз разполагах с три кинжала, а Люсиен — с два, както и с една изящна сабя. По-добре от нищо, но не много.

Само един негов поглед ми предаде плана ни достатъчно красноречиво: щяхме да се преструваме на спокойни, докато не преценяхме ситуацията.

За част от секундата осъзнах, че навярно за пръв път двамата с него действахме в екип. Досега не бяхме ловували заедно, а В недрата на Планината все единият се грижеше за другия — никога в тандем. В комбина.

Люсиен се изниза от палатката с отпуснати крайници, готови обаче за миг да възприемат отбранителна позиция. Споделил ми беше, че са го обучавали и в Двора на Есента, и в този. И той като Рис обикновено залагаше на словесната борба, но ги бях виждала с Тамлин на тренировъчната площадка. Знаеше как да борави с оръжията. Как да убива, ако се стигнеше дотам.

Минах покрай него, поглъщайки детайлите наоколо, подобно на някой гладуващ, попаднал на пир.

Гората си беше същата. Юриан още клечеше край огъня с каменно, умислено изражение на лице и разбуждаше тлеещите въглени с пръчка. Стражите пък — и двамата пребледняха, когато Люсиен тръгна към тях. Проследих погледите им към дърветата зад Юриан.

От принца и принцесата нямаше и следа.

Кръвта…

Меден мирис, да. Ала примесен с пръст и гръбначен мозък, и… гнило месо. Мирис на тленност.

Хукнах към дърветата и гъстия храсталак край тях.

— Закъсняхте — обади се Юриан, докато минавах покрай него, след което продължи да ръчка въглените. — Свърши се преди два часа.

Люсиен още тичаше подире ми, когато скочих в трънака, който мигновено раздра ръцете ми.

Хибернските командири не си бяха направили труда да почистят след себе си.

Ако съдех по останките от трите тела, чиито съдрани светли роби осейваха малката горска полянка като пепел, Дагдан и Брана явно бяха заглушили писъците им с някакъв щит.

Люсиен изруга.

— Снощи са минали през стената. Да ги изловят.

Часовете преднина не значеха нищо — принцът и принцесата бяха надарени с бързината на безсмъртни елфи. Трите Деца на благословените сигурно се бяха уморили от тичане и бяха спрели да пренощуват някъде.

Кръвта вече засъхваше по тревата, по дънерите на околните дървета.

Хибернският тип мъчения не се славеше с особена изобретателност: Клер, златната кралица, а сега и тези тримата… Сходно обезобразяване и изтезания.

Развързах пелерината си и деликатно я разстлах върху по-големите останки от децата: торса на момчето, изподран и безкръвен. Лицето му още беше изопнато от агония.

Пламъци загряха пръстите ми, сякаш в молба да ги изгоря, да ги почета поне с такова погребение. Но…

— Според теб за удоволствие ли са го направили, или за да ни завещаят послание?

Люсиен загърна със своята пелерина останките от двете момичета. По-сериозно изражение не бях съзирала върху лицето му.

— Смятам, че са свикнали да им се отказва. Бих го нарекъл пристъп на ярост.

Затворих очи, мъчейки се да укротя стомаха си, който се бунтуваше.

— Не си виновна ти — добави Люсиен. — Можело е да ги убият в земите на смъртните, но са ги довлекли тук, за да демонстрират мощта си.

Имаше право. Децата на благословените щяха да загинат и без моята намеса.

— Чувстват се застрашени — замислих се на глас. — И нараненото достойнство ги измъчва жестоко. — Побутнах с ботуш наквасената в кръв трева. — Ще ги погребем ли?

Люсиен премисли въпроса ми.

— Така ще им покажем, че сме готови да чистим след тях.

Огледах поляната отново. Пресметнах наум всичко, заложено на карта.

— Тогава ще им изпратим друг вид послание.

Загрузка...