Двор от крила и разруха

Глава 70

— Успели сте — пророни смаяно Амрен, когато тримата безсмъртни запратиха магиите си срещу хибернските редици и ужасените крясъци започнаха.

Тела се строполяваха покосени пред тях; и само тела оставяха след себе си — някои просто съсухрени мумии, облечени в брони. Изцедени от Резбаря и Стрига. Други бягаха от онова, което виждаха в Бриаксис — лицето на най-дълбоките си страхове.

Рис още ми се усмихваше, когато протегна ръка към хибернската армия, мъчеща се да овладее неистовата паника.

И посочи с пръсти.

Обсидианова мощ изригна от върховете им.

Една огромна част от войската светкавично…

Превърна се в мъгла.

Червена мъгла и метални стружки.

Рис се задъха и в очите му изплува притаена лудост. Предвидливо насоченият му удар бе разсякъл армията надве.

Азриел удари след него — синя светлина се вряза в отслабения фланг. И раздели войската още повече.

Илирианците се впуснаха в атака. По сигнал на Рис.

Устремиха се към земята, а от хибернската армия излетя легион от същества като Атора. Скрити досега сред войската. Просветнаха Сифони, спускайки щитовете им, и илирианците заобстрелваха с гибелна точност крилатите врагове.

Аторският легион обаче бе подготвен за това. И когато отвърнаха със свой собствен залп от стрели… Ясенови стрели, но с острие от гибелф. Противоотровата на Нуан във вените на войниците ни не пазеше магията им — нито предлагаше защита от самия камък. Стрелите с гибелф пронизваха сифоновите щитове, сякаш бяха от масло. Кралят беше приспособил и подобрил арсенала си.

Част от илирианците загинаха веднага. Другите доловиха заплахата навреме и откачиха металните щитове от гърбовете си, издигайки ги пред себе си.

На земята войниците на Таркуин, Хелион и Калиас се втурнаха в атака. Хиберн пусна хрътките си — и други зверове.

И когато двете страни се устремиха една към друга… Рис наново удари със силата си, а Таркуин го последва с вълна от своята. Общата им мощ разцепи хибернските редици на още по-неравни групи.

През цялото това време Бриаксис… Бриаксис вилнееше като вихрушка от нокти, зъби, крила и мускули, вечно изменящи се в тъмния облак, който прегазваше едни, а други просто задушаваше. Нахлуеше ли в морето от крещящи войници, плисваше кръв. Някои като че ли умираха от чист страх.

Резбарят се биеше близо до Бриаксис, въоръжен единствено с костен ятаган. Размахваше го пред себе си, сякаш жънеше житна нива. И поваляше войниците само с по един удар. Дори елфическото му тяло не можеше да овладее смъртоносната му мощ, нито пък да я потисне.

Хибернската армия бягаше панически от него. От Тъкачката. Защото Стрига завещаваше съсухрени трупове след гърба си, вършеейки в ураган от черна коса и бели крайници.

За щастие, нашите войници препускаха неустрашимо към вражеските редици. Стиснах зъби, изпращайки гневна заповед по двойната ми връзка с Резбаря и Бриаксис, нареждайки им да плячкосват войници наред. Само хибернци и съюзниците им.

И двамата възроптаха срещу командата ми, но аз свиках всяко късче нощ, всяка искрица звездна светлина в себе си и им изръмжах да се подчинят.

Можех да се закълна, че някакво безбожно присъствие от друг свят изсумтя в отговор.

Ала близнаците се подчиниха. И не нападаха нашите войници, които най-сетне се сблъскаха с хибернските.

Кънтежът от този сблъсък… нямах думи да го опиша. Илейн запуши уши и раменете й хлътнаха от уплах.

Приятелите ми бяха там, долу. Мор се сражаваше до Вивиан и я държеше под око, както беше обещала на Калиас, докато той самият пръскаше наточени като бръснач късове лед. Касиан — дори не го виждах ясно отвъд яркия блясък на Сифоните му близо до фронтовата линия. Сияеха в пурпурно сред злокобните сенки на Мраконосците, с които воините на Кеир обвиваха хибернци във внезапна тъмнина… а после ги вдигаха също толкова неочаквано, заслепявайки вражеските войници с огнената слънчева светлина. И ги посичаха с мечовете си.

— Вече нещата започват да загрубяват — отбеляза Амрен, въпреки че редиците ни, особено тези на илирианците и Перегрините на Тесан, удържаха набега на врага.

— Рано е — отсече Рис. — Армията отвъд предните редици още не е влязла в боя. Цялото внимание на Хиберн трябва да е в него.

За целта се налагаше Рис да излезе на бойното поле.

Стомахът ми се сви на топка. Хибернската армия пое напред. Тъкачката, Резбарят и Бриаксис се врязваха надълбоко в морето от войници, но околните бързо попълваха отворените от тях дупки.

Хелион изрева на предните ни редици да не поддават. И двете страни изпращаха залпове от стрели в небето. Онези с върхове от гибелф почти винаги попадаха в целта си. Отново и отново. Сякаш кралят ги беше омагьосал неизменно да улучват.

— Всичко ще свърши още преди да слезем от хълма — озъби се Амрен.

— Рано е — изсъска й Рис.

От север проехтя рог.

И двете армии застинаха.

Рис ми прошепна само:

— Сега. Тръгвай сега!

Защото армията, която се заизлива откъм северния хоризонт…

Всъщност бяха три армии. Едната носеше тъмнооранжевия флаг на Берон.

Другата — тревистозеления на Двора на Пролетта.

А третата… тя се състоеше от простосмъртни мъже в железни брони. Флагът им беше кобалтовосин със скочил в атака язовец. Гербът на Грейсън.

В света зейна пробойна и от нея на хълма ни излезе Ерис, облечен от глава до пети в сребърна броня. От раменете му се ветрееше червена пелерина. Рис изръмжа предупредително, прекалено потънал в силата си, за да се владее.

Ерис постави ръка върху дръжката на изящния си меч и каза:

— Допуснахме, че може да ви е потребна помощ.

Малката армия на Тамлин, и тази на Берон, и на Грейсън…

И трите вече препускаха и се ответряваха към хибернските редици. А човешката армия бе предвождана от…

Юриан.

Но Берон… Берон беше дошъл.

Ерис усети изумлението ни и обясни:

— Тамлин накара баща ми да дойде. Довлече го насила. — Той се поусмихна. — Беше много приятна гледка.

Притичваха ни се на помощ, а Тамлин бе смогнал да събере войската, която така лекомислено бях унищожила…

— Тамлин чака заповеди — обяви Ерис. — Юриан също.

— Ами баща ти? — попита Рис със суров, гърлен глас.

— Ние ще се погрижим за нещо — отвърна загадъчно Ерис и посочи към армията на баща си.

Братята му се бяха устремили към фронтовата линия, ответрявайки се на скокове през тълпата. Подминаха предните редици и се озоваха при вражеските фургони, разпръснати сред хибернската войска.

Фургони, пълни с гибелф, осъзнах, когато запращяха, обгърнати в сини пламъци, а после се превърнаха в пепел, без да изпуснат нито струйка дим. Братята му продължиха да се ответряват до всички скрити боеприпаси, оставяйки следа от огън.

Унищожаваха запасите на Хиберн от смъртоносния гибелф. Изпепеляваха ги. Сякаш някой — Юриан или Тамлин — им беше казал къде точно да ги търсят.

Рис примигна — единственият външен израз на недоумението му. След това надзърна към мен, към Амрен и кимна.

Върви. Сега.

Докато кралят гледаше връхлитащата армия, преценяваше опасността и обмисляше как да овладее хаоса, който Берон и синовете му сееха със стратегическите си атаки; докато се питаше какво, по дяволите, търсеше Юриан тук и доколко добре бе опознал слабостите им. Колко от тях щеше да използва насреща им…

Амрен махна на сестрите ми да я последват, макар че Илейн издаде тих вопъл, виждайки герба на Грейсън.

— Веднага. Бързи и тихи като сенки.

Заслизахме надолу — в касапницата. Бриаксис и Резбарят не спираха да сеят смърт в тесни кръгове зад вражеските линии. А Тъкачката… Къде беше Тъкачката…

Да. Ето че тя мудно си проправяше път, вещаещ безпощадна гибел. Както Рис й бе наредил преди няколко секунди.

— Насам — привиках ги, без да откъсвам поглед от ужасяващия проход, който Стрига дълбаеше.

Илейн се тресеше, впила очи в човешката армия на някогашния си годеник. Неста наблюдаваше илирианските легиони, прелитащи над главите ни в неразрушими формации.

— Предполагам, че ще следваме дирята от трупове — подшушна ми Амрен. — Тъкачката откъде знае как да намери Котела?

Рис явно ни слушаше, макар и да се отдалечавахме от него, и пръстите му докоснаха моите в безмълвно сбогом. Аз просто казах на Амрен:

— Очевидно има извънредно добро обоняние.

Тя изсумтя и двете обградихме сестрите ми. С помощта на магията за невидимост — и сенките на Азриел, който ни следеше неотлъчно — се надявахме да заобиколим бойното поле откъм южната страна. Но минехме ли зад вражеските линии…

Когато наближихме ръба на билото, надникнах назад. Само веднъж. Към Рис, който вече обясняваше на Азриел и Ерис плана, който трябваше да предадат на Тамлин, Берон и Юриан. Братята на Ерис се върнаха невредими във войската на баща си, разпалили множество огньове сред тази на Хиберн. Не достатъчно, за да ги спрем, но поне вече нямаше да се безпокоим за гибелфа. Засега.

Рис плъзна поглед към мен. И въпреки сражението около нас, въпреки яростната сеч… За миг двамата се почувствахме сами в цялото поле.

Вдигнах щитовете в съзнанието си, за да поговоря с него. За едно последно сбогом, само дума…

Но Неста вдиша треперливо. Залитна и повлече Амрен със себе си на земята, когато тя се помъчи да я задържи на крака.

Рис изникна до нас още преди аз самата да проумея какво се случва. Котелът.

Хиберн събуждаше Котела.

Амрен се измъкна изпод Неста и се завъртя към бойното поле.

— Щитове…

Ерис се ответря — вероятно за да предупреди баща си.

Неста се надигна на лакти; косата й се бе измъкнала от плитката, а устните й бледнееха, останали без капка кръв. Тя повърна в тревата.

Рис изстреля магията си, извисявайки я в дъга над цялата ни армия. Дъхът започваше да стърже влажно в гърлото му…

Неста вкопчи пръсти в тревата, вдигна глава и насочи поглед към хоризонта.

Сякаш виждаше точно откъде кралят щеше да отприщи магията на Котела.

Силата на Рис се изливаше на големи талази, готова да посрещне удара. Сифоните на Азриел, запъхтян като другаря ми, проблеснаха и кобалтовосиният му щит обгърна този на Рисанд.

В същата секунда Неста запищя. Не от болка. Заповтаря едно име. Отново и отново.

— КАСИАН.

Амрен опита да я хване, но Неста изрева:

— КАСИАН!

Изправи се трескаво, сякаш щеше да излети в небето.

Тялото й се наклони и тя пак се свлече на земята със сухо давене.

Някаква фигура от илирианския легион се изстреля към нас с мощен размах, озарена от червени Сифони…

Неста простена, гърчейки се на земята.

Земята като че потръпна в отговор.

Не — не в отговор на нея. В ужас от нещото, което изригна откъм хибернската армия.

Чак сега разбирах защо кралят бе окупирал скалистото подножие на планината. Не за да ни принуди да атакуваме по стръмнината, в случай че успеехме да ги притиснем толкова. Беше избрал тази позиция специално заради Котела.

Защото именно от оголените скали изригна таранът от смъртоносна бяла светлина — право към нашата армия. Почти на нивото на илирианския легион, аторският се завтече към земята, за да се укрие. А крилатите ни воини останаха на пътя й.

Касиан почти ни достигаше, когато мълнията на Котела порази илирианците.

Видях го да крещи, ала не чух нищо. Могъществото на бялата сила…

Тя разкъса щита на Азриел. После и този на Рисанд. Накрая и всички, създадени от Сифоните.

Продъни ушите ми и обгори лицето ми.

А там, където преди миг бях съзряла хиляда воини…

Пепелта им се посипа по пехотинците ни.

Неста бе предусетила. Тя се вторачи смаяно в мен, а след това обърна ужасеното си, измъчено лице към небето, където Касиан размахваше крила на място, сякаш се двоумеше дали да полети към нас, или обратно към пръснатите илириански и перегрински формации. Неста беше доловила къде ще удари Котелът.

Точно където воюваше Касиан.

Ако не го беше повикала…

Рис я наблюдаваше, сякаш и той току-що го проумяваше, сякаш не знаеше дали да я охули заради чувството за вина, с което Касиан несъмнено щеше да живее до края на дните си, или да й благодари, задето го бе спасила.

Тялото на сестра ми за пореден път се скова и от гърлото й се изтръгна тих стон.

Почувствах как Рис пръсва силата си във всички посоки — беззвучен предупредителен сигнал.

Отривисто и другите Велики господари вдигнаха щитовете си в подкрепа на неговия.

Но Котелът не удари на същото място. Хиберн явно нямаше угризения да изпепели част от собствената си армия, само и само да обезвреди една от най-големите ни сили.

Касиан отново летеше с пълна мощ към нас, към Неста, просната на земята, когато светлината и пъклената горещина на Котела изригнаха за втори път.

Право към хибернската войска, където Резбарят бодро покосяваше вражеските войници, изцеждайки живота им с пориви на смъртоносния си вятър.

Неземен женски вопъл разцепи небето над хибернската армия. Сестринско предупреждение — и болка. Ала в следващия миг бялата светлина блъсна Резбаря.

Можех… можех да се закълна, че погледна към мен, когато силата на Котела го връхлетя; че се усмихна — и усмивката му не беше противна.

В определен момент Резбарят размахваше ятагана си, а в следващия просто изчезна.

Котелът го заличи с един удар.