Едно незнайно място

IX

Емил отново седна на стъпалата. Беше поразен. Адамсберг остана прав, облегнат на рамката на вратата, с наведена глава и кръстосани на корема ръце — според колегите му единствен видим сигнал за размисъл. Мордан крачеше наоколо, като размахваше ръце, а погледът му бързо и безпричинно се местеше от една точка на друга. Всъщност Адамсберг не размишляваше, а си казваше, че видът на Мордан напълно го докарва на чапла, която си е хванала рибка и я стиска в клюна си, щастлива, че така бързо си е намерила храна. В случая — Емил. Който наруши мълчанието, докато несръчно си свиваше цигара.

— Не е нормално да лишиш от наследство сина си.

Прекалено много хартия имаше в края на цигарата му, която пламна като факла и облиза с лек пукот сивите му коси.

— Ще не ще, той му е син все пак — продължи Емил и потърка косата си, която замириса на опърлено прасе. — А мен не ме обичаше чак толкова. Дори и да е знаел, че ще изпитвам носталгия и че изпитвам носталгия. Пиер трябваше да наследи всичко.

— Много сте великодушен, а? — рече Мордан.

— Не, само казвам, че така щеше да е нормално. Но аз ще си взема частта, ще уважим волята на стареца.

— Удобно нещо е уважението.

— Не е само уважението. А и законът.

— И законът е удобен.

— Понякога да. Къщата пада ли ми се?

— Тази или другите — намеси се Адамсберг. — Върху половината наследство, което ви се полага, ще платите огромен данък. Но ще ви останат поне две къщи и доста пари.

— Ще прибера мама и ще си откупя кучето.

— Бързо се организирате — каза Мордан. — Сякаш вече сте бил подготвен.

— Защо? Не е ли нормално да искам да прибера майка си?

— Казвам, че нямате чак толкова изненадан вид. Казвам, че вече кроите планове. Можете поне да изчакате, да свикнете с новината. Така става обикновено.

— Все ми е тая как става. Вече съм свикнал. Не виждам защо да изчаквам.

— Казвам, че сте знаели, че Водел ви оставя всичко. Казвам, че сте познавали завещанието.

— Не съм. Но ми беше обещал, че един ден ще бъда богат.

— То е същото — каза Мордан, изкривил устни, сякаш ей сега ще нападне рибата странично. — Предупредил ви е, че ще го наследите.

— Не е. Разбра го по линиите на ръката ми. Познаваше тайните на ръката и ми ги разкри. Ето — каза той, като разтвори длан и постави пръст в основата на дясното си кутре. — На това място видя, че ще бъда богат. Това не означаваше, че става думи за неговите пари, нали? Аз играя на лото, мислех, че оттам ще дойдат.

Емил внезапно замълча, загледан в дланта си. Адамсберг, който наблюдаваше жестоката игра между чаплата и рибата, забеляза на лицето на градинаря следа от стар страх, който нямаше нищо общо с агресивността на Мордан. Клюнът на майора като че ли нито го безпокоеше, нито го изнервяше. Не, тревожеше го тази история с линиите на ръката.

— И друго ли четеше по ръката ви? — попита Адамсберг.

— О, нищо особено, освен тази история с богатството. Намираше, че ръцете ми са обикновени, и казваше, че това е късмет. Не се обиждах. Но когато пожелах да видя неговите, веднага сви юмруци. Рече, че няма какво да гледам, че нямал линии. Нямал бил линии! Изглеждаше толкова зъл, че явно нямаше смисъл да настоявам. Онази вечер дори не играхме на морски шах. Нямал линии! Не е нормално това. Ако можех да видя тялото, щях да разбера дали е вярно.

— Не може да се види тялото. От ръцете тъй или инак не е останало нищо.

Емил сви рамене със съжаление, загледан в лейтенант Ретанкур, която се приближаваше с големи неелегантни крачки.

— Мила е — каза той.

— Не бъдете толкова сигурен — възрази Адамсберг. — Тя е най-опасното животно от глутницата. Работи от вчера сутринта без почивка.

— Как издържа?

— Умее да спи права, без да пада.

— Това не е нормално.

— Не е — потвърди Адамсберг.

Ретанкур спря пред тях и кимна утвърдително на двамата мъже.

— Готово — каза тя.

— Чудесно — одобри Мордан. — Тръгваме ли, господин комисар? Или продължаваме с хиромантията?

— Не знам какво е хиромантия — отвърна Адамсберг отчетливо.

Какво му беше на Мордан? Добрата стара безкрила птица, любезна и компетентна? Безупречен в работата, вещ в областта на приказките и легендите, сладкодумен и сговорчив? Адамсберг знаеше, че решението му да избере Данглар от двамата майори за колоквиума в Лондон беше раздразнило Мордан. Но той пък щеше да отиде със следващата група в Амстердам. Така щеше да е справедливо, а и Мордан не беше толкова раздразнителен, нито би пожелал да лиши Данглар от възможността да се потопи в британска атмосфера.

— Наука за линиите на ръката. С други думи, загуба на време. А в нашия случай губим прекалено много време. Емил Фьойан, питахте се къде ще спите тази вечер. Въпросът ми изглежда решен.

— В къщата — рече Адамсберг.

— В бараката — поправи го Ретанкур. — Къщата още е запечатана.

— В ареста — каза Мордан.

Адамсберг се отлепи от стената и направи няколко крачки по алеята с ръце в джобовете. Чакълът хрущеше под подметките му. Комисарят харесваше този шум.

— Не е от вашата компетенция, майоре — каза той отчетливо. — Още не съм се обадил на дивизионния, който не е сезирал съдията. Твърде рано е, Мордан.

— Твърде късно е, господин комисар. Дивизионният ми се обади, съдията е наредил задържането на Емил Фьойан.

— Така ли? — каза Адамсберг и се обърна, скръстил ръце. — Дивизионният се обажда и вие не ми го давате?

— Не е искал да говори с вас. Трябваше да се подчиня.

— Процедурата не е такава.

— Обикновено не ви е грижа за процедурата.

— Но сега да. А според процедурата това задържане е преждевременно и немотивирано. Имаме не по-малко причини да задържим сина Водел или някой член на семейството на художника. Ретанкур, как изглежда това семейство?

— Като монолитен блок, обсебен, разяден от желание за реванш. Майката се самоубива седем месеца след сина си. Бащата е механик, другите двама синове са шофьори — единият на камион, другият в Легиона.

— Какво ще кажете, Мордан? Струва си все пак да се помисли, не е ли така? Ами ощетеният Пиер син? Дали и той не е знаел за завещанието? Какво по-лесно от това, да обвини Емил и да сложи ръка на цялото наследство? Казахте ли за това на дивизионния?

— Нямах тази информация. А и съдията е категоричен. Досието на Емил Фьойан е по-тежко от мъртво магаре.

— Откога задържаме хората само защото имат досие? Без да изчакаме лабораторните изследвания? Без никакво потвърждение?

— Имаме две потвърждения.

— Чудесно, ще се радвам да ме информирате. Ретанкур, вие да знаете нещо по въпроса?

Ретанкур риеше с крак и разпръскваше чакъла като недоволно животно. В наднормените качества на лейтенанта имаше една празнина — липсваше умението да поддържа светски отношения. В двусмислена, деликатна ситуация, изискваща премислени реакции или малко хитрост, Ретанкур беше некомпетентна и безпомощна.

— Що за дивотия, Мордан? — попита тя с дрезгав глас. — Защо правосъдието толкова се е разбързало?

— Нямам представа. Изпълнявам и толкова.

— Изпълнявате прекалено — каза Адамсберг. — Та кои са двете улики?

Мордан вдигна глава. Емил стоеше притихнал и се опитваше да запали някаква клечица.

— Свързахме се със старческия дом, където живее майката на Емил Фьойан.

— Не е старчески дом, в който се живее, а в който се мре — изръмжа Емил.

Сега той духаше върху огънчето в края на клечката. Много е зелено, помисли Адамсберг, няма да хване.

— Директорката потвърди — от поне четири месеца Емил е предупредил майка си, че скоро двамата ще отидат да живеят на друго място, при това ще си живеят като бъбрек в лой. Всички знаят.

— Естествено — каза Емил. — Водел ми беше предсказал, че ще забогатея. Разказах това на майка ми, нормално е, нали? Трябва ли да повтарям едно и също? Да си късаме нервите?

— Логично — спокойно каза Адамсберг. — Второто потвърждение, Мордан?

Този път Мордан се усмихна. Стъпил е на здрава почва, помисли Адамсберг. Атакува рибата право в корема. Ама като се вгледаш по-внимателно, хич не изглежда добре. Изцъклен, сенките под очите му стигат до средата на бузите.

— В камионетката му има конски фъшкии.

— Е и? — каза Емил и спря да духа клечката.

— На местопрестъплението са намерени четири топчета фъшкии. Убиецът ги е внесъл с ботушите си.

— Нямам ботуши. Не виждам връзката.

— Съдията я вижда.

Емил се изправи, хвърли клечката, прибра в джоба си тютюна и кибрита. После прехапа устни и внезапно придоби изтощено изражение. Изглеждаше обезсърчен, жалък, неподвижен като стар крокодил. Прекалено неподвижен. В този ли момент Адамсберг разбра какво ще стане? Никога не си даде точен отговор. Със сигурност знаеше, че бе отстъпил встрани, за да се отдалечи от Емил и сякаш да му осигури пространство, да му остави поле за действие. И Емил се раздвижи именно с нереалната бързина на крокодил, такава бързина, че дори не го видяха да напада. Преди да преброят до едно, влечугото захапа антилопата за крака. Преди да преброят до едно, Мордан и Ретанкур се озоваха на земята и беше напълно невъзможно да се разбере къде ги е ударил Емил. Адамсберг го видя да побягва по алеята, да прескача един зид, после да прекосява някаква градина, всичко това с феноменална бързина, на каквато само Ретанкур беше способна. Сега тя се изправи със закъснение, като се държеше за корема, после се спусна след беглеца, мобилизирайки цялата си маса, за да получи по-голямо ускорение и за да прехвърли без проблем през зида своите сто и десет килограма.

— Искаме незабавно подкрепление — каза Адамсберг по радиостанцията си. — Заподозреният бяга в посока запад-югозапад. Обградете периметъра.

По-късно се запита — но и на този въпрос не можа да си отговори — дали е бил убедителен.

На земята Мордан се държеше за слабините и издаваше задъхан, плачлив стон. Адамсберг по навик се наведе над него и леко разтърси рамото му в знак на съчувствие.

— Катастрофална операция, Мордан. Не знам какво течно се опитвахте да направите, но следващия път го направете по-добре.