Едно незнайно място

XLVI

Екипът на Данглар следваше линейката, този на Воазне правеше оглед на къщата. Адамсберг завари Церк да седи в дневната на съседката, не по-спокоен отколкото пред Павле, заобиколен от четирима полицаи с извадено оръжие. Ръцете му бяха увити в големи парцали, които госпожа Бурлан бе прихванала с безопасни.

— С него — каза Адамсберг, като вдигна Церк за ръката — аз ще се разправям. Да имате нещо обезболяващо, госпожо Бурлан?

Накара го да изпие две хапчета и го подкара към колата.

— Сложи си колана.

— Не мога — отвърна Церк, показвайки опакованите си ръце.

Адамсберг поклати глава, издърпа колана, закопча го. Церк седеше покорно, онемял, измъчен, сякаш оглупял. Адамсберг мълчаливо шофираше, наближаваше пет часът сутринта, скоро щеше да съмне. Колебаеше се. Да се отнесе към случая формално или да задълбае. Третата възможност, онази, която Данглар обикновено му подсказваше, бе да се измъкне фино и елегантно. По английски. Но той не го умееше това измъкване. Чувстваше се смътно обезкуражен и леко уморен. Какво значение имаше дали ще говори или няма да говори? Какъв смисъл? Каква полза? Можеше да остави Церк да си живее живота, без да му мигне окото. Можеше да продължи да шофира ей така, до края на света, без да пророни дума. Можеше да го зареже тук, на пътя. Церк несръчно извади цигара с превързаните си ръце. Обаче не можеше да си я запали. Адамсберг въздъхна, натисна автомобилната запалка, подаде му я. С една ръка извади втория си мобилен. Вейл се обаждаше.

— Събудих ли ви, господин комисар?

— Не съм лягал.

— Нито аз. Ноле е открил свидетеля, един съученик на Франсоаз Шеврон и на Ема. Заловил е Карно преди половин час. Била е въоръжена и е отивала в апартамента на съученика си.

— Има такива нощи, Вейл, когато хората огладняват. Арнаут Павле беше арестуван преди час. Доктор Пол дьо Жослен. На път да убие Церк в къщата в Гарш.

— Направил ли му е нещо?

— Пробол му е ръцете. Жослен е в болницата в Гарш с куршум в корема, не е смъртоносен.

— Вие ли стреляхте?

— Съседката. Шейсетгодишна, метър и петдесет, четирийсет кила и револвер трийсет и втори калибър.

— Младежът къде е?

— С мен.

— У дома му ли го карате?

— В известен смисъл. Не може да си служи с ръцете, още не е съвсем функциониращ. Кажете на Ноле да блокира жилището на Франсоаз Шеврон, те ще се опитат с всички средства да извадят Ема Карно от блатото и да натикат вътре съпруга на Шеврон. Кажете му също да не разгласява ареста на Карно през следващите четирийсет и осем часа. Никакво изявление, нито ред. Дъщерята ще се яви пред съда вдругиден. Не искам Мордан да се е натопил за нищо.

— Естествено.

Церк му подаде фаса си с въпросителен поглед и Адамсберг го загаси в пепелника. В профил, на неопределената сутрешна светлина, вяло предъвкващ неясни мисли, Церк приличаше на него — с чипия нос и малката брадичка — дотолкова, че беше чудно как Вейл не е забелязал нищо. Жослен твърдеше, че Церк е глупак.

— Изпуших ти цигарите в Киселево — каза Адамсберг. — Онези, дето ги остави у нас. Само една остана.

— Жослен разправяше нещо за Киселево.

— Там е умрял Петър Плогойовиц през 1725 година. Там са построили гробницата на деветте жертви, в която ме затвори Жослен.

Адамсберг усети внезапен студ да сковава гърба му.

— Значи е било вярно — каза Церк.

— Да. Беше ми студено. И всеки път, като се сетя, студът са завръща.

Адамсберг шофира два километра, без да приказва.

— Затвори вратата на гробницата и заговори. Много добре те имитираше. Знаеш ли къде си, тъпако?

— Приличаше ли на мен?

— Много. И всички ще узнаят, че Адамсберг е зарязал сина си и какъв е станал синът му. Заради теб. Теб. Теб. Беше убедително.

— И ти помисли, че съм аз?

— Естествено. Същият боклук беше, когато дойде вкъщи. За да ми съсипеш живота. Нали това ми обеща?

— Какво си правел в гробницата?

— Задушавах се до сутринта.

— Кой те намери?

— Веранк. Той ми е ходел по петите, за да ми попречи да те заловя. Знаеше ли за това?

Церк гледаше през прозореца, навън вече бе съмнало.

— Не — каза той. — Къде отиваме? В тъпата ти Бригада?

— Там, където няма път. В морето.

— А, хубаво — каза Церк и затвори очи. — Какво ще правим там?

— Ще ядем. Ще се греем на слънце. Ще гледаме водата.

— Боли ме. Хубаво ме нареди тоз боклук.

— Не мога да ти дам още хапчета, преди да минат два часа. Опитай се да заспиш.

Адамсберг спря колата до плажната ивица, срещу морето. Часовниците му и положението на слънцето сочеха около седем и половина. Ситен пясък, пуста шир, тихи ята от бели птици.

Безшумно излезе от колата. Гладкото море и непокътнатата синева на небето му изглеждаха някак предизвикателни, зле пасващи на изминалите десет дни свиреп хаос. Зле пасващи и на нещата около Церк, размирни, затъпяващи, избуяли като замаяна трева върху купчина развалини. Би трябвало над океана да се е разразила дива буря и сутринта мрачното небе да се слива с линията на хоризонта. Но природата си знае работата и след като избираше това неподвижно съвършенство, той бе готов да му се отдаде за един час. Впрочем сънливостта му бе минала и се чувстваше съвсем събуден. Седна върху все още влажния пясък и се облегна на лакът. По това време на деня Влад трябваше да е още в ханчето. И може би да лети под тавана на сънищата си. Набра номера му.

— Доброjутро, Влад.

— Доброjутро, Адамсберг.

— Къде ти е телефонът? Лошо те чувам.

— На възглавницата.

— Допри го до ухото си.

— Готово.

— Хвала. Иди кажи на Архангел, че маратонът на Арнаут Павле приключи тази нощ. Но мисля, че е доволен, тъй като е унищожил петимата големи Плогойовиц. Пльогенер, Водел-Плог, Плогерщайн и двама Плоган, баща и дъщеря, във Финландия. И краката на Плогодреску. Проклятието вече не тегне над рода Павле и те си отиват. Свободни. Дървото на хълма Ижгат умира.

— Плог.

— Остават обаче двама дъвкачи.

— Дъвкачите не са опасни. Архангел ще ти каже, че е достатъчно да ги обърнеш по корем и ще потънат като капка живак в сърцето на земята.

— Нямам намерение да се занимавам с това.

— Забележително — обяви Влад безпричинно.

— Непременно кажи на Архангел. Вечно ли ще стоиш в Кисилова?

— Вдругиден ще превеждам на една конференция в Мюнхен. Влизам в правия път, който, както знаеш, не съществува и не е прав.

— Плог. Какво значи лоша среча, Влад? Павле каза така, като го простреляха.

— Значи „лош късмет“.

Церк седеше на няколко метра встрани и търпеливо го наблюдаваше.

— Ще минем през диспансера за ръцете ти. После ще идем да пием кафе.

— Какво значи „плог“?

— То е нещо като падаща капка истина — обясни Адамсберг, имитирайки действието с вдигната ръка, която после бавно слезе надолу по права линия. — При това падаща точно където трябва — добави той и заби върха на показалеца си в пясъка.

— Ясно — каза Церк, загледан в дупчицата, оставена от пръста. — А ако падне тук и тук? — попита, забивайки няколко пъти показалеца си напосоки. — Това прави ли истински плог?

— Май не.