Глава 24

Когато в следобедната лятна горещина се прибрахме в градската къща, Касиан и Азриел изтеглиха клечки, за да решат кой ще остане във Веларис тази нощ.

И двамата искаха да дойдат с нас в Изсечения град, но някой трябваше да пази столицата — част от протокола, към който се придържаха от дълго, дълго време. Освен това се налагаше някой да пази и Илейн, макар че нямах намерение да изтъквам този факт пред Люсиен. Касиан, на когото се бе паднала по-късата клечка, изруга ядосано, а Азриел само го потупа по рамото и пое към Дома на Ветровете да се приготви.

Няколко минути по-късно и аз го последвах, оставяйки на Касиан задачата да доразясни на Рис за разговора ни с Резбаря. И за искането му.

Имах две важни срещи в Дома, преди да заминем. Трябваше да проверя Илейн по-рано, да се досетя, че уж провалената й сватба щеше да се състои след броени дни, но… нахулих се за несъобразителността си. А що се отнасяше до Люсиен… Нямаше да навреди, уверих сама себе си, да го наглеждам. Щеше ми се да разбера как бе минала вчерашната им среща с Азриел. Да се уверя, че помни правилата, които му бяхме поставили.

Петнайсет минути по-късно обаче се мъчех да не пъшкам, докато крачех по коридорите на Дома на Ветровете, благодарна, че Азриел беше тръгнал преди мен. Ответряла се бях в небето над най-високия балкон — и понеже сметнах, че моментът е подходящ да поупражнявам летенето, призовах крилата си.

И паднах от пет метра върху твърдия камък.

Успях да свикам ветровете навреме, че да ме избавят от счупени кости, но коленете и гордостта ми пострадаха тежко от безславното ми строполяване.

Поне никой не ме видя.

Докато намеря Илейн в семейната библиотека, бях смогнала да преведа скованите си, накуцващи стъпки в по-плавна походка.

Сестра ми продължаваше да гледа през прозореца със същия празен поглед, но все пак беше напуснала стаята си.

Неста четеше в обичайното си кресло, като с едното око наблюдаваше Илейн, а с другото се мъчеше да чете книгата в скута си. Само тя надникна към мен, когато влязох през резбованите дървени врати.

— Здравейте — пророних, затваряйки ги след мен.

Илейн не се обърна. Беше облечена в бледорозова рокля, която сякаш подчертаваше болнавия вид на кожата й, а златистокестенявата й коса висеше на разпуснати, тежки букли по крехкия й гръб.

— Прекрасен ден, нали — отбелязах.

Неста вдигна едната си съвършена вежда.

— Къде е антуражът ти от приятели?

Впих стоманен поглед в нея.

— Същите тези приятели ви осигуряват подслон и подкрепа. — И обучение, или каквото там вършеше Амрен. — Готова ли си за довечера?

— Да.

Неста просто върна вниманието си към книгата в скута си, приключила разговора.

Изсумтях тихо, съзнавайки колко ще я вбеси това, и се насочих към Илейн. Неста следеше всяка моя стъпка, същинска пантера, готова да атакува при най-малката следа от опасност.

— Какво гледаш? — попитах Илейн с умишлено ласкав, небрежен глас.

Лицето й беше изпито, устните й — безкръвни. Въпреки това помръднаха, макар и едва-едва.

— Вече виждам толкова надалеч. Чак до морето.

Морето отвъд Сидра наистина блещукаше в далечината.

— Необходимо ти е малко време да свикнеш.

— Чувам туптенето на сърцето ти. Ако се вслушам внимателно. Чувам и нейното.

— Ще се научиш да не обръщаш внимание на звуците, които ти пречат.

Аз самата го бях постигнала, разчитайки единствено на себе си. Чудех се дали поне Неста бе успяла, или и двете страдаха, чувайки денонощно как бие сърцето на другата. Не надзърнах към другата си сестра да проверя.

Очите на Илейн най-сетне се плъзнаха към моите. За пръв път.

Дори излиняла от скръб и отчаяние, тя си оставаше безумно красива. Заради лицето й не един крал би паднал на колене. Ала сега в него не бе останала и капка радост. Светлина. Живот.

— Чувам морето — продължи тя. — Дори нощем. Дори в сънищата си. Бушуващото море… и писъците на огнена птица.

Едва се сдържах да не надникна към Неста. Дори от градската къща не се чуваха вълните край най-близкия морски бряг. А огнена птица…

— В другата ми къща има градина — подхванах. — Бих искала да я поддържаш, ако нямаш нищо против.

Илейн просто върна очи към слънчевите прозорци, а косите й се озариха от ярката светлина.

— Ще чувам ли как червеите се движат в пръстта? И растежа на корените? Огнената птица ще кацне ли на някое дърво да ме гледа оттам?

Не знаех дали чака отговор от мен. С мъка се овладях да не се разтреперя.

Но срещнах погледа на Неста, долавяйки болката по лицето на голямата ни сестра, преди да я потули под маската на хладнокръвието.

— Ще ми помогнеш ли да намеря една книга, Неста? — попитах, сочейки многозначително към лавиците от лявата ми страна.

Достатъчно далеч, за да поприказваме насаме, но все пак близо до Илейн, в случай че й потрябваше нещо. Или й хрумнеше нещо.

Гърдите ми сякаш хлътнаха, когато очите на Неста също се впиха в прозорците пред Илейн.

За да провери, като и аз бях сторила, дали се отварят лесно.

За щастие, изобщо не се отваряха, вероятно за да не забрави някой глупак да ги затвори, излагайки книгите на опасност. Например някой като Касиан.

Неста остави книгата си безмълвно и ме последва към малкия лабиринт от рафтове, макар че вниманието и на двете ни остана насочено към централната част на библиотеката.

Щом се отдалечихме достатъчно, обградих и двете ни с щит от твърд вятър, който нямаше да пропусне нито дума навън.

— Как я накара да излезе от стаята си?

— Не съм я карала — отвърна Неста и се облегна на някакъв рафт, кръстосвайки фините си ръце. — Намерих я тук. Като се събудих, я нямаше в леглото й.

И вероятно се беше ужасила, намирайки стаята й празна…

— Яла ли е нещо?

— Не. Снощи я насилих да изпие малко бульон. Отказва всичко друго. И цял ден говори с такива загадки.

Прокарах ръка през косата си, измъквайки няколко кичура от плитката си.

— Случило ли се е нещо, за да я подтикне към…

— Не знам. Проверявам я през няколко часа. — Неста сключи челюсти. — Но вчера не я посетих по-дълго време.

Докато Амрен я бе обучавала. Рис ми беше разказал, че до края на урока им елементарните щитове на Неста били достатъчно стабилни и Амрен заявила, че сестра ми е готова за тазвечерната среща.

Под хладното изражение на Неста прозираше чувство за вина. Паника.

— Едва ли е станало нещо — побързах да я успокоя. — Може би е просто… част от възстановителния процес. От адаптацията й към елфическото тяло.

Неста като че ли не прие обяснението ми.

— Има ли сили? Като моите?

„И какви по-точно са твоите сили, Неста?“

— Не знам. Струва ми се, че не. Освен ако това не е първият белег на проявата им. — Едва се сдържах да не добавя: „Ако ни разкажеш какво се е случило в Котела, може и да разберем по-цялостно състоянието й“. — Нека й дадем ден-два. Тогава ще видим как е, дали се подобрява.

— Защо да не видим сега?

— Защото след няколко часа заминаваме за Изсечения град. Пък и ти самата май не искаш да се бъркаме в живота ти — изтъкнах с възможно най-равнодушния си тон. — Сигурно и на Илейн няма да й е приятно.

Неста ме стрелна без нито искрица емоция по лицето си, а накрая кимна отривисто.

— Е, поне напусна стаята си.

— И онзи стол.

Двете се спогледахме кротко — рядко явление напоследък.

Тогава обаче я попитах:

— Защо отказваш да тренираш с Касиан?

Гръбнакът на сестра ми веднага се скова.

— Защо все настоявате да тренирам точно с Касиан? Защо не с другия?

— Азриел?

— С него или с русата, която не си затваря устата.

— Ако имаш предвид Мор…

— И защо изобщо трябва да тренирам? Не съм воин, нито пък имам желание да бъда.

— Ще те направи силна…

— Силата не е само в погубването на нечий живот с меч, има и други видове. Научих го от Амрен вчера.

— Сама каза, че искаш враговете ни мъртви. Защо да не ги убиеш собственоръчно?

Тя огледа ноктите си.

— Защо да си правя труда, когато някой друг може да го свърши.

Потиснах импулса да разтрия слепоочията си.

— Ние…

В този момент вратите на библиотеката се отвориха и когато долових тропота на нечии стъпки, спиращи внезапно, издигнах бързо преградата от твърд въздух.

Сграбчих ръката на Неста, за да я задържа на място, а Люсиен изпелтечи смутено:

— Ти… напуснала си стаята си.

Неста се наежи и оголи зъби. Стиснах я още по-здраво и обградих и двете ни с нова въздушна стена, за да я задържа при себе си.

Седмиците на уединение далеч не бяха помогнали на Илейн. Вероятно загадките, вплетени в речта й, го доказваха. И въпреки че в момента Люсиен нарушаваше поставените от нас правила…

Още стъпки — несъмнено към мястото на Илейн пред прозореца.

— Мога ли… мога ли да ти донеса нещо?

За пръв път чувах гласа на приятеля си толкова грижовно звучащ. Толкова колеблив и тревожен.

И навярно следващата ми постъпка ме превръщаше в най-ужасната отрепка на света, но изпратих съзнанието си към тях. Към него.

Проникнах в тялото му, в главата му.

Твърде слаба е.

Сигурно изобщо не се храни.

Как изобщо я държат краката?

Мислите запрелитаха през главата му една след друга. Сърцето му препускаше грохотно, но той не смееше да помръдне от мястото си на няколко крачки от нея. Още не се беше обърнала към него, но съкрушителният ефект от гладуването й беше повече от явен.

Докосни я, подуши я, вкуси я…

Инстинктите му препускаха като буйна река. Той стисна ръце в юмруци до тялото си.

Не беше очаквал да я завари тук. По-вероятно беше да срещне другата сестра — усойницата, но можеше да поеме и този риск. С изключение на вчерашния разговор със сенкопоеца — очаквано обезпокоителен, макар че Азриел изглеждаше свестен елф, — от два дни живееше като в заточение в тая брулена от ветровете крепост. Мисълта за още един подобен го накара да поеме риска от сблъсък с Рис.

Искаше само да се поразходи — и да си намери някоя и друга книга. От цяла вечност не му беше оставало време да чете, камо ли за удоволствие.

Но вместо това намери нея.

Другарката си по душа.

И тя нямаше нищо общо с Йесминда.

Вечно засмяната и пакостлива Йесминда, твърде дива и необуздана за селския живот, който й бе отреден. Все му се присмиваше и го дразнеше — и така го съблазни, че накрая не желаеше нищо друго, освен нея. Йесминда не го възприемаше като седмия син на Велик господар, а просто като елф. Обичаше го безусловно, непоклатимо. Тя го беше избрала.

Докато Илейн… Илейн не беше тук по своя воля.

Той надникна към сервиза за чай, подреден на близката масичка.

— Предполагам, че една от чашите е на сестра ти.

И наистина — в обичайното кресло на усойницата лежеше изоставена книга. Котелът да помогне на онзи, когото вържеше за цял живот!

— Имаш ли нещо против да използвам другата?

Мъчеше се да звучи небрежно — спокойно. Въпреки че сърцето му така галопираше, че очакваше всеки момент да повърне върху възскъпия, но овехтял килим. Изработен в Сангравах, ако съдеше по шарките и наситените багри.

Какъвто и да беше Рисанд, определено имаше вкус.

Цялото място беше обзаведено с усет за изтънченото, но клонящ не към снобизъм, а към уют.

Колкото и да не му се искаше да го признае, атмосферата му харесваше. Не би признал и че градът го запленяваше с красотата си.

Нито че кръгът от елфи, които се смятаха за новото семейство на Фейра… Преди много, много време точно такъв бе очаквал да е животът в двора на Тамлин.

Прониза го болка като от удар в гърдите, но той прекоси килима. Принуди ръцете си да не треперят, докато си наливаше чаша чай, сядайки в креслото срещу онова на Неста.

— Има и чиния с бисквити. Искаш ли една?

И бездруго не очакваше отговор, но все пак реши да си даде минута, преди да стане от креслото и да напусне библиотеката, избягвайки с малко късмет Неста.

Ала слънчевите лъчи, отразяващи се в златни къдри, привлякоха погледа му и Илейн се обърна бавно към него, прекъснала бдението си пред прозореца.

Не бе зървал напълно лицето й от онзи ден в Хиберн.

Тогава беше изопнато от ужас, празно и вцепенено, косата й полепнала по главата, устните й — посинели от студ и страх.

А като я гледаше сега…

Да, беше бледа. И празнотата още обгръщаше чертите й.

Но дъхът му секна, когато застана изцяло с лице към него.

Пред очите му стоеше най-красивата елфа, която някога бе съзирал.

Чувство на предателство, натрапчиво и мазно, се плъзна по вените му. Веднъж беше казал същото нещо на Йесминда.

И макар обзет от срам, всичките му инстинкти напяваха: „Моя. Ти си моя и аз съм твой. Другарка“.

Очите й бяха сърненокафяви. И можеше да се закълне, че нещо просветна в тях, когато срещнаха неговите.

— Кой си ти?

Знаеше, че и без обяснения тя бе наясно какъв й е.

— Люсиен. Седмият син на Великия господар на Двора на Есента.

И едно голямо нищо. Разказал беше на сенкопоеца всичко, което знаеше — за живите си братя, за баща си. За майка си… не сподели някои маловажни подробности, имащи стойност единствено лично за него. Всичко останало описа възможно най-пълно — съюзниците на баща му, кои бяха най-големите съзаклятници в двора му… Предаде цялата информация. Е, да, беше на няколко века, но от работата си на пратеник по чужди земи бе узнал, че почти нищо не се бе променило в семейството му. И наистина, всички се държаха по познатия начин В недрата на Планината. А след случката с братята му отпреди няколко дни… С чиста съвест разкри на Азриел всичко. Спести му само какво чувства, обръщайки поглед на юг — към двата двора, които някога бе наричал свой дом.

За един дълъг момент изражението на Илейн остана непроменено, но очите й сякаш се избистриха малко.

— Люсиен — промълви накрая и той стисна чашата си, за да не изтръпне при звука на името си, отронващ се от нейната уста. — Сестра ми ми е разказвала за теб. Неин приятел си.

— Да.

Илейн примигна бавно.

— Беше в Хиберн.

— Да.

Само толкова съумя да изрече.

— И ни предаде.

Прииска му се да го бутне през прозореца, намиращ се зад нея.

— Беше… беше грешка.

Очите й изстинаха.

— Щях да се венчая след няколко дни.

Той опита да пребори нажежения гняв, нерационалния подтик да издири мъжа, нарекъл я своя, и да го разкъса на парчета. Вместо това прошепна дрезгаво:

— Знам. Съжалявам.

Тя не го обичаше, не го желаеше, не се нуждаеше от него. Щеше да се венчае за друг.

За простосмъртен. Макар че вече беше невъзможно.

Тя извърна поглед към прозорците.

— Чувам сърцето ти — продума тихо.

Той не знаеше какво да отвърне, затова си замълча, изпивайки чая до дъно, въпреки че опари устата му.

— В съня си — продължи тихо Илейн — чувам през камъка как сърцето ти бие. — Тя килна глава, сякаш градът, ширнал се под нея, криеше някакъв отговор за нея. — Ти чуваш ли моето?

Той недоумяваше дали наистина го пита, но все пак отговори:

— Не, милейди. Не го чувам.

Кльощавите й рамене като че ли се свиха.

— Никой не го чува. Никой не ме поглеждаше, не и истински. — Плетеница от думи. Гласът й притихна до напрегнат шепот. — Само той. Той ме виждаше. Но край.

Тя погали с палец желязната халка на пръста си.

Халка от друг, поредният знак, че е чужда…

Достатъчно чух. Достатъчно научих. Излязох от съзнанието на Люсиен.

Неста ме зяпаше смаяно, а лицето й пребледняваше все повече с всяка дума помежду им.

— Влизала ли си някога в моята…

— Не — отвърнах дрезгаво.

Не исках да питам как е разбрала какво върша. Просто свалих щита покрай нас и тръгнах към читалнята.

Люсиен, несъмнено чул стъпките ни, се изчерви, забелязвайки двете ни с Неста. Изобщо не подозираше, че съм влизала в съзнанието му, че съм тършувала из него като същински разбойник. Прилоша ми от мисълта.

По-голямата ми сестра му нареди:

— Излез.

Стрелнах предупредителен поглед на Неста, но Люсиен стана.

— Дойдох да си взема книга.

— Е, намери си, сега напусни.

Илейн продължи да рее поглед през прозореца, сякаш не чуваше нищо — или не я интересуваше.

Люсиен се запъти не към рафтовете с книги, а към отворените врати. Щом ги достигна, спря и каза на двете ни с Неста:

— Нужен й е свеж въздух.

— Ние решаваме какво й е нужно.

Можех да се закълна, че рубиненочервената му коса просветна като разтопен метал от гнева, изригнал в него. Той обаче смогна да го укроти и просто впи червеникавокафявото си око в мен.

— Заведи я да види морето. Заведи я в някоя градина. Просто я изведи от тая къща за час-два.

Сетне си тръгна.

Обърнах се към сестрите си. И двете бяха затворнички тук, толкова високо над света.

— Още сега се пренасяте в градската къща — заявих.

Люсиен спря в смътноосветения коридор пред отворените врати.

Неста, за мое изумление, не възрази.

* * *

Не възрази и Рис, когато му изпратих заповедта си по връзката ни с молба тримата с Касиан и Азриел да помогнат. Вместо това другарят ми просто обеща да осигури две стаи на сестрите ми на нашия етаж, от другата страна на стълбището. И трета за Люсиен — от нашата страна на коридора. На достатъчно разстояние от Илейн.

Половин час по-късно Азриел пренесе Илейн на долния етаж. Сестра ми просто стоеше безмълвна и неадекватна в ръцете му.

Неста изглеждаше готова да скочи от балкона, вместо да позволи на Касиан, вече облечен и въоръжен за охранителния си пост в градската къща вечерта, да я вдигне на ръце, ето защо побутнах нея към Рис, Люсиен — към Касиан, а аз реших да летя самостоятелно.

Поне опитах — отново. Около половин минута кръжах в небето, любувайки се на пречистващия писък на вятъра, преди крилата ми да загубят равновесие. Гърбът ми се скова и започнах да пропадам във въздуха със смъртоносна скорост. Затова се ответрях до градската къща и се заех да оправям вазите и порцелановите фигурки във всекидневната, докато чаках другите.

Азриел пристигна пръв — без сенки край себе си, само с пребледнялото, златокосо подобие на сестра ми в ръцете си.

Облечен бе в илирианската си броня и косите на Илейн се закачаха по черните люспи върху гърдите и раменете му.

Пренесе я през входната врата и я положи нежно на килима във фоайето.

Илейн вдигна очи към търпеливото му, сериозно лице.

Азриел й се усмихна леко.

— Искаш ли да ти покажа градината?

Изглеждаше толкова дребна пред него, така крехка в сравнение с широкоплещестия воин в люспести кожени доспехи. Крилата се извисяваха над раменете му.

Без капка страх или смущение Илейн кимна — само веднъж.

Азриел й предложи лакътя си с изискан дворцов маниер. Не можех да преценя дали сестра ми гледаше синия му Сифон, или белязаната кожа под него, когато пророни:

— Красота.

По златистобронзовите бузи на Азриел разцъфна руменина, но той само кимна в знак на благодарност и поведе Илейн към окъпаните в слънчева светлина задни врати и градината отвъд тях.

Едва миг по-късно Неста влетя през входната врата с позеленяло лице.

— Трябва ми… тоалетна.

Срещнах погледа на Рис, който крачеше зад нея с ръце в джобовете.

Какво си направил?

Той вирна вежди. Безмълвно упътих Неста към тоалетната под стълбището и тя потъна в нея, затръшвайки вратата след себе си.

Аз ли? — Рис се облегна на най-долната част на парапета. — Сестра ти ме обвини, че умишлено съм летял бавно. Затова полетях бързо.

Касиан и Люсиен също се появиха. Никой от двамата не поглеждаше другия. Вниманието на Люсиен веднага се устреми към задния коридор и ноздрите му се разшириха, долавяйки накъде е тръгнала Илейн. И с кого.

От гърдите му се разнесе дълбоко ръмжене…

— Успокой се — каза Рис. — Азриел не е от съблазнителите.

Люсиен го поряза с поглед.

За радост или не — звуците от повръщането на Неста изпълниха тишината. Касиан зяпна другаря ми.

Какво си сторил?

— И аз го попитах същото нещо — скръстих ръце. — Отговори ми, че „летял бързо“.

Неста повърна отново, а след това настана тишина.

Касиан въздъхна към тавана.

— Повече никога няма да се съгласи да лети.

Дръжката на вратата се завъртя и двамата с Касиан се престорихме, че не сме я слушали как повръща. Лицето й още зеленееше, но… Очите й горяха.

Нямаше как да опиша с думи пламъка в тях — дори с четка и бои вероятно бих се провалила.

Очите й си останаха със същия синкавосив цвят като моите. Но някак… Разтопена руда — само това ми идваше наум. Запален живак.

Тя направи крачка към нас, съсредоточила цялото си внимание в Рис.

Касиан излезе небрежно на пътя й, свил плътно крила. Стъпи здраво на килима с разтворени крака. Бойна позиция — небрежна, но… Сифоните му просветваха.

— Само да те предупредя — провлачи насреща й генералът, — че последния път, като се сбих в тази къща, ме изритаха оттук за цял месец.

Горящият поглед на Неста се плъзна към него, все така разярен, но и с нотка на изумление.

Той просто продължи:

— Амрен беше виновна, разбира се, ама никой не ми повярва. И никой не посмя да изгони нея.

Сестра ми примигна бавно.

Но огненият, разтапящ поглед стана някак простосмъртен. Доколкото това беше възможно за нас.

И докато Люсиен не попита:

Какво си ти?

Касиан като че ли не смееше да откъсне очи от Неста. Сестра ми обаче бавно плъзна поглед към Люсиен.

— Принудих го да ми върне нещо — отговори тя с ужасяващо спокойствие. Котелът. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Погледът на Неста отскочи към килима, а сетне към една точка от стената. — Искам да отида в стаята си.

Отне ми малко време да си дам сметка, че го бе изрекла на мен. Покашлях се.

— Нагоре по стълбите, вдясно. Втората врата. Или третата. Ти си избери стая. Другата е за Илейн. Трябва да тръгнем след… — Присвих очи към часовника във всекидневната. — Два часа.

Лекото кимване беше единствената й благодарност.

Наблюдавахме я как се изкачва по стълбището, влачейки след себе си лавандуловата си рокля, прихванала с едната си слаба ръка парапета.

— Съжалявам — провикна се след нея Рис.

Ръката й стисна парапета и белите й кокалчета изпъкнаха под бледата й кожа, но въпреки това сестра ми продължи безмълвно нагоре.

— Възможно ли е това? — пророни Касиан, когато вратата на стаята й се затвори. — Някой да вземе от същината на Котела?

— Явно да — отвърна замислено Рис, а след това се обърна към Люсиен. — Да разбирам ли, че пламъкът в очите й не беше от обичайния за вас вид?

Люсиен поклати глава.

— Не. Не приличаше на нищо от собствения ми арсенал. Беше по-скоро… Лед, толкова студен, че гореше. Лед, а някак… неуловим като пламък. Или пламък от лед.

— Мисля, че това е смъртта — отбелязах тихо аз.

Впих очи в тези на Рис, като че погледът му отново беше единственото нещо, което ме задържаше в този свят.

— Смятам, че силата й идва от смъртта. Тя е превъплъщение на смъртта. Котелът я е направил такава. Затова Резбарят е чул за нея.

— Свещена Майко! — смая се Люсиен, прокарвайки ръка през косата си.

Касиан му кимна мрачно.

Рис обаче потри замислено челюст. И каза:

— Само че Неста няма просто да надвие Смъртта, ще я плячкоса.

Нищо чудно, че не искаше да говори с никого за това — да свидетелства в наша полза. За нас всичко бе свършило за секунди, но…

Така и не бях попитала сестрите си колко дълго те самите бяха останали в Котела.

* * *

— Азриел знае, че ги наблюдаваш — провлачи Рис от мястото си пред огледалото в спалнята ни, където нагласяше реверите на черния си жакет.

В градската къща кипеше тиха подготовка за предстоящата ни визита. Мор и Амрен бяха пристигнали преди половин час. Мор се запъти към всекидневната, а Амрен обяви, че ще занесе рокля на сестра ми. Не посмях да се поинтересувам какво бе избрала за Неста.

Преди няколко дни Амрен беше заявила, че се упражняват. В Двора на Кошмарите имаше магически предмети, които сестра ми щеше да проучи довечера, докато ние се занимавахме с Кеир. Чудех се дали Оуроборос ще е един от тях — трябваше да попитам Амрен какво знае за огледалото, за което толкова копнееше Резбарят. И с което някак се налагаше да убедя Кеир да се раздели тази вечер.

Люсиен предложи да свърши нещо полезно, докато нас ни нямаше, и да прегледа някои от книгите, струпани по масите из всекидневната. Амрен само изсумтя и се наложи да му обясня, че това всъщност е израз на съгласие.

Касиан вече се беше качил на покрива и точеше лежерно оръжията си. По-рано го попитах дали е нужно да се въоръжава с цели девет меча, а той ми отвърна, че не боляло да си добре подготвен и че щом съм намирала време да го разпитвам, то трябвало да имам време и за една тренировка. Тръгнах си по най-бързия начин… с вулгарен жест вместо довиждане.

С все още влажна от ваната коса, сложих тежките обеци на ушите си и отново надникнах през прозореца на спалнята ни към градината отдолу.

Илейн седеше мълчаливо на една от масите от ковано желязо с чаша чай пред себе си. Азриел се беше разположил на шезлонга в другия край на площадката от сив камък, печеше крилата си на слънцето и четеше някакви доклади — вероятно сведения за Двора на Есента, с които несъмнено щеше да запознае Рис, след като ги прегледаше. Вече беше облечен за посещението ни в Изсечения град — безмилостната красота на бронята му някак контрастираше с прелестната градина наоколо. И със сестра ми, намираща се в нея.

— Защо те не са другари? — замислих се на глас. — Защо трябва да е с Люсиен?

— На твое място не бих задавал подобни въпроси пред Люсиен.

— Сериозно говоря. — Обърнах се към Рис и скръстих ръце. — Кой решава?

Той отново изпъна реверите си и изтупа невидима прашинка от тях.

— Съдбата, Майката, бурните въртопи на Котела…

Рис.

Той проследи в отражението на огледалото как отивам до гардероба, отварям вратите и вадя роклята, на която се бях спряла. Ивици лъскав черен плат — малко по-скромен вариант на тоалета ми от предишното ни посещение в Двора на Кошмарите.

— Сам каза, че родителите ти не си подхождали; Тамлин твърдеше същото за своите. — Съблякох халата си. — Явно системата не е съвършена. Ами ако… — посочих с брадичка към прозореца, към сестра ми и сенкопоеца в градината — … ако от това има нужда? Нямаме ли право на избор? Ами ако Люсиен иска да се съберат, а тя — не?

— Връзката може да бъде отхвърлена — обясни ми кротко Рис. Очите му проблясваха в огледалото, изпивайки всеки сантиметър гола кожа, който му разкривах. — И двете страни имат право на избор. Да, понякога се случва връзката да не е сполучлива. Понякога не е нищо повече от… предопределени догадки, плод на вечния стремеж към възможно най-силно потомство. И в основата си навярно е точно това. Първичен импулс, а не показател за сродни души. — Той ми се усмихна, сякаш се възхищаваше на онова, което имахме ние. — Въпреки това — продължи после — винаги има… привличане. За жените е по-лесно да го пренебрегнат, но мъжете… Тях това може да ги подлуди. Сами трябва да се преборят с подобно бреме, но някои вярват, че имат права върху отредената им елфа. Дори ако връзката бъде отхвърлена, те не престават да я възприемат като свое притежание. Понякога предизвикват на дуел мъжкия, когото е избрала. И понякога изходът е смъртоносен. Жестока, грозна участ, която, за щастие, сполетява малцина, но… Много двойки се мъчат да скрепят връзката си, вярвайки, че Котелът ги е събрал с причина. И чак след години съзнават, че душите им просто не си пасват.

Изрових инкрустирания със скъпоценни камъни тъмен колан от едно чекмедже на гардероба и го преметнах ниско върху ханша си.

— Значи, Илейн може да го отритне… а на Люсиен ще му е позволено да убие онзи, когото тя избере.

Рис най-сетне отмести очи от огледалото. Тъмният тоалет му стоеше съвършено, следваше всяка извивка на тялото му. Тази вечер беше без крила.

— Няма да му е позволено, не и в моите земи. Тук от много, много отдавна на елфите им е забранено да го правят. Още отпреди да се родя. В другите дворове не е така. На континента има места, където вярват, че елфата буквално принадлежи на другаря си. Не и тук. Илейн ще може да разчита на безусловната ни закрила, в случай че отхвърли връзката. Но тя завинаги ще си остане връзка, макар и слаба, и ще я преследва до края на живота й.

— Според теб двамата с Люсиен пасват ли си?

Извадих чифт сандали, чиито връзки се преплитаха чак до голите ми бедра, и пъхнах крака в тях, заемайки се с обуването им.

— Ти ги познаваш по-добре от мен. Но бих казал, че Люсиен е предан. И то ревностно предан.

— Азриел също.

— Азриел — отвърна Рис — е вглъбен в една и съща елфа от петстотин години насам.

— Нямаше ли връзката между тях да се е проявила, ако изобщо съществуваше?

Рис притвори очи.

— Според мен Азриел си задава същия въпрос още от деня, в който срещна Мор. — Той въздъхна, а аз приключих с единия сандал и започнах с другия. — Ще ми позволиш ли да те помоля нещо: не си играй на сватовница. Нека сами се справят.

Станах и сложих ръце на хълбоците си.

— Никога не бих се намесила в чужди работи!

Той просто вирна вежда — безмълвно предизвикателство. Веднага разбрах какво намеква.

Седнах със свит корем пред тоалетната масичка и се заех да сплитам косата си на корона около върха на главата ми.

Може би беше проява на страхливост, че не посмях да го попитам на глас, но вместо това казах по връзката:

Сбърках ли, че влязох в съзнанието на Люсиен?

Сама трябва да си отговориш.

Рис дойде при мен и ми подаде една фиба за коса. Аз я забих в плитката си.

Трябваше да се уверя, че няма намерение да я отвлече, да предаде доверието ни.

Той ми подаде още една фиба.

И успя ли да се увериш?

Действахме в унисон, прикрепяйки съвместно плитката ми.

Май да. И не само заради мислите му, а и… заради чувствата. Не долових зли намерения, нито подмолни планове.

Единствено загриженост. И… тъга. Копнеж. — Поклатих глава. — Да му кажа ли какво съм направила?

Рис прикрепи с фиба една трудно достижима част от косата ми.

Трябва да съобразиш дали чистата съвест си струва цената.

А цената беше колебливото доверие на Люсиен. Към мен, към това място.

Пресякох важна граница.

За да се увериш в безопасността на близък човек.

Не предполагах, че…

Гласът ми секна и поклатих глава.

Той улови рамото ми.

Какво не си предполагала?

Свих рамене, прегърбвайки се върху табуретката.

че ще е толкова сложно. — Лицето ми пламна. — Съзнавам колко наивно звучи това, но…

Винаги е сложно. Правя го от векове, а не става по-лесно.

Поразместих с пръст излишните фиби по масичката пред мен.

Вече за втори път влизам в съзнанието му.

Тогава си обещай, че е последен, и готово.

Примигнах, вдигайки глава. Бях начервила устните си с толкова тъмночервено, че изглеждаше почти черно. Стиснах ги в тънка линия.

Стореното — сторено — поясни той. — Колкото и да се самообвиняваш, няма да го промениш. Ето, вече знаеш, че не ти харесва да пресичаш тази граница; просто не допускай повече същата грешка.

Размърдах се върху табуретката.

Ти би ли го сторил?

Рис се замисли.

Да. И щях да се чувствам точно толкова гузен след това.

Думите му укротиха нещо дълбоко в душата ми. Кимнах веднъж… и още веднъж.

За да ти поолекне — добави той, — напомни си, че Люсиен реално наруши правилата, които му поставихме. Затова си имала право да надникнеш в съзнанието му, само и само да се увериш, че сестра ти е в безопасност. Той пръв е прекрачил границата.

Онази дълбока частица от мен се поотпусна още малко.

Прав си.

И въпросът приключи.

Докато гледах Рис в огледалото, в ръцете му се появи тъмна корона. Почти същата като онази от гарванови пера, с която го бях виждала, но тази бе по-деликатна, предназначена за женска глава. Той постави нежно и почтително тиарата пред увитата ми в кръг плитка. А познатата ми корона… тя се появи на главата на Рис само миг по-късно.

Двамата вперихме погледи в отраженията си. Господарят и Господарката на Нощта.

— Готова ли си за злодеяния? — пророни в ухото ми той.

Пръстите на краката ми се свиха от милувката в гласа му — от спомена за последното ни посещение в Двора на Кошмарите. Как бях седяла в скута му, къде бяха скитали пръстите му.

Станах от табуретката и се обърнах към него. Ръцете му се плъзнаха по голата кожа на ребрата ми. Между гърдите ми. По външната страна на бедрата ми. О, и той си спомняше.

— Този път — прошепнах, целувайки едно връхче от татуировката му, подало се изпод яката на черния му жакет — аз ще накарам Кеир да се моли.

Загрузка...