Едно незнайно място

XXIV

Адамсберг се закова на място, отпусна ръка и флаконът се изтърколи на червените плочки.

— Мамка му! Флаконът! — изрева младежът.

Адамсберг автоматично го вдигна. Търсеше думата, която означава „да си измислиш история и сам да вярваш в нея“, но не я намираше. Младежи без баща, които твърдят, че са кралски издънки, синове на Елвис или потомци на Цезар. Прочутият площаден обирджия се ползваше от осемнайсет бащи, сред които Жан Жорес, като непрекъснато ги сменяше. Митоман беше думата. И казват, че не бива да спукваш сапунения мехур на митомана, че било толкова опасно, колкото да събудиш сомнамбул.

— Като ще си избираш баща — каза той, — би могъл да се спреш на нещо по-добро. Не е интересно да си син на ченге.

— Адамсберг — изсмя се младежът, сякаш нищо не бе чул, — бащата на Церквечьора. Лоша работа, а? Но е истина, куку. Един ден изоставеният син се завръща, един ден синът премазва бащата, един ден синът му отнема трона. Известна ти е тази история, нали? И бащата тръгва да скита по пътищата, облечен в дрипи.

— Хубаво — каза Адамсберг.

— Ще направя кафе — подигравателно го изимитира младежът. — Взимай си шибания флакон и тръгвай след мен.

Докато го гледаше как е една ръка плакне филтъра с увиснала на долната устна цигара, а с другата приглажда косата си, Адамсберг усети как от стомаха към устата му се надига киселинна вълна, по-натрапчива от гадното вино на Фроаси, и облива основата на зъбите му. Бащите ядоха кисело грозде, а на чадата оскоминяха зъбите5. С внимателните си жестове младото животно приличаше на баща си, който със смръщени вежди проверява дали се е сварила гъшата чорба. Всъщност приличаше на половината млади беарнци или на две трети от младежите, обитаващи долината на По, с къдравите си и остри коси, хлътналата брадичка, добре очертаните устни, здравото тяло. Лувоа — името не му говореше нищо, не му напомняше никого от долината. Този тип можеше да е дошъл и от отсрещната долина, онази на колегата Веранк например. Или от Лил, от Ренс, от Мантон. Положително не от Лондон.

Младежът напълни двете чаши. Климатът се бе променил, откакто направи разкритието си. Небрежно бе прибрал валтера в задния си джоб и оставил кобура до стола си. Фазата на сблъсъка бе привършила, така както вятърът утихва в морето. И двамата не знаеха какво да правят и бъркаха захарта в кафето си. С наведена глава Размазвача прибираше дългите си коси зад ушите. Те падаха, той ги прибираше.

— Възможно е да си от Беарн — каза Адамсберг. — Но намери си някой друг, Церквеч. Аз нямам син и не искам да имам. Къде си роден?

— В По. Майка ми е отишла да ражда в града, за да не я одумват.

— Как се казва майка ти?

— Жизел Лувоа.

— Нищо не ми говори. А познавам всички в трите долини.

— Изчукал си я една нощ близо до мостчето над Жосен.

— Всички двойки ходеха при мостчето над Жосен.

— После ти е писала, за да поиска помощта ти. А ти не си отговорил, понеже не те е интересувало, понеже си подлец.

— Никога не съм получавал такова писмо.

— Би трябвало поне да си спомняш имената на момичетата, които си чукал.

— Всъщност спомням си имената им, обаче по времето, за което говориш, не ме биваше много. Бях доста дървен е момичетата, а и нямах мотопед. За типове като Мат, Пиеро, Маню, Лулу, да, можеш да запиташ дали не са ти бащи. Те забърсваха всичко, което пожелаеха. Само че после момичетата не се хвалеха с това. То ги излагаше. Откъде знаеш дали майка ти не те е излъгала?

Младежът порови в джоба си намръщено и извади малко пластмасово пликче, което залюля пред очите на Адамсберг, преди да го хвърли на масата.

Адамсберг извади от пликчето стара снимка, чиито цветове е времето бяха станали виолетови и на която се виждаше младеж, подпрян на голям платан.

— Този кой е? — попита младежът.

— Аз или брат ми. И какво?

— Ти си. Виж на гърба.

Името му — Ж.-Б. Адамсберг — бе изписано с молив е малки кръгли букви.

— Бих казал, че е по-скоро брат ми. Рафаел. Тази риза не си я спомням. Това доказва, че майка ти не ни е познавала добре, че ти е разказвала измислици.

— Затваряй си плювалника, не познаваш майка ми, тя не си измисля. Щом ми е казала, че си ми баща, значи е така. А и защо ще си измисля, а? Няма за какво да се надува.

— Това е вярно. Но на село по-добре да съм бил аз, отколкото Мат или Лулу, които наричаха „разбойници“, „псета“ и „мочковци“. Защото нощем, когато беше топло, пикаеха през прозорците. Така се изпикаха на главата на бакалката, която никой не обичаше. Да не ти разправям за бандата на Люсиен. С други думи, без да се надува, по-добре е било да спомене моето име, отколкото името на Мат Мочкото. Не съм ти баща, никога не съм познавал Жизел, нито в моето село, нито в съседните, и тя никога не ми е писала. Първото си писмо от момиче получих на двайсет и три години.

— Лъжеш.

Младежът стискаше зъби, разколебан върху цокъла на своята увереност, която внезапно се разклащаше. Въображаемият му баща, вечният му враг, мишената му сякаш се изплъзваше измежду пръстите му.

— Аз ли лъжа, тя ли лъже… Какво ще правим сега, Церквеч? Ще пием кафе до края на дните си?

— Винаги съм знаел как ще свърши това. Ти ще ме оставиш да си отида, свободен като птица. А ти ще си останеш тук е тъпите си котки и нищо няма да можеш да направиш. Дълго ще четеш името ми във вестниците, повярвай ми. Ще има още събития. А ти ще стоиш в тъпия си кабинет и ще си свършен човек. И ще си дадеш оставката, защото дори ченгето не може да осъди сина си на доживот. Когато в играта е замесено дете, няма закон, няма правила. А ти няма да искаш да разправяш, че си баща на Церквеч, нали? И че Церквеч се е побъркал заради теб? Защото си го зарязал?

— Не съм те зарязвал, дори не съм те произвеждал.

— Ама не си сигурен, а? Виждал ли си си мутрата? Виждал ли си моята?

— Беарнски мутри, нищо повече. Има един радикален начин да се узнае, Церквеч. Начин да спреш да бълнуваш. Имаме твоята ДНК, имаме и моята. Ще ги сравним.

Размазвача се изправи, постави пистолета на масата и спокойно се усмихна.

— Опитай — каза той.

После бавно се отправи към вратата, отвори я и си отиде. Свободен като птица.

Дойдох, за да ти съсипя живота.

Адамсберг протегна ръка към масата, взе флакончето и дълго го гледа. Нитроцитраминна киселина. Кръстоса ръце, подпря челото си, затвори очи. Разбира се, че не беше имунизиран. Измъкна тапата с края на нокътя си.