Едно незнайно място

XII

— Тоя тип е голяма работа — рече Лусио, — ама да не ме пипа по главата. Че току-виж съм започнал пак да цицам.

Точно каквото правеше в момента, забеляза Адамсберг, докато Лусио смучеше от ръба на чашата си с мляскащи звуци. Поначало Лусио предпочиташе да пие от бутилката. Чашите беше донесъл по изключение, защото имаше чужд човек. Лекарят си бе отишъл още преди час, двамата довършваха бутилката под навеса и зорко бдяха над заспалото котило. Лусио смяташе, че на всяка цена трябва да я довършат, защото иначе виното ще се развали. Или се довършва, или не се започва.

— И аз не бих искал да ме доближава — каза Адамсберг. — Само постави пръста си тука — комисарят показа мястото на тила си — и като че ли ме повреди. „Интересен случай“, така каза.

— На докторски език туй значи, че нещо не е наред.

— Именно.

— Стой по-далеч от него и не се безпокой.

— Лусио, представи си за миг, че ти си Емил.

— Добре — каза Лусио, който никога не бе чувал за Емил.

— Побойник, невъздържан, на петдесет и три години, не глупав, откачен, спасен от един стар маниак, който го наема като момче за всичко, включително за игра на гигантски морски шах вечер до огнището на по чаша вишновка.

— Не — възрази Лусио. — Повдига ми се от вишновка.

— Но представи си, че си Емил и че старият ти сипва вишновка.

— Хубаво — неохотно каза Лусио.

— Забрави сега вишновката. Пий друго, това е без значение.

— Допусни, че възрастната ти майка е в старчески дом, а кучето ти е на склад в някаква ферма, понеже си изкарал единайсет години в дранголника на малки части, и допусни, че всяка събота взимаш камионетката, за да заведеш майка си на вечеря, после да отидеш да видиш кучето и да му занесеш месо за подарък.

— Момент. Не си представям камионетката.

Лусио напълни последните две чаши.

— Синя, със заоблени ъгли, с избеляла боя, задният прозорец е закрит, върху багажника има ръждясала стълба.

— Ясно.

— Предположи, че чакаш кучето навън, че то прескача оградата на фермата, че се храни с теб, че прекарваш част от нощта заедно с псето отзад в камионетката и си тръгваш в четири сутринта.

— Момент. Не си представям кучето.

— А майката? Представяш ли си я?

— Идеално.

— Кучето е с дълъг косъм, мръснобяло с няколко петна, клепнали уши, малко и топчесто, помияр с големи зъркели.

— Ясно.

— Предположи, че старият маниак е бил убит и че те е включил в завещанието си в ущърб на сина си. Ето че си богат. Предположи, че ченгетата те подозират и искат да те приберат.

— Няма какво да предполагам. Искат да ме приберат.

— Да. Предположи, че си премазал топките на едно ченге, счупил си едно ребро на друго и си духнал.

— Дадено.

— Какво ще направиш с майка си?

Лусио пак засмука ръба на чашата си.

— Не мога да отида, ченгетата наблюдават старческия дом. И значи й пиша писмо, та да не се тревожи.

— Какво правиш с кучето?

— Те знаят ли къде е кучето?

— Не.

— Тогава отивам да си поговоря с него, да му кажа да не се безпокои и че пак ще дойда.

— Кога?

— Кога ще дойда пак?

— Не. Кога ще отидеш да си поговориш с кучето.

— Ами веднага. В случай че ме пипнат, добре е то да знае предварително. Докато за майка ми — майка ми е акъла си ли е?

— Да.

— Това е добре. Ако ме заключат, ченгетата ще я предупредят. А виж кучето, как пък няма да предупредят кучето. Така че това с предупреждението на кучето аз трябва да го свърша. Колкото се може по-бързо.

Адамсберг прекара пръсти по мекото коремче на Шарм, изсипа чашата си в чашата на Лусио и се изправи, опъвайки панталона си.

— Виж сега, омбре — каза Лусио, като вдигна голямата си лапа. — Ако искаш да го видиш твоя човек, преди да е видял кучето и преди кучето да е видяло ченгетата, трябва веднага да хващаш пътя.

— Не съм казал, че искам.

— Вярно, не си.

Адамсберг шофираше внимателно, съзнавайки, че умората и виното са се отразили на рефлексите му. Бе изключил мобилния си и джипиеса за в случай, че би било възможно да съществува ченге, умно като Лусио, което беше малко вероятно — такова нещо нямаше дори в приказките и легендите на Мордан. Нищо определено не планираше за този звяр Емил. Освен подсказаното от Лусио — да стигне до Шатоден, преди ченгетата да стигнат до кучето. Защо? Защото фъшкиите бяха различни? Не. Не знаеше за това, когато пусна Емил да избяга, ако го бе пуснал да избяга. Тогава? Защото Мордан бе пресякъл пътя му като бизон? Не. Мордан превърташе, нищо повече. Защото Емил беше добро момче? Не. Емил не беше добро момче. Защото Емил рискуваше да пукне от глад в храсталаците заради глупостта на едно изпаднало в депресия ченге? Може би. А в затвора по-добре ли ще му е?

Адамсберг не си падаше особено по лабиринтите на разните „може би“, докато Данглар беше луд по тях, направо си губеше ума, толкова го привличаха черните бездни на предположенията. Адамсберг караше към фермата, без много да му мисли, само се молеше някое ченге да не е чуло сутрешния му разговор с Емил звяра, Емил наследника, Емил притежателя на имоти в Гарш и Вокресон. Точно в този момент изтормозеният Данглар се наливаше с шампанско в тунела под Ламанша само защото си бе казал, че може би един безумец е отрязал краката на чичо му, освен ако не са краката на негов братовчед, там, в далечните планини. Все в същия момент Мордан се взираше в стените на затвора във Френ и Боже мили, какво можеше да направи за Мордан?

Адамсберг паркира колата на банкета, в сянката на гората, и измина пеш последните петстотин метра, като вървеше полека и се опитваше да се ориентира. Кучето прескачало бариерата, но коя бариера? Половин час обикаля около фермата — три четвърти млечни продукти, четвърт месо. Накрая с отмалели крака като че ли откри вероятната бариера. Някъде по-далеч други кучета се разлаяха, усещайки приближаването му. Комисарят се залепи за едно дърво и застина, след като провери чантата и оръжието си. Във въздуха се разнасяше мирис на фъшкии, което му подейства успокоително, толкова човешко изглеждаше. Само да не заспи, да чака и да се надява, че Лусио е бил прав.

Хладният вятър донасяше някакво слабо стенание, тиха, неравномерна жалба, издавана някъде отвъд бариерата, може би на петдесет метра от нея. Заклещено животно? Плъх в храстите? Белка? Във всеки случай не по-едро. Адамсберг се облегна по-удобно на ствола, преви крака и леко се залюля, за да не заспи. Представи си пътя на Емил от Гарш дотук, пеш и на стоп, с шофьори на камиони, които нямаше да се впечатлят от вида му, стига да си платеше. Сутринта Емил носеше върху работния си комбинезон лек, доста мръсен блузон, разръфан на лактите. Представи си ръцете на Емил, преди да си спомни фразата му. Двете му ръце с разперени пръсти, долепени едни към други, за да очертаят габаритите на кучето. „А е ей толкова малък.“ Адамсберг застана на коляно и се вслуша в продължаващото стенание. Ей толкова малко. Кучето му.

Тръгна бавно, насочвайки се към стенанието. Три метра по-нататък различи малката бяла маса на кучето, което панически се въртеше около едно тяло.

— Емил, мамка му!

Адамсберг повдигна главата му и постави пръст в основата на врата. Имаше пулс. През разкъсаната дреха кучето трескаво лижеше корема на мъжа, после преминаваше към бедрото, после пак към корема, продължавайки жално да скимти. Спря за малко, за да огледа Адамсберг, изджавка, сякаш за да каже: „Радвам се, че ми помагаш, мой човек.“ После се върна към задачата си, доразкъса панталона и заблиза бедрото, явно решено да го залее със слюнка. Адамсберг включи фенерчето си, освети изпотеното и мръсно лице на Емил, Емил Сопата, повален, победен, парите не са всичко.

— Не говори — нареди Адамсберг.

Придържайки главата с лявата си ръка, той леко плъзна пръсти под черепа, опипа го от горе до долу и отпред назад. Нямаше рана.

— Мигни веднъж, за да кажеш „да“. Усещаш ли си крака? Натискам го.

— Да.

— А другия? Натискам.

— Да.

— Виждаш ли ръката ми? Знаеш ли кой съм?

— Комисарят.

— Точно така, Емил. Ранен си в корема и в крака. Спомняш ли си всичко? Бил ли си се?

— Не съм се бил. Стреляха по мен. Четири пъти. Два пъти ме улучиха. Там, при водната кула.

Емил протегна ръка наляво. Адамсберг се взря в тъмнината, загаси фенерчето си. Водната кула се издигаше на стотина метра от гората, която Емил е трябвало да прекоси, за да се довлече до бариерата и почти да я достигне. Стрелецът можеше да се върне.

— Няма време да чакаме линейка. Веднага се махаме.

Адамсберг бързо опипа гърба на Емил.

— Имаш късмет, куршумът е преминал през хълбока, без да засегне гръбнака. След две минути се връщам с колата. Кажи на кучето да спре да мрънка.

— Млъквай, Купидон.

Адамсберг паркира със загасени фарове възможно най-близо до Емил и свали надолу облегалката на предната седалка. Отзад беше оставен бежов шлифер, вероятно на лейтенант Фроаси, която се обличаше доста строго. Адамсберг го наряза с ножа си, разкъса ръкавите, от които направи две дълги ленти, и опипа натъпканите до пръсване вътрешни и външни джобове. Разтърси ги и от тях се изсипаха кутийки с пастет, изсушени плодове, бисквити, половинлитрова бутилка минерална вода, бонбони, 250 грама вино в картонена опаковка и три бутилчици коняк за кукли, като онези във влаковите барчета. Изпита чувство на състрадание към лейтенанта, после на признателност. Невротичните резерви на Фроаси щяха да му свършат добра работа.

Онемялото куче се отдръпна, предавайки щафетата на Адамсберг, който освети раната в корема. Беше чиста, езикът на Купидон добре бе облизал ръбовете.

— Поработило е твоето куче.

— Кучешката лига е антисептична.

— Не знаех — каза Адамсберг, превързвайки раната с лентите.

— Май много неща не знаеш.

— Ами ти? Знаеш ли колко ръце има Шива? Аз поне знаех, че си тук тази вечер. Ще те пренеса, опитай се да не викаш.

— Умирам от жажда.

— По-късно.

Адамсберг настани Емил в колата и внимателно опъна краката му.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Ще вземем и кучето.

— Ъхъ — одобри Емил.

Адамсберг шофираше със загасени фарове. Като измина пет километра, спря на едно разклонение, без да гаси мотора. Отвори бутилката с минерална вода, поколеба се, после я затвори.

— Не мога да ти дам вода — каза той. — Представи си, че стомахът ти е пробит.

Отново потегли и излезе на магистралата.

— До болницата в Шатоден има двайсет километра. Ще издържиш ли?

— Говори ми нещо. Защото всичко ми се върти.

— Гледай право пред себе си. Видя ли кой стреля по теб?

— Не. Стреля иззад кулата. Чакаше ме, определено. Четири куршума, нали ти казах, и само два в целта. Не е професионалист. Паднах и го чух, че тича към мен. Престорих се на умрял, той се опита да ми провери пулса, да види дали ме е очистил. Беше в паника, ама можеше да стреля още два пъти за по-сигурно.

— Спокойно, Емил.

— Аха. Някаква кола спря на кръстопътя и той се стресна, хукна да бяга като подплашен заек. Изчаках, без да мърдам, после се довлякох до фермата. Ако пукна, не искам Купидон да ме чака десет години. Не е живот това, чакането. Не ти знам името.

— Адамсберг.

— Чакането, Адамсберг, не е живот. Случвало ли ти се е да чакаш? Дълго да чакаш?

— Мисля, че да.

— Жена ли?

— Мисля, че да.

— Е, не е живот това.

— Не е — потвърди Адамсберг.

Емил потръпна и се облегна на вратата.

— Още единайсет километра — каза Адамсберг.

— Говори ми, на мен ми е трудно.

— Не заспивай. Аз ще ти задавам въпроси, а ти ще отговаряш с „да“ или „не“. Като в играта.

— Обратното е — прошепна Емил. — В играта не трябва да казваш „да“ или „не“.

— Вярно. Стрелецът те е чакал, това е сигурно. Ти каза ли на някого, че отиваш във фермата?

— Не.

— Само старият Водел и аз знаехме за мястото, така ли?

— Да.

— Но Водел е могъл да разкаже историята с кучето на някого, нали? На сина си например?

— Да.

— Само че той няма да има полза, ако те убие. Няма да получи твоята част от наследството. Тя ти е завещана.

— Бесен е.

— На теб? Положително. Ти правил ли си завещание?

— Не.

— Нямаш ли наследници? Сигурен ли си, че нямаш деца?

— Да.

— Старият да ти е давал нещо? Документ, папка? Да е споделял с теб нещо по-особено? Да е имал угризения?

— Не. И теб може да са проследили — с мъка изрече Емил.

— Само един човек знаеше — поклати глава Адамсберг. — Един стар испанец, който има само една ръка и няма кола. А и по теб са стреляли, преди да дойда.

— Да.

— Остават само три километра. И теб може да са те проследили от болницата в Гарш. С ония три полицейски коли наоколо е било ясно, че си вътре. Колко време се кри в болницата?

— Два часа.

— Къде?

— В спешното. В чакалнята.

— Не е зле. Когато излезе, никого ли не видя?

— Не. Може би само един мотор.

Адамсберг спря възможно най-близо до спешното отделение, избута встрани жълтата пластмасова бариера, поиска да повикат изтощения дежурен лекар, показа си картата, за да ускори нещата. Четвърт час по-късно Емил лежеше върху количка, със система в ръката.

— Не можем да задържим кучето, господине — каза една санитарка, като му подаде дрехите на Емил, натикани в найлонова торба.

— Знам — каза Адамсберг, откъсвайки Купидон от краката на Емил. — Емил, чуй ме добре. Не приемай никакво посещение, никакво. Аз ще предупредя на рецепцията. Къде е хирургът?

— В хирургическото.

— На всяка цена му кажете да запази куршума, който е останал в крака.

— Момент — каза Емил, преди санитарката да забута количката. — В случай че пукна. Водел поиска да направя нещо, ако умре.

— А, виждаш ли.

— Но то беше нещо, свързано с любов. Каза, че жената била стара, но щяло да й достави удоволствие. Написа го закодирано, нямаше ми доверие. Рече да го пусна след смъртта му. Накара ме да се закълна.

— Къде е писмото, Емил? И какъв е адресът?

— В джоба на панталона ми.