Едно незнайно място

XI

Пред градинската порта лейтенантите Ноел и Воазне стояха един срещу друг с протегнати ръце и блокираха пътя на мъжа, който нямаше вид на впечатлен.

— Нищо не ми доказва, че сте полицаи — повтаряше той. — Нищо не ми доказва, че не сте обирджии. Особено вие — уточни той, като посочи Ноел, чийто череп бе почти обръснат до кожа. — Имам среща, разбрахме се за седемнайсет и трийсет, държа да съм точен.

— Ще се разминете със срещата — рече Ноел, пускайки в ход неприятното си остроумие.

— Покажете ми картите си. Нищо не ми доказва.

— Вече ви обяснихме — каза Воазне. — Картите ни са в саката, саката ни са в къщата, а ако се махнем от тази врата, вие ще влезете. Обаче влизането е забранено.

— Разбира се, че ще вляза.

— Значи няма изход.

Човекът, реши Адамсберг, който се приближаваше към групата, е или тъп, или куражлия, като се имат предвид средните му габарити и тлъстото му тяло. Защото, ако мисли, че си има работа с обирджии, по-добре би било да спре да се разправя и да си вдига чуковете. Докато той се държеше някак професионално, достойно и уверено, като човек на дълга, във всеки случай като човек, решен да си свърши работата, каквото и да става. Застраховател? Търговец на произведения на изкуството? Юрист? Банкер? В борбата му с ръцете на двете ченгета имаше загатнат и ясен класов рефлекс. Той не беше от онези, които позволяват да бъдат изгонени, най-малкото от типове като Ноел и Воазне. Да преговаря с тях бе под социалния му статус и може би точно това убеждение, това изначално кастово презрение го правеше смел почти до глупост. Той не се боеше от по-низшите от него. Извън тази поза хитроватата му и някак старомодна физиономия би могла да бъде по-скоро симпатична. Адамсберг постави длани върху бариерата на полицейските ръце и го поздрави.

— Ако сте от полицията, няма да мръдна оттук, докато не видя началника ви.

— Аз съм началникът. Комисар Адамсберг.

Адамсберг много пъти бе виждал това учудване, това разочарование по много лица. И веднага след това — незабавното покорство пред чина, колкото и странен да е притежателят му.

— Приятно ми е, господин комисар — отвърна човекът, като му подаде ръка над ръцете. — Пол дьо Жослен. Аз съм лекарят на господин Водел.

Твърде късно, помисли Адамсберг, докато му стискаше ръката.

— Съжалявам, докторе, не можете да се видите с господин Водел.

— И аз така разбрах. Но като негов лекар съм длъжен и съм в правото си да бъда информиран, нали? Болен ли е? Починал? Хоспитализиран?

— Мъртъв.

— В дома си значи. Иначе нямаше да има толкова полицаи.

— Точно така, докторе.

— Кога? Как? Посетих го преди петнайсет дни, всички лампички светеха зелено.

— Полицията няма право да дава информация. Такава е процедурата в случай на убийство.

Лекарят смръщи вежди и тихо повтори думата „убийство“. Адамсберг осъзна, че си говорят от двете страни на ръцете като съседи, облегнати на оградата. Ръцете на замръзналите лейтенанти, които не възнамеряваха да ги оттеглят. Комисарят потупа по рамото Воазне, давайки му знак да вдигне бариерата.

— Да идем навън — каза той. — Не трябва да тъпчем тревата.

— Разбирам, разбирам. И нищо не можете да ми кажете, така ли?

— Мога да ви кажа това, което знаят съседите. Станало е през нощта на събота срещу неделя, открили са тялото вчера сутринта. Градинарят се е прибрал към пет часа и е вдигнал тревога.

— Защо е вдигнал тревога?

— Според градинаря Водел оставял лампите да светят нощем. Когато се е прибрал, никъде не е светело, а работодателят му имал фобия към тъмнината.

— Знам. Още от малък.

— Вие личен лекар ли му бяхте или психиатър?

— Личен лекар, както и остеопат и соматопат.

— Ясно — каза Адамсберг, без да му е ясно. — Споделяше ли с вас проблемите си?

— О не, ненавиждаше психиатрията. Но от костите му научавах много. Като лекар бях силно привързан към тях. Водел беше изключителен случай.

Лекарят красноречиво замълча.

— Ясно — каза Адамсберг. — Няма да ми кажете повече, ако аз не ви кажа повече. Професионалната тайна блокира обмена.

— Именно.

— Разбирате, че трябва да знам какво сте правили през нощта на събота срещу неделя между единайсет вечерта и пет сутринта.

— Няма проблем, много добре разбирам. Като се знае, че по това време хората спят и че аз лично нямам нито жена, нито деца, какво да ви отговоря? Нощно време съм в леглото, освен ако не ме извикат някъде по спешност. Това трябва да ви е познато.

Лекарят се поколеба, извади бележник от вътрешния си джоб, опъна сакото си.

— Франсиско — каза той, — портиерът, той е парализиран и го лекувам безплатно, ми се обади към един сутринта. Паднал между инвалидната си количка и леглото си и си изкълчил пищяла. Оправих му го и го сложих да си легне. След два часа пак ми се обади, коляното му се подуло. Наругах го и минах да го видя на сутринта.

— Благодаря, докторе. Познавате ли момчето за всичко, Емил?

— Играча на морски шах? Забележителен случай. Беше ми пациент. Опърничав е, разбира се, но Водел се интересуваше от него. За три години успях доста да намаля склонността му към насилие.

— И той така каза. Отдаваше това подобрение на възрастта.

— Ами, ами — засмя се лекарят и Адамсберг за миг видя веселото, умно и отзивчиво лице, скрито зад високомерната поза. — Възрастта обикновено усилва неврозите. Но аз лекувам Емил и постепенно стигам до скованите зони, раздвижвам ги, въпреки че хитрото животно отказва да ми даде достъп. Ще го пипна все пак. Майка му го е биела, когато е бил малък, но за нищо на света няма да си го признае. Боготвори я.

— Тогава откъде знаете?

— Тук — каза лекарят и постави показалеца си в основата на черепа на Адамсберг, малко над и вдясно от тила.

При което комисарят усети леко убождане, сякаш показалецът на доктора имаше жило.

— Също интересен случай — полугласно додаде той, — ако позволите.

— Емил ли?

— Вие.

— Мен не са ме били, докторе.

— Не съм казал такова нещо.

Адамсберг се дръпна, отдалечавайки черепа си от любопитството на лекаря.

— Не искам да издавате професионалните си тайни, затова ще ви питам друго. Имаше ли Водел врагове?

— Много. И точно в това беше проблемът. Страшни и дори смъртоносни врагове.

Адамсберг спря на малката алея.

— Не мога да ви цитирам имена — отсече лекарят. — А и би било безполезно. Това няма нищо общо с разследването ви.

Мобилният на Адамсберг зазвъня, комисарят се извини и прие обаждането.

— Лусио — изръмжа той, — знаеш, че съм на работа.

— Никога не съм ти се обаждал, омбре, за пръв път ми е. Ама едно от малките не суче и съвсем е отслабнало. Мислех си, че би могъл може би да го почешеш по челото.

— Не ме интересува, Лусио, нищо не мога да направя. Толкова по-зле за него, ако не суче. Природен закон.

— А ако го приспиш, ако го успокоиш?

— Това няма да го накара да суче, Лусио.

— Голям мръсник си, кучи сине, да знаеш.

— Освен това, Лусио — повиши тон Адамсберг, — не съм магьосник и имам тежък ден.

— Аз също. Можеш ли да си представиш, не успявам да си запаля цигарата. Понеже не виждам, не уцелвам края й. И дъщеря ми като не ще да ми помогне, аз какво да правя?

Адамсберг прехапа устни. Лекарят се приближи до него и любезно попита:

— Бебе, което не може да суче?

— Коте на пет дни — рязко отвърна Адамсберг.

— Ако събеседникът ви няма нищо против, бих могъл да направя нещо. Несъмнено става дума за проблем е моториката на долната челюст. Това не е непременно природен закон, може да е посттравматичен синдром вследствие на раждането. Трудно ли е било раждането?

— Лусио — извика Адамсберг в слушалката, — да не е едно от двете, дето ги извадихме насила?

— Да, беличкото със сиво в края на опашката. Единственото момиченце.

— Точно така, докторе — потвърди Адамсберг. — Лусио масажираше майката, а аз изтеглих котето за челюстта. Да не съм теглил много силно? Момиче е.

— Къде живее приятелят ви? Ако е съгласен, разбира се — добави той и размаха ръце, сякаш изпитал смирение пред застрашения живот.

— В Париж, тринайсети район.

— Аз съм в седми. Ако искате, да отидем заедно и аз ще я оправя малката. Ако мога, разбира се. Междувременно нека приятелят ви да навлажни цялото й тяло, но без да я мокри.

— Идваме — обяви Адамсберг, който имаше чувството, че дава сигнал за задвижването на полицейска операция. — Навлажни я, но без да я мокриш.

Леко замаян, с неясното усещане, че е изпуснал кормилото и се люшка между побойници, емигранти, лекари и безръки испанци, Адамсберг нареди на лейтенантите си да приключват и качи доктора в колата си.

— Това е гротескно — каза Адамсберг, като излязоха на околовръстното. — Водя ви да лекувате коте, при положение че адът се е стоварил върху Водел.

— Гадно убийство, а? Трябва да ви кажа, че той имаше много пари.

— Да. Всичко ще остане на сина му, предполагам — добави Адамсберг невинно. — Познавате ли го?

— Само през мозъка на таткото. Желание, отказ, желание, отказ и тъй нататък и у единия, и у другия.

— Водел не е искал момче.

— Не искаше да остави след себе си крехко потомство, изложено на милостта на враговете му.

— Какви врагове?

— И да ви кажа, няма да ви помогне. Лудост, усилена от възрастта, вградена в гънките на съществото му. Проблем за лекаря, а не за полицая. Или за пещерняка в случая с Водел.

— Въображаеми врагове, така ли?

— Не настоявайте, господин комисар.

Лусио ги очакваше, седнал под навеса, и потупваше с голямата си лапа легналото в скута му коте, увито във влажна кърпа.

— Ще умре — каза той с дрезгав глас и сълзи в очите, които хвърлиха Адамсберг в недоумение, тъй като не можеше да разбере как може толкова да се вълнуваш за едно коте. — Кой е тоя? — добави той нелюбезно по адрес на доктора. — Ще минем и без публика, омбре.

— Специалист по челюсти на котета, които не сучат. Дръпни се, Лусио. Дай котето.

Лусио почеса несъществуващата си ръка, после се подчини, изпълнен с подозрение. Лекарят седна на пейката, обгърна котешката главичка с дебелите си пръсти — имаше огромни за ръста си ръце, почти сравними с единствената ръка на Лусио — и бавно я опипа. Шарлатанин, помисли Адамсберг, по-раздразнен, отколкото би трябвало да бъде. После лекарят премина към ханша, постави пръсти на две точки, сякаш смяташе да свири на пиано, и се чу леко измяукване.

— Казва се Шарм — изръмжа Лусио.

— Ще я оправим тази челюст — каза лекарят. — Шарм, всичко е наред.

Прекалено големите му пръсти — които на Адамсберг се струваха все по-огромни, като десетте ръце на Шива — се преместиха върху челюстта и хванаха животинчето като в клещи.

— Е, Шарм? — прошепна той. — Блокирала си системата на излизане, а? Или комисарят те е изтеглил накриво? Или се си уплашила? Потърпи малко, ще те оправя. Така. Сега е по-добре. Ще се заема и с твоята ТЧС.

— Това какво е? — подозрително попита Лусио.

— Темпорално челюстна става.

Котето се отпусна в ръката на доктора и се остави да го занесат до цицката.

— Ето — каза лекарят с приспиващ глас. — ТЧС беше удална вдясно, цефалична вляво. Така че как да суче. Сега вече може. Ще изчакаме няколко минути да видим дали всичко е наред. Използвах случая да наместя кръстната и илиачната кост. Всичко това е заради спортното раждане. Не че искам да обидя някого. Тя ще бъде малко палава, но няма да е лоша, има мек характер. Дръжте я изкъсо.

— Добре, докторе — рече Лусио вече почтително, с очи, впити в котето, което сучеше, та ушите му пукаха.

— И ще бъде лакомо. Заради първите пет дни.

— Като Фроаси — вметна Адамсберг.

— Друго коте ли?

— Колежка. Непрекъснато яде и навсякъде крие храна. Но не й се лепи.

— Тревожност — уморено каза лекарят. — Би трябвало да иде на лекар. Би трябвало всички да отидат на лекар и аз също. Ако нямате нищо против, бих пийнал чаша вино или нещо друго — рязко смени темата той. — Време е за аперитив. Може да не личи, но това с котето си иска енергия.

В този момент в него нямаше нищо от онзи кастов дух, който Адамсберг бе доловил през ръцете на лейтенантите си. Лекарят бе разхлабил вратовръзката си и прекарваше пръсти през сивите си коси, а на лицето му бе изписано изражението на човек, свършил с пот на чело работа, в чийто успешен край не е бил сигурен преди час. Този човек искаше да пийне една чаша и това желание накара Лусио незабавно да реагира.

— Къде отива? — попита лекарят, загледан след Лусио, който крачеше право към живия плет в дъното на градината.

— Дъщеря му е забранила да пуши и да пие. Затова крие цигарите и бутилките из храстите. Цигарите ги държи в пластмасова кутия заради дъжда.

— Дъщерята е в течение, разбира се.

— Разбира се.

— И той знае, че тя знае?

— Разбира се.

— Така се върти светът, по спиралата на премълчаваните мисли. Какво е станало с ръката му?

— Изгубил я е в Испанската война, когато е бил на девет години.

— Но е имал нещо друго преди това, нали? Незараснала рана? Ухапване? Знам ли, нещо незаздравяло.

— Нещо малко — каза Адамсберг на един дъх. — Ухапване от паяк, което го е сърбяло.

— Цял живот ще се чеше — рече лекарят с фаталистичен тон. — Тук — додаде той, като се потупа по челото, — записано е в невроните му. Те още не са разбрали, че ръката я няма. Това си продължава през годините и разумът нищо не може да направи.

— Тогава за какво служи разумът?

— Да успокоява хората и това хич не е малко.

Лусио се върна с три чаши, заклещени между пръстите му, и една бутилка, стисната под чукана му. Остави чаши и бутилка на земята под навеса и се загледа в слепеното с цицката коте.

— Да не се пръсне? От много ядене?

— Няма — рече докторът.

Лусио поклати глава, напълни чашите и пожела да се чукнат за здравето на малката.

— Докторът знаеше за ръката ти — каза Адамсберг.

— Ами много ясно — каза Лусио. — Ухапването от паяк сърби, та се не трае.