Едно незнайно място

XXIX

Вагон 17 на влака за Белград беше луксозен, в купетата имаше по две легла, покрити с бели чаршафи и червени одеяла, е лакирани масички, нощни лампи, мивка и кърпи за лице. Адамсберг никога не беше пътувал при подобни условия и за всеки случай провери билетите си. Места 22 и 24, точно така. Ако в отдела по командировките бяха сбъркали, счетоводството щеше да вдигне шум до небесата. Адамсберг седна на леглото, доволен като крадец, попаднал на неочаквана плячка. Настани се като в хотел, разхвърля папките си на леглото и прочете менюто за вечерята ала фралчезе, която щяха да им сервират в двайсет и два часа: пюре от аспержи, морско езиче ала Плогоф, овернско синьо сирене, сладолед тартуфо, кафе, полято с валполичела. Изпита същата радост като на излизане от болницата в Шатоден, когато се качи в смрадливата си кола и неочаквано намери храната на Фроаси. Защото, помисли си, не качеството поражда чисто удоволствие, а блаженството, на което не сме разчитали, от каквото и да е съставено.

Слезе на перона и запали една от цигарите на Церк. Запалката на младежа също беше черна, украсена с червена плетеница, която напомняше мозъчни гънки. Лесно разпозна внука на чичо Славко по косата — черна и остра като косата на Дин, събрана в конска опашка, както и по почти жълтите очи на широкоскулестото славянско лице.

— Владислав Молдован — представи се младежът, който трябва да имаше трийсетина години, и се усмихна широко. — Викайте ми Влад.

— Жан-Батист Адамсберг. Благодаря ви, че се съгласихте да ме придружите.

— Няма защо. Забележително. Дедо ме е водил само два пъти в Киселево, последния път, когато бях на четиринайсет години.

— Дедо?

— Дядо ми. Ще отида на гроба му и ще му разкажа някоя приказка, както той ми разказваше навремето. Това нашето купе ли е? — попита колебливо.

— Отделът по командировките ме е объркал е някоя важна особа.

— Забележително — повтори Владислав. — Никога не съм спал като особа. Несъмнено се налага, когато отиваш на сблъсък с демоните от Киселево. Познавам много особи, които биха предпочели да си останат скрити в къщурката.

Бъбрица, каза си Адамсберг. Което несъмнено беше нормално за преводач, който си играеше с думите. Владислав превеждаше от девет езика и за Адамсберг, който не можеше да запомни цялото име на Сток, подобен мозък будеше не по-малка почуда от огромната памет на Данглар. Опасяваше се само младежът с щастливия характер да не го въвлече в безкраен разговор.

Изчакаха влака да тръгне, за да отворят шампанското. Владислав се радваше на всичко — на излъсканите дървении, на сапуна, на самобръсначките, дори на чашите от истинско стъкло.

— Адриен Данглар, Адрианус, както го наричаше моят дедо, не ми каза защо отивате в Киселево. Общо взето, никой не ходи в Киселево.

— Защото е малко селце или заради демоните?

— Вие имате ли си село?

— Калдез, не по-голямо от глава на карфица, в Пиренеите.

— Има ли демони в Калдез?

— Два. Един свадлив дух в едно мазе и едно пеещо дърво.

— Забележително. Какво ще търсите в Киселево?

— Корените на една история.

— Мястото е много добро за корени.

— Чували ли сте за убийството в Гарш?

— За разпарчетосания старец?

— Да. Намерихме негово писмо с името Кисилова, написано на кирилица.

— И каква е връзката с моя дедо? Адрианус каза, че отивате там заради дедо.

Адамсберг погледна през прозореца на влака с надежда за бързо хрумване, на каквото не беше способен. Трябваше да помисли по-рано за някакво правдоподобно обяснение. Нямаше намерение да разказва на младежа, че някой си Церк е отрязал краката на неговия дедо. Подобни неща могат да разбият сърцето на всеки внук и да пречупят щастливия му характер.

— Данглар — каза той — много е слушал историите на Славко. А Данглар трупа знание както катерицата орехи, при това в много по-големи количества, отколкото са му необходими за двайсет зими. И му се струва да си спомня, че един Водел — така се нарича жертвата — е живял известно време в Киселево и че Славко му е разказвал за него. Че е бягал от враговете си и се криел в Киселево.

Историята не я биваше много, но мина, защото звънна звънецът за вечеря и двамата решиха да хапнат в купето като истински особи. Владислав попита какво е „морски езичета ала Плогоф“. По бретонски, обясни му сервитьорът на италиански, поднесени със сос от миди венус, специално наловени в Плогоф на нос Поант дю Раз. Записа си поръчката и сякаш прецени, че този мъж по фланелка с чуждоземската си глава и черните косми по ръцете не е истинска важна особа, спътникът му — също.

— Когато имате козина — каза Владислав, след като сервитьорът си излезе, — човеците ви изпращат във вагона за животните.

Подръпна космите на ръцете си и тъжно добави:

— Козината съм я наследил от майка ми.

След което избухна в смях без всякакъв преход.

Владислав често се разсмиваше без причина и без чужда помощ, като смехът му беше неустоимо заразителен.

След езичетата ала Плогоф, виното валполичела и десерта Адамсберг се излегна на кушетката си с папките в ръка. Този вид работа му беше най-труден. Всички тези фишове, доклади, официални експозета, в които не бе останало нищо осезаемо.

— Как успявате да се разберете с Адрианус? — прекъсна го Владислав, докато Адамсберг се мъчеше с немското досие и съвестно четеше фиша на фрау Абстер, живуща в Кьолн, на седемдесет и шест години. — Знаете ли, че му вдъхвате дълбоко уважение — продължи той — и че заедно с това му ходите по нервите?

— На Данглар всичко му ходи по нервите. Не е необходимо да се правят специални усилия.

— Казва, че не може да ви разбере.

— Вижте, знам едно: без Данглар Бригадата отдавна щеше да се е понесла по течението и да се е нанизала на кой знае какви скали.

— На скалите на Поант дю Раз например. В Плогоф. Страхотно. След като се отнижехте от скалите, с Адрианус щяхте да си хапвате морско езиче като във влака Венеция-Белград. И това ако не е утеха.

Адамсберг не напредваше в четенето на досието — не можеше да преодолее петия ред от фиша на фрау Абстер, родена в Кьолн от Франц Абстер и Ерика Плогерщайн. Данглар не го беше предупредил за пълноводното бъбрене на Владислав, в което се удавяше и малката му налична концентрация.

— Май ще трябва да чета прав — каза Адамсберг и стана.

— Забележително.

— Ще повървя в коридора.

— Разбира се, повървете, почетете. Ще ви пречи ли, ако запаля цигара? После ще проветря.

— Няма да ми пречи.

— Въпреки окосмяването ми да знаете, че не хъркам. Като майка ми. А вие?

— От време на време.

— Толкова по-зле — каза Владислав, като извади хартия за цигари и останалите принадлежности.

Адамсберг излезе в коридора. С малко късмет можеше да завари Владислав, обгърнат в дим на канабис и литнал във висините на купето. И занемял. Вървя по коридора с розовата и зелената папка в ръце, докато два часа по-късно светлината не изгасна. Владислав спеше с усмивка на уста, гологръд, покрит с черни косми като котка в нощта.

Адамсберг заспа бързо, но леко, с ръка на корема, може би заради онези рибешки неща, които не успяваше да смели. Или заради онези пет-шест дни, с които разполагаше. Заспиваше за няколко минути, събуждаше се, ядосваше се насред отломките от сън на гозбата ала Плогоф, която сякаш възнамеряваше да пробие дупка в главата му и да го тормози през цялата нощ. Фишът на фрау Абстер се наслагваше върху менюто на вечерята, смесваше се с морските езичета, изписваше се със същите калиграфски букви, Фрау Абстер, родена в Плогоф от Франц Абстер и Ерика Плогерщайн. Нишките нелепо се смесваха и Адамсберг се обърна настрани, за да се отърве от тях. Дали нелепо? Отвори очи, свикнал да разпознава предупредителния сигнал, който прозвучаваше още преди да си даде сметка за какво става дума.

А ставаше дума за фрау Абстер, родена от Франц Абстер и Ерика Плогерщайн, каза си той, запалвайки нощната лампичка. Имаше нещо в това име. Или по-скоро в името на майката, Плогерщайн, което се бе насложило върху морските езици ала Плогоф. И от къде на къде? В момента, в който, вече седнал, безшумно ровеше из сака си, за да извади папките, името на австрийската жертва се лепна към сместа Плогерщайн-Плогоф. Конрад Пльогенер. Адмсберг извади фиша на убития в Пресбаум мъж и го прочете на светлината на лампата. Конрад Пльогенер, живущ в Пресбаум, роден на 9 март 1961 г. от Марк Пльогенер и Марика Шюслер.

Плогерщайн, Пльогенер. Адамсберг избута встрани листата от розовата папка и извади от сака бялата, френската. Пиер Водел, роден от Жюл Водел и Маргьорит Немесон.

Нищо. Разтърси рамото на рунтавата котка, която спеше на другото легло в елегантна поза, достойна за луксозно купе.

— Влад, трябва ми едно сведение.

Младежът отвори очи, изненадан. Беше разпуснал конската си опашка и твърдите му коси го покриваха до раменете.

— Къде сме? — попита той като дете, което не разпознава стаята си.

— Във влака Венеция-Белград. Придружавате едно ченге и пътуваме към Кисилова, селото на вашия дядо. На вашия дедо.

— Тъй — каза Владислав твърдо, припомняйки си събитията.

— Събуждам ви, защото ми трябва едно сведение.

— Тъй — повтори Владислав и Адамсберг се зачуди дали още не се рее из купето.

— Как се казваха родителите на вашия дедо? Да не би фамилията им да е започвала с „плог“?

Владислав се разсмя в нощта и потърка очи.

— „Плог“ ли? — каза той и седна. — Не, никакъв плог.

— Баща му. Вашият прадядо. Как се казваше?

— Милорад Молдован.

— А майка му? Вашата прадеда?

— Не „деда“, Адамсберг, баба.

Владислав отново се изсмя.

— Баба се казваше Наталия Арсиниевич.

— А в обкръжението му? Сред приятелите? Роднините? Нямаше ли някъде някой Плог?

— Разсмивате ме, господин комисар. Много сте симпатичен.

И Владислав си легна, като му обърна гръб и продължи да хихика под косите си.

— Ами да — каза той и отново седна, — имаше един Плог. Учителят му по история, с когото ни проглушаваше ушите, Михай Плогодреску. Негов румънски братовчед, дошъл да преподава в Белград, после живял в Нови Сад, а като се пенсионирал, се установил в Киселево. Ходеха като залепени, като братя, въпреки петнайсетте години разлика. Най-невероятното е, че починаха с разлика от един ден.

— Благодаря, Влад, можеш да си доспиш.

Адамсберг излезе в коридора бос и закрачи по тъмносиния мокет, като се взираше в страницата от бележника си, на която бе написал: Плогерщайн, Пльогенер, Плогоф, Плогодреску. Великолепен ансамбъл, от който, естествено, трябваше да се изключат морските езичета, които нямаха работа там. Макар че би било проява на неблагодарност, каза си Адамсберг, докато със съжаление задраскваше бретонското име, защото без него нямаше да се сети за нищо. Часовниците му показваха между два и петнайсет и три и четирийсет и пет сутринта. Събуди Данглар, чийто характер нощно време не беше особено щастлив.

— Проблем ли има? — изръмжа майорът.

— Извинявайте, Данглар. Племенникът ви непрекъснато се смее и ми пречи да заспя.

— Същият беше като малък. Има щастлив характер.

— Да, вече ми казахте. Данглар, изровете ми спешно имената на дядото и бабата на стария Водел. И по двете линии. Търсете и по-назад и още по-назад. Не спирайте да търсите, докато не попаднете на някой Плог.

— Какъв такъв „плог“?

— Фамилия, която да започва с „плог“. Като Плогерщайн, Пльогенер, Плогоф, Плогодреску. Бащиното име на фрау Абстер е Плогерщайн, убитият Конрад от Пресбаум се е казвал Пльогенер, а румънският братовчед на чичо ви Славко е бил Плогодреску. Неговите крака са в Хайгейт, не чичовите ви. Това да ви е за утеха.

— А Плогоф?

— Така се казват морските езичета, които ядохме снощи с Влад.

— Аха — каза Данглар, без да разпитва повече. — Явно е спешно. Каква ви е идеята?

— Става дума за един род. Спомняте ли си? Вендетата, от която се е страхувал Водел?

— Вендета срещу рода Плог? А защо тези Плог нямат едно и също име?

— Разпръснали са се в различни страни или са си променили фамилията, за да я скрият.

Като така прехвърли проблема, Адамсберг успя да поспи два часа, преди Данглар да му звънне.

— Ето ви го вашия Плог — каза той. — Дядо му по бащина линия, дошъл от Унгария.

— Името му, Данглар?

— Нали ви го казах? Плог. Андраш Плог.