Едно незнайно място

XXI

Докато се прибираше пеш от доктор Жослен, Адамсберг стискаше дунапреновото сърце Love, което бе натикал на дъното на джоба си. Спря за малко пред входа на църквата „Сен Франсоа-Ксавие“, за да се обади на Данглар.

— Не става, майоре. Любовните думи, немислими са.

— Кои любовни думи? — предпазливо попита Данглар.

— Онези на стария Водел, онова кис лов за старата германска дама. Няма начин. Водел е възрастен, откъснат от света, традиционалист, пие вишновка, седнал в кресло стил „Луи тринайсети“, и не пише думи като кис лов. Не, Данглар, още по-малко в писмо, което желае да се пусне след смъртта му. Прекалено евтин трик за него. Знак за модерност, каквато той не одобрява. Водел не би писал върху дунапреново сърце.

— Какво дунапреново сърце?

— Няма значение, Данглар.

— Всеки може да се изкуши, господин комисар. Водел е бил своенравен.

— Да се изкуши да пише на кирилица?

— От вкус към тайните, защо не?

— Данглар, тази азбука само в Русия ли се използва?

— Не, и в страните на православните славянски народи. Идва от средновековния гръцки, малко или повече.

— Не ми казвайте откъде идва, само ми кажете използва ли се в Сърбия.

— Да, разбира се.

— Не ми ли казахте, че чичо ви е сърбин? Тоест, че отрязаните крака са сръбски?

— Не съм сигурен, че са на чичо ми. Вашата история с мечката ме заблуди. Може да са крака на някой друг.

— На кой друг?

— На братовчед, на човек от същото село.

— Но от сръбско село, така ли, Данглар?

Адамсберг чу как чашата на Данглар изтропа на бюрото му.

— Сръбски думи, сръбски крака, тази връзка ли правите? — попита майорът.

— Два. Два сръбски сигнала в няколко дни, не се случва често.

— Едното няма нищо общо с другото. А и вие нали не искахте да се занимаваме с краката в Хайгейт.

— Вятърът мени посоката си, майоре. Аз какво да направя? Тази вечер духа от изток. Винете какво може да означава това кис лов на сръбски. Поразнищете историята с краката на чичо ви.

— Чичо ми познаваше малко хора във Франция и най-малко от всичко мастити юристи от Гарш.

— Не викайте, Данглар. Пищят ми ушите и ми е неприятно.

— Откога ви пищят?

— От Квебек.

— Не сте ми го казвали досега.

— Защото преди ми беше все тая. От тази вечер обаче не ми е. Ще ви изпратя писмото на Водел. Потърсете, Данглар, нещо, което започва с „кис“. Каквото и да е. Но на сръбски.

— Тази вечер ли?

— Ами чичото си е ваш, майоре. Няма сега да го изоставим в корема на мечката.