Едно незнайно място

X

Подкрепян от комисаря, Мордан закуцука към останалата част от екипа. Лейтенант Фроаси беше сменила Ламар и веднага се бе заела с изхранването и с подреждането на обяда върху градинската маса. На Фроаси можеше да се разчита, тя хранеше като на война. Тънка и вечно гладна, Фроаси беше обсебена от мисълта за храна дотолкова, че организира в самото управление укрития, натъпкани с продукти, за които подозираха, че са повече от скривалищата с бяло вино на Данглар. Някои твърдяха, че и след два века, когато бутилките на Данглар отдавна ще са изпразнени, в Бригадата ще има какво да се яде благодарение на тайниците, разпръснати навсякъде из сградата.

Лейтенант Ноел имаше особено мнение за Фроаси. Ноел беше най-бруталният член на екипа, държеше се вулгарно с жените, примитивно с мъжете и презрително със задържаните. Създаваше повече неприятности, отколкото да върши работа, но Данглар смяташе присъствието му за необходимо. Според него Ноел съдържаше в себе си най-лошите черти на ченгето и така помагаше на другите да блеснат. Ноел играеше ролята си с охота. Но чудно, той познаваше по-добре от всеки друг най-интимните тайни на колегите си — било защото елементарният начин, по който се отнасяше с тях, топеше ледовете, било защото минаваше за специалист по мътната вода, та никой не се срамуваше да го допусне до собствената си такава. Та значи Ноел твърдеше, че хранителният проблем на лейтенант Фроаси се дължи на факта, че като била бебе, майка й изпаднала в безсъзнание и я оставила четири дни без кърма. По тази причина Фроаси, хилеше се той, хем си търси цицка, хем дава цицка, затуй не може да качи и един килограм.

Беше петнайсет часът, трябваше да се изчака членовете на екипа да похраносмилат, преди да се оживят и да се осведомят какво точно става навън. Знаеха, че Ретанкур е по следите на заподозрян — и че лошо му се пише на заподозрения — подпомагана от една бригада от Гарш: три коли и четири мотоциклета. Нямаше обаче новини от нея и Адамсберг бе уточнил, че е отлетяла с три минути закъснение след удар в слънчевия възел. И че заподозреният, Емил Сопата, единайсет години в пандиза и сто трийсет и осем официално заведени мариза, е способен да избяга от Ретанкур. Комисарят разказа, без да се впуска в подробности, за спора си с Мордан, предизвикал бягството на Емил. Никой не се сети да попита защо Емил не е ударил и Адамсберг, нито защо Адамсберг не го е подгонил. Ретанкур тичаше два пъти по-бързо от всички мъже в Бригадата и всеки намираше за нормално, че са я оставили да търчи сама. Мордан мрачно чистеше чинията си с хартиена кърпичка. Отдаваха лошото му настроение на тревога за състоянието на тестисите му. Докато набързо преглеждаха досието на Емил, от никого не бе убягнало, че побойникът е съсипал мъжествеността на един автомобилен състезател с един-единствен удар с лакът — бой, донесъл му една година в кафеза и неспазеното задължение да изплати на ищеца немалко обезщетение.

Адамсберг виждаше, че членовете на екипа му са обзети от съмнения и се колебаят между инстинктивната подкрепа, която дължат на поразения в най-нежните си части колега, и налагащото се от обстоятелствата благоразумие. Защото всеки, включително Есталер, съзнаваше, че Мордан неизвестно защо е нарушил правилата, като е уредил задържане под стража, без да се допита до Адамсберг, и с аматьорското си избързване е подплашил заподозрения.

— Кой подреди последните улики в камиона тази сутрин? — попита Адамсберг, докато механично изсипваше в чашата си останалата в една бутилка непрозрачна жълтеникава течност.

— Това е ябълково вино от моя край — обясни му Фроаси. — След отваряне не издържа повече от час, но иначе е чудесно. Помислих си, че може да ни поотпусне.

— Благодаря — каза Адамсберг и отпи от тръпчивото питие.

Защото, освен че се грижеше за храната, Фроаси се опитваше да поддържа общото настроение на едно поне сърдечно равнище, което не беше лесна работа в хронически недоспала си криминална бригада.

— Аз и Фроаси — отвърна Воазне.

— Трябват ми конските фъшкии. Искам да ги видя.

— Фъшкиите заминаха за лабораторията още вчера.

— Не тези, Воазне. Другите, от камионетката на Емил.

— Аха — обади се Есталер. — Фъшкиите на Емил.

— Няма проблем — каза Воазне и се изправи. — Те са сред приоритетните улики.

— Да поставим ли под наблюдение старческия дом? — попита Керноркян.

— Да, колкото да спазим правилата. И последният глупак ще се сети, че къщата се наблюдава.

— Той е глупак — каза Мордан, който продължаваше да чисти чинията си.

— Не е — възрази Адамсберг. — Само изпитва носталгия. А носталгията ти подсказва някои идеи.

Адамсберг се поколеба. Имаше почти сигурен начин да хванат Емил — във фермата, където живееше Купидон. Достатъчно бе да поставят на пост двама души и щяха да го приберат в близките дни или след седмица. Комисарят единствен знаеше за съществуването на Купидон и на фермата. Знаеше и приблизителния й адрес, и името на собствениците, като по чудо запечатали се в паметта му. Братовчедите Жеро, три четвърти млечни продукти, една четвърт месо. Отвори уста, но замълча, обзет от съмнения. Дали смяташе Емил за невинен, или искаше да си го върне на Мордан, или от два часа насам, а може би още от Лондон открито бе преминал от другата страна на бариерата заедно с желаещите да прескочат зида, като даваше рамо на бандитите и спъваше работата на силите на реда? Тези въпроси прелетяха през главата му като ято скорци, без да предизвикат дори опит за отговор. Докато останалите ставаха от столовете си, нахранени и информирани, Адамсберг се дръпна встрани и направи знак на лейтенант Ноел. Ако някой знаеше нещо, това беше той.

— Какво му е на Мордан?

— Неприятности.

— И сам мога да се сетя. Какви точно?

— Не ми е работа да ви казвам.

— Жизненоважно е за разследването, Ноел. Сам видяхте. Хайде, давайте.

— Дъщеря му — единствената, слънцето на живота му, грозотия, мен ако питате. Преди два месеца са я пипнали в компанията на шестима чекиджии, надрусани до козирката и самонастанили се в една изоставена сграда покрай южното околовръстно, един от най-смрадливите коптори, в които се събират наркоманчетата от добрите семейства.

— После?

— Шестима чекиджии, един от които гаджето й — дръглив, мърляв и зъл като куче. Боунс, така му викат в бандата. Дванайсет години по-стар от нея е и има сериозна практика в нападенията над старци. Голям гадняр. Иначе е по-скоро хубавец и се е издигнал в йерархията на дилърите. Момичето избягало от къщи, като оставило бележка, и добрият стар Мордан сега си хапе ташаците.

— Как са му те впрочем?

— Обадил се е на лекаря си, казва, че ще разбере вдругиден. Надява се да са оцелели, ама хич не е сигурно с онзи разбойник. Не че Мордан много си служи с тях. Жена му се чука с учителя по музика, та е станал за смях и на кокошките.

— Защо не ми е казал, когато дъщеря му е избягала?

— Ами такъв си е старият сладкодумец. Омайва ни с всякакви истории, а неговите ги пази за себе си. А и по онова време бяхме затънали до гуша в отворените гробове. Пък и, не се обиждайте, но с вас човек не говори лесно.

— И защо?

— Защото не е сигурен дали го слушате. А ако слушате, предполага, че ще забравите. Така че има ли смисъл? Мордан не се опитва да хвърчи из облаците. А вие седите върху тях.

— Знам какво говорят за мен. Но си мисля, че всъщност съм стъпил на земята.

— Но не на същата.

— Добре, Ноел, възможно е. Та? Дъщерята?

— Казва се Елен. Мордан е отишъл в сградата, след като са му се обадили ченгетата от Бисетр, и е попаднал в истински ад, знаете как е. Имало е дори хлапета, които са плюскали кучешки пастет. Едно от тях се е паникьосало и е извикало ченгетата, когато един взел свръхдоза. Забележете, изглежда, че не са лоши кучешките консерви, имали вкус на яхнийка. Щерката на Мордан била здраво надрусана, намерили у нея достатъчно бяло, за да я обвинят в търговия с дрога. За капак имало и оръжие, два пищова и автоматични ножове. С единия от пищовите преди девет месеца е ликвидиран Стъби Даун, шефа на северния квартал. Тогава свидетелите казали, че нападателите били двама, момче и момиче с дълги до задника кестеняви коси.

— Мамка му.

— Накрая са затворили в предварителния трима, включително Елен Мордан.

— Къде е тя сега?

— Във Френ, дават й метадон. Рискува да получи от две до четири години ефективна и много повече, ако е участвала в убийството на Стъби Даун. Мордан казва, че като излезе оттам, ще е свършена. Данглар се опитва да го утеши, като го полива с бяло вино като растение, но това му се отразява много зле. Щом намери малко свободно време, отива там, във Френ, отвън или отвътре, и гледа стените. Какво да ви разправям.

Ноел се обърна и с ръце на кръста посочи с глава къщата.

— И с това мазало там, колко му е съвсем да откачиш. Може би Данглар трябва да го смени, сега, когато вече е почистено. Търси ви Воазне, намерил е фъшкиите на Емил, както рече онова нещастно кретенче Есталер.

Воазне беше поставил пликчето на бялата градинска маса. Адамсберг пое ръкавиците, които му подадоха, отвори пликчето и подуши съдържанието му.

— На етикета пише „конски фъшкии“, но може да е нещо друго.

— Не, това е — каза Адамсберг, като изсипа в ръката си малка кафява люспа. — Не е като онази от къщата. Не е топче.

— Станали са на топчета, когато са се набили между грайферите на ботушите. И са се отлепили заради цялата онази кръв по килимите.

— Във всеки случай, Воазне, не е същият кон. Искам да кажа, не са същите фъшкии, значи не е същият кон.

— Може да има два коня — предположи Жюстен.

— Искам да кажа, не е отглеждан по същия начин. Значи не са същите обувки. Така мисля.

Адамсберг отмести един перчем, който му падаше на челото. Дразнеха го тези истории с обувки. Звънна мобилният му. Ретанкур. Бързо остави пликчето на масата.

— Господин комисар, отече. Емил ми се измъкна на паркинга пред болницата в Гарш. Между нас имаше две линейки. Съжалявам. Жандармите са тук, но не успяват да го локализират.

— Не се впрягайте, лейтенант. Той имаше преднина.

— Мамка му — продължи Ретанкур, — преднина и едно предимство — познава района като петте си пръста. Търчеше по улиците и през градинките, като че ли сам ги беше произвел. Може да се е скрил в някой жив плет. Не виждам как ще го изтръгнем оттам. Освен ако много не огладнее. Аз бях дотук, защото май ми е счупил ребро.

— Къде сте, Виолет? Още в болницата ли?

— Да, ченгетата я обиколиха цялата.

— Покажете онова ребро на лекар.

— Непременно — каза Ретанкур и веднага затвори.

Адамсберг прибра мобилния си. Ретанкур нямаше никакво намерение да отива да я преглеждат.

— Емил й е счупил ребро — каза той. — Сигурно много я боли.

— Пак добре. Можеше да я светне в ташаците.

— Стига, Ноел.

— Не е отглеждан по същия начин, а? — обади се Жюстен.

Адамсберг отново взе пликчето и преглътна репликата си. Ноел не пропускаше да жегне Ретанкур, разправяше наляво и надясно, че тя не е жена, а работно добиче. Докато за Адамсберг Ретанкур не беше жена в обикновения смисъл на думата, защото беше богиня. Многофункционалната богиня на Бригадата със способности, равни по брой на ръцете на Шива, колкото и да са.

— Колко ръце има онази индийска богиня? — попита той, като продължаваше да опипва фъшкиите.

Четиримата лейтенанти поклатиха глави.

— Винаги е така — каза Адамсберг. — Когато го няма Данглар, никой нищо не знае.

Адамсберг прибра фъшкиите в пликчето, затвори го и го подаде на Воазне.

— Освен да му се обадим, за да ни каже. Мисля, че този кон, конят, който е произвел фъшкиите в пликчето, известни като „фъшкиите на Емил“, е отгледан в полето и яде само трева. Мисля, че другият кон, онзи с топчетата от къщата, известни като „фъшкиите на убиеца“, се храни в конюшня със зърнени храни.

— Сериозно? Значи си личи?

— През цялото си детство съм събирал фъшкии за тор. И говежди лайна за огнището. И досега събирам. Мога да ви уверя, Воазне, че различната храна води до различни изпражнения.

— Ясно — съгласи се Воазне.

— Кога ще имаме резултати от лабораторията? — попита Адамсберг, докато набираше номера на Данглар. — Пришпорете ги. По спешност: фъшкии, кърпа, отпечатъци, части от тялото.

Адамсберг се отдалечи, Данглар беше на линия.

— Почти пет часът е, Данглар. Нуждаем се от вас за клането в Гарш. Вече свършихме, прибираме се в Бригадата и преминаваме към обсъждането. А, момент. Колко ръце има индийската богиня? Онази в кръга. Шива.

— Шива не е богиня, господин комисар. Шива е бог.

— Бог? Мъж е — добави комисарят, като се обърна към колегите си. — И колко ръце има? — върна се той към Данглар.

— Зависи как е представен, защото Шива притежава многобройни и противоположни способности, по целия спектър, от унищожителни до благотворни. Може да има две, четири ръце, а може и десет. Зависи какво олицетворява.

— И с две думи, Данглар, какво олицетворява?

— Накратко, „в празнотата, в центъра на Нирвана-Шакти, се намира върховният Шива, чиято същност е празнота“.

Адамсберг беше включил високоговорителя. Той погледна към четиримата си колеги, които изглеждаха не по-малко шашардисани от самия него и му правеха знак да смени темата. Новината, че Шива е мъж, им стигаше за този ден.

— Каква е връзката с Гарш? — попита Данглар. — Ръцете ли не ви стигат?

— Емил Фьойан наследява богатството на Водел, освен законно запазената част на Пиер, сина на Пиер. Мордан обяви задържането му и Сопата си плю на петите.

— Не пуснахте ли подире му Ретанкур?

— Пуснахме. Изтърва го. Не можа да вкара в действие всичките си ръце, Емил й счупи едно ребро. Чакаме ви, майоре, Мордан е по-скоро извън играта.

— Сигурно. Но влакът ми тръгва чак в двайсет и един и дванайсет. Не мисля, че мога да си сменя билета.

— Какъв влак, Данглар?

— Ами влакът, който минава през скапания тунел, господин комисар. Да не мислите, че това ме забавлява? Обаче видях, каквото исках да видя. Не е отрязал чак краката на чичо ми, ама натам вървят нещата.

— Данглар, къде сте? — бавно попита Адамсберг и приседна на градинската маса, след като изключи високоговорителя.

— Боже мили, нали ви казах. В Лондон. Сега вече са сигурни, почти всички обувки са френски, и от добро, и от лошо качество. Според социалната класа. Можете да ми вярвате, ще ни се наложи да си ги приберем всичките, Радсток отсега потрива ръце.

— Но да му се не знае — почти извика Адамсберг, — какво ви прихвана, та се върнахте в Лондон? Защо си завирате носа в тези тъпи обувки? Че оставете ги на Ижгат, оставете ги на Сток!

— Радсток. Господин комисар, предупредих ви, че заминавам, и вие не възразихте. Необходимо беше.

— Глупости, Данглар! Онази жена, Абстракт, до нея сте доплували.

— Ни най-малко.

— Не ми казвайте, че не сте я видели.

— Не ви казвам нищо подобно. Но това няма връзка с обувките.

— Надявам се, Данглар.

— Ако смятахте, че са отрязали краката на чичо ви, и вие щяхте да отидете да поогледате.

Адамсберг погледна към небето, което се покриваше с облаци, и проследи полета на една патица, после спокойно заговори в слушалката.

— Какъв чичо? Не знаех, че има чичо.

— Не става дума за жив чичо, за чичо, който се разхожда без крака. Чичо ми почина преди двайсет години. Беше втори съпруг на леля ми и го обожавах.

— Без да ви обиждам, майоре, никой не може да разпознае мъртвите крака на чичо си.

— Не съм разпознал краката му, а обувките му. Както справедливо отбеляза нашият приятел Клайд-Фокс.

— Клайд-Фокс?

— Ексцентричният лорд, спомняте ли си го?

— Да — въздъхна Адамсберг.

— Видях го снощи впрочем. Доста унил, тъй като изгубил новия си кубински приятел. Изпихме по чаша заедно, голям специалист е по история на Индия. И както справедливо отбеляза, какво може да се сложи в обувки? Крака. Обикновено на притежателя на обувките. Та ако това са обувките на чичо ми, има всички шансове и краката да са негови.

— Малко като фъшкиите и коня — прокоментира Адамсберг, който усещаше да го притиска все по-голяма умора.

— Като съдържащото и съдържанието. Но не знам дали става дума за чичо ми. Може да е някой братовчед или друг човек от същото село. Те там всички са роднини.

— Хубаво — каза Адамсберг и слезе от масата. — Дори ако някой си прави колекция от френски крака и ако за нещастие пътят му се е пресякъл с пътя на чичо ви или на братовчед му, какво ни засяга всичко това?

— Казахте, че нищо не пречи да се поинтересуваме — обидено рече Данглар. — Вие искахте да знаете какво е станало в Хайгейт.

— Там може би. Тук и в Гарш — не. А вашето пътуваме, Данглар, си е истински гаф. Защото, ако тези крака са френски, Ярдът ще иска да си сътрудничим. Това можеше да се падне на друг екип, обаче благодарение на вас Бригадата ще е на топа на устата. А на мен ми трябвате за касапницата в Гарш. Тя е далеч по-обезпокоителна от някакъв си некрофил, който е рязал крака наляво и надясно преди двайсет години.

— Не „наляво и надясно“. Мисля, че ги е избирал.

— Сток ли казва така?

— Аз казвам така. Защото, когато почина, чичо ми беше в Сърбия, краката му — и те.

— И вие се питате защо да търсите крака в Сърбия, след като във Франция има шейсет милиона?

— Сто и двайсет милиона. Шейсет милиона души, значи сто и двайсет милиона крака. Правите същата грешка като Есталер, но в другата посока.

— Но защо е бил в Сърбия чичо ви?

— Защото беше сърбин, господин комисар. Казваше се Славко Молдован.

Жюстен тичешком се приближи до Адамсберг.

— Има един навън, който настоява за обяснения. Възнамерява влезе в къщата.