VII

Адамсберг винаги четеше вестника си прав, като обикаляше около бюрото в кабинета си. Впрочем вестникът не беше негов. Всеки ден вземаше вестника на Данглар и после му го връщаше почти в насипно състояние.

На страница 12 в кратка дописка се съобщаваше докъде е стигнало едно следствие в Нант. Адамсберг добре познаваше комисаря, който го водеше — сух и самотен в работата си и крайно общителен извън нея. Опита се да си спомни името му, колкото да се поупражнява. От Лондон насам, може би откакто Данглар бе излял река от ерудиция на гробището Хайгейт, комисарят се мъчеше да обръща повече внимание на думите, на имената, на изреченията — област, в която паметта му никак не я биваше, за разлика от областта на звуците, светлината, израженията на лицата, които си спомняше години по-късно. Как се казваше онова ченге? Боле? Роле? Зевзек, способен да забавлява маса от двайсет души — Адамсберг се възхищаваше от такива хора. Днес направо завиждаше на този Ноле — прочете името му в статията, — че се занимава с такова чистичко убийство, докато изцапаното кадифе на онова кресло не му излизаше от главата. В сравнение с хаоса в Гарш случаят на Ноле си беше живо удоволствие. Скромно убийство с два куршума в главата, като жертвата бе отворила вратата на убиеца си. Никакви усложнения, никакво изнасилване, никаква лудост-петдесетгодишна жена, екзекутирана по всички правила на играта, съгласно принципите на деловите убийци: пречиш ми, ликвидирам те. Ноле трябваше просто да тръгне по следата на съпруга, на любовника и да доведе следствието докрай, без да се препъва в сума ти квадратни метра килим, покрит с парчета от плът. Без да стъпва на територията на безумието, на непознатия континент на Сток. Знаеше, че Сток не е истинското име на британския колега, който някой ден щеше да отиде да лови риба в езерото там горе. Може би с Данглар. Освен ако историята е жената Абстракт не отведе майора другаде.

Стенният часовник прещрака и Адамсберг вдигна глава. След малко щеше да дойде Пиер Водел, син на Пиер Водел. Комисарят се изкачи по дървената стълба, избегна стъпалото, на което всички се спъваха, и влезе в помещението с кафемашината да си вземе едно късо. Тази стаичка беше донякъде царството на лейтенант Меркаде — щедро надарен в областта на математиката и на всякакви логически упражнения, но свръхнеспособен да спи нощем. Куп възглавници, подредени в един ъгъл, му позволяваха да възстановява силите си през деня. Сега лейтенантът тъкмо бе сгънал одеялото и се изправяше, разтърквайки си очите.

— Изглежда, че сме нагазили в самия ад — каза той.

— Всъщност не сме нагазили. Вървим по мостчета на шест сантиметра над пода.

— Ама няма да ни се размине, а? Пъкъла?

— Няма. И щом се поразсъните, идете да видите, преди да са почистили всичко. Напълно непонятна касапница. Но с някаква налудничава идея вътре. Как би казал лейтенант Веранк? Стоманена нишка потръпва в дълбините на хаоса. Е, знам ли, някакъв невидим мотив, който поезията би могла да долови.

— Веранк щеше да го каже по-добре. Липсва ни, не мислите ли?

Адамсберг допи кафето си, изненадан. Не се беше сещал за Веранк, откакто лейтенантът напусна Бригадата, и не се чувстваше склонен да размишлява за бурните събития, които ги бяха изправили един срещу друг1.

— Всъщност възможно е на вас да ви е все едно — каза лейтенантът.

— Много е възможно. И главно, нямаме време да обсъждаме тези неща, лейтенант.

— Тръгвам — поклати глава Меркаде. — Данглар ви е оставил съобщение. Нищо общо с къщата в Гарш.

Адамсберг дочете дванайсетата си страница, докато слизаше по стълбите. В крайна сметка забавният Поле не се справяше чак толкова добре. Бившият съпруг имаше алиби, разследването зацикляше. Адамсберг доволно сгъна вестника. На пропуска го очакваше синът на Пиер Водел, седнал вдървено до съпругата си. Нямаше повече от трийсет и пет години. Адамсберг спря нерешително. Как да каже на човека, че баща му е бил нарязан на парчета?

Комисарят известно време заобикаляше трудността, като изясняваше въпросите, свързани със самоличността и семейството на убития. Пиер беше единствен, късно роден син. Майката забременяла след шестнайсет години брачен живот, когато бащата бил на четирийсет и четири години. Относно бременността Пиер Водел баща се държал непреклонно, без да дава на жена си никакво обяснение. За нищо на света не желаел наследник, било немислимо това дете да се появи на бял свят и точка по въпроса. Съпругата отстъпила и заминала, за да направи аборт. Отсъствала шест месеца и износила детето — родила Пиер, син на Пиер. Пет години по-късно гневът на Пиер баща стихнал, но дори тогава той не приел съпругата и сина си в своя дом.

Така че синът Пиер виждал баща си само от време на време, стъписан от поведението на този човек, който го отхвърлял толкова упорито, и се боял от него заради нежеланото си раждане. Иначе Пиер баща бил сговорчив и щедър според приятелите си, нежен и добър според майка си. Или поне бил такъв преди постепенно да изгуби всяка общителност, което пречело да се разбере какво всъщност чувства. На петдесет и пет години Пиер баща много рядко имал посетители и се бил откъснал от всички свои някога многобройни приятели. По-късно, през юношеството си, Пиер синът си издействал скромно място в дома на баща си, където идвал в събота да свири на пианото специално подбрани парчета, с които се надявал да го покори. Още по-късно младият Пиер успял истински да привлече вниманието на стария. От десет години и особено след смъртта на майката двамата се виждали доста редовно. Синът станал адвокат и знанията му помагали на бащата в проучванията му на съдебните дела. Общували в работата и никога извън нея.

— Защо се е занимавал със съдебни дела?

— За пари. От това живееше. Отразяваше процесите за няколко вестника и специализирани списания. Освен това го интересуваха съдебните грешки. Възмущаваше се от мърлявщината на правосъдието. Казваше, че тестото на правото е меко и се извива в една или друга посока, че истината се губи в отвратителни увъртания. Твърдеше, че може да чуе дали дадена присъда скърца или не, дали прищракването е каквото трябва да бъде или не, също както ключарят поставя диагнозата си, преди да смени бравата. И ако установеше поскърцване, сам търсеше истината.

— Намираше ли я?

— Доста често, да. Посмъртната реабилитация на убиеца от Солон е негово дело. Освобождаването на К. Джими Джоунс в САЩ, на банкера Треванан, оневиняването на съпругата на Пасние, на професор Галеран. Статиите му имаха голямо влияние. Постепенно много адвокати започнаха да се страхуват от мнението му. Предлагаха му подкупи, които той отказваше.

Пиер синът подпря брадичка на ръката си. Изглеждаше недоволен. Не беше хубавец с това твърде високо чело и заострено лице. Но имаше доста забележителни очи, инертни, без блясък, здраво залостени кепенци, може би недостъпни за милостта. С наведено тяло и превит гръб, той сякаш се съветваше с жена си с поглед и правеше впечатление на мил и кротък човек. Адамсберг обаче забелязваше и непреклонност в твърдото стъкло на очите му.

— Имало ли е не толкова героични истории? — попита той.

— Казваше, че истината е двупосочен път. Трима души бяха осъдени вследствие на разследванията му. Единият се обеси в затвора, след като се закле, че е невинен.

— Кога беше това?

— Точно преди да се пенсионира, преди тринайсет години.

— Кой беше затворникът?

— Жан-Кристоф Реал.

Адамсберг кимна — името му бе познато.

— Реал се обеси на двайсет и деветия си рожден ден.

— Получавал ли е заплахи за отмъщение, някакви писма?

— За какво говорим? — намеси се съпругата, чието лице, за разлика от неговото, беше с правилни и хармонични черти. — Смъртта на Пиер не е естествена, така ли? Имате някакви съмнения? Ако да, кажете го. От сутринта насам полицията не ни е дала нито една ясна информация. Татко бил мъртъв, но не се знаело дали става дума за татко. И заместникът ви още не ни е позволил да видим тялото. Защо?

— Защото е трудно.

— Защото татко, ако е татко — продължи тя, — е починал в обятията на курва? Това би ме изненадало. Или на аристократка? Криете нещо, за да запазите спокойствието на недосегаемите? Защото да, свекър ми познаваше много недосегаеми, като се започне от бившия министър на правосъдието, който е корумпиран и в червата.

— Елен, моля те — каза Пиер, който умишлено я оставяше да говори.

— Напомням ви, че става дума за баща му — продължи Елен — и че той има право всичко да види и всичко да узнае преди вас и преди недосегаемите. Или ще ни покажете тялото, или повече дума няма да чуете от нас.

— Това ми изглежда разумно — каза Пиер с тона на адвокат, постигнал компромис между страните.

— Няма тяло — каза Адамсберг, гледайки жената в очите.

— Няма тяло — повтори механично Пиер.

— Няма.

— Тогава? Как може да се твърди, че е той?

— Защото е в неговата къща.

— Кой?

— Тялото.

Адамсберг отвори прозореца и се загледа в короните на липите. От четири дни цъфтяха и мирисът им на липов чай влезе в стаята заедно със свежия въздух.

— Тялото е на парчета — каза той. — Било е… каква дума да избера? Разфасовано? Накълцано? Било е нарязано на стотици парчета, разпръснати из стаята. Голямата стая с пианото. Нищо не може да се разпознае. Предлагам ви да не гледате това.

— Тук има някаква измама — не се предаваше жената. — Криете нещо. Какво правите с него?

— Събираме останките и ги прибираме в номерирани контейнери. Четирийсет и два квадратни метра, четирийсет и два контейнера.

Адамсберг отклони поглед от цъфналата липа и се обърна към Елен Водел. Пиер все още стоеше в прегърбената си поза и оставяше жена си да води хорото.

— Казват, че човек не може да скърби за покойния, ако не го е видял със собствените си очи — подзе Адамсберг. — Познавам обаче хора, които са съжалили, че са го видели и които биха предпочели да знаят, без да виждат. Ето, това са първите снимки, на ваше разположение са каза то подаде мобилния си на Елен. — Има и кола, която може да ви отведе в Гарш, ако държите. Първо добийте представа. Не са от най-добро качество, но са достатъчно ясни.

Елен пое телефона с решителен жест и заразглежда снимките. Спря на седмата, на която се виждаше горната част на пианото.

— Добре — каза тя и остави апарата с променено лице.

— Не ни трябва кола? — попита Пиер.

— Не ни трябва кола.

Прозвуча като заповед и Пиер кимна. Нито следа от възмущение, а ставаше дума за баща му. Нито помен от любопитство към снимките. Пълна неутралност. Временно договорено покорство, преди да поеме здраво юздите.

— Яздите ли? — попита Адамсберг.

— Не, но се интересувам от конни надбягвания. Навремето баща ми залагаше. Но от години го правеше не повече от веднъж месечно. Беше се променил, някак смалил, почти никъде не излизаше.

— Не посещаваше ли конни бази, манежи? Не ходеше ли на село? Така че да си донесе вкъщи парченца от фъшкии.

— Татко? Парченца от фъшкии?

Пиер синът се изправи, сякаш тази идея го бе събудила въпреки нежеланието му.

— Искате да кажете, че у татко има фъшкии!

— Да, на килима. Топченца, може би отлепили се от подметките на ботуши.

— През живота си не е носил ботуши. Изпитваше ужас от животните, от природата, от земята, от полските цветя, които вехнат в чашата, от всичко, което расте. Ботушите на убиеца са били пълни с фъшкии, така ли?

Адамсберг се извини с жест, преди да вдигне телефона си.

— Ако още сте със сина — направо каза Ретанкур, — попитайте го дали старият е имал животно, куче или котка, или друго животно с косми. Намерихме косми, но нито паничка за храна, нито нищо не показва, че тук е имало животно. Значи космите са били залепнали по задника на убиеца.

Адамсберг се отдалечи от двойката, за да не чуят как грубо се изразява Ретанкур.

— Баща ви имаше ли домашен любимец? Куче, котка или нещо друго?

— Току-що ви казах, че не обичаше животни. Не общуваше дори с хора, да не говорим за животни.

— Не е имал — каза Адамсберг по телефона. — Лейтенант, проверете дали не са от одеяло или палто. Вижте и по другите кресла.

— А книжни кърпички? Използвал ли е? Намерихме една в тревата, но нито една в банята.

— Книжни кърпички? — попита Адамсберг.

— Никога — отвърна Пиер, като вдигна ръце, за да отблъсне това ново бълнуване. — Само от плат, сгънати на три в едната посока и на четири в другата. Никога по друг начин.

— Само кърпички от плат — повтори Адамсберг по телефона.

— Данглар настоява да говори с вас. Върти се в кръг около нещо в тревата, което го безпокои.

Това, каза си Адамсберг, прекрасно описва темперамента на Данглар, склонността му да броди около тенджери, в които къкрят грижите му. С телефона в ръка Адамсберг прекара ръка по косата си в опит да открие къде се е запиляла нишката на разговора. Да, ботушите, фъшкиите.

— Ботушите не са били пълни с фъшкии — обясни той на сина. — Имало е само малки парченца, които влагата е отлепила от грайферите.

— Видяхте ли градинаря му? Той сигурно има ботуши.

— Още не. Казват, че бил същински див звяр.

— Див звяр, пандизчия и почти малоумен — довърши Елен. — Татко беше очарован от него.

— Не мисля, че е малоумен — поправи я Пиер. — Защо са разпилели тялото му? — попита той предпазливо. — Че са го убили, мога да разбера. Семейството на младежа, който се самоуби. Допустимо е. Но защо е трябвало всичко да изпочупи? Досега виждали ли сте подобно нещо? Такъв modus operandi.

— Такъв modus не е съществувал, преди убиецът да го изобрети. Той не е възпроизвел начин на действие, а е измислил нещо ново.

— Ще речеш, че говорим за изкуство — каза Елен неодобрително.

— А защо не? — рязко каза Пиер. — Това е напълно възможно. Той беше художник.

— Баща ви ли?

— Не, Реал, самоубиецът.

Адамсберг отново се извини с жест, за да поговори с Данглар.

— Знаех си аз, че тия лайна ще ни се стоварят на главата — произнесе майорът много отчетливо, което подсказа на Адамсберг, че вече му е ударил едно-две и внимава да не му проличи.

Сигурно го бяха пуснали в стаята с пианото.

— Видяхте ли местопрестъплението, майоре?

— Снимките и те ми стигат. Обаче се потвърди, обувките са френски.

— Ботушите ли?

— Обувките. Има и нещо по-лошо. Когато видях това, все едно запалиха клечка кибрит в тунела, все едно че бяха отрязали краката на чичо ми. Но нямаме избор, отивам.

Повече от три чаши, прецени Адамсберг, обърнати набързо. Погледна часовниците си, беше около шестнайсет часът. Днес Данглар нямаше да е от полза за никого и за нищо.

— Няма нужда, Данглар. Вървете си, ще се видим по-късно.

— И аз това ви казвам.

Адамсберг прибра телефона си и, кой знае защо, се запита какво става с котката и котенцата. Бе казал на Ретанкур, че майката е добре, но едно от котетата — едно от онези, които бе извадил, момиченце — залитало и слабеело. Дали не го бе стискал прекалено силно, докато го теглеше? Дали не го беше повредил?

— Жан-Кристоф Реал — повтори Пиер настоятелно, сякаш усещаше, че комисарят няма да намери пътя без чужда помощ.

— Художникът — потвърди Адамсберг.

— Той се занимаваше с коне, даваше ги под наем. Веднъж боядиса един кон в бронзов цвят, за да получи нещо като статуя, която се движи. Собственикът на коня подаде оплакване, но точно това го направи известен. По-късно боядиса и други. Боядисваше всичко, така че му трябваха колосални количества боя. Боядисваше тревата, пътищата, дънерите на дърветата, листата едно по едно, камъчетата отгоре и отдолу, сякаш се опитваше да превърне в камък целият пейзаж.

— Това не интересува комисаря — обади се Елен.

— Вие познавахте ли Реал?

— Често го виждах в затвора, бях решен да го изкарам от там.

— В какво го обвиняваше баща ви?

— В това, че е боядисал една възрастна жена, негова покровителка и наследодателка.

— Не разбрах.

— Бронзирал тази жена, за да я качи на един от прословутите си бронзови коне като жива статуя. Но боята не пропускала въздух, порите на кожата й се задръстили и преди да успеят да я почистят, покровителката починала от задушаване върху добичето. Реал си получил наследството.

— Изключително — промърмори Адамсберг. — А конят? И той ли починал?

— Не, и точно в това е въпросът. Реал си разбираше от работата и използваше бои, които дишат. Не беше луд.

— Разбира се — каза Адамсберг скептично.

— Химиците казаха, че катастрофата е била причинена от взаимодействието между молекулите на боята и на козметичните препарати, използвани от покровителката. Но баща ми доказа, че Реал е боядисал коня и жената с боя от различни бидони и умишлено е предизвикал задушаването.

— А вие не смятахте така.

— Не — каза Пиер и вирна брадичка.

— Доказателствата на баща ви убедителни ли бяха?

— Да, но какво от това? Баща ми имаше ненормално отношение към този човек. Ненавиждаше го без причина. И направи всичко, за да го унищожи.

— Не е вярно — внезапно възрази Елен. — Реал беше мегаломан и имаше много дългове. Умишлено уби жената.

— Мамка му — сряза я Пиер. — Баща ми се беше настървил така, сякаш чрез Реал искаше да отмъсти на мен. На осемнайсет години исках да стана художник. Реал беше с шест години по-голям от мен, познавах творбите му, възхищавах му се, бях го посещавал два пъти. Когато баща ми научи направо побесня. За него Реал беше алчен невежа — цитирам го, — чиито нелепи изобретения са опасни за цивилизацията. Баща ми беше човек от безпросветните векове, имаше старомодни схващания за света и Реал го отвращаваше. С авторитета, който си беше създал, този негодник го обвини и уби.

— Този негодник — повтори Адамсберг.

— Именно — каза Пиер, без да трепне. — Баща ми беше стар мръсник.

Загрузка...