Едно незнайно място

XXII

Подпрял крака на тухлите на огнището, Адамсберг дремеше пред изгасналия огън с тикнат в ухото показалец. Не помагаше — шумът си беше вътре, писклив като електропроводна линия с високо напрежение. Това със сигурност нарушаваше слушането му, което и без това не беше внимателно. Напълно бе възможно някой ден да се окаже изолиран като прилеп без радар и неспособен да разбере света. Адамсберг изчакваше Данглар да се хване на работа. По това време майорът сигурно бе навлякъл вечерното си облекло — комбинезона на баща си миньора, в пълен контраст с дневната си елегантност. Комисарят ясно си представяше как се е свел над бюрото си и мърмори срещу възложената му задача.

Данглар разглеждаше написаната на кирилица дума от писмото на Водел и мърмореше, ядосан на комисаря, който не се бе заинтересувал от заинтересувалите го преди време крака. Сега, когато смяташе да ги остави на мира, Адамсберг внезапно се връщаше към темата. Без много обяснения, по своя си неясен и импровизиран начин, който разклащаше защитните механизми на майора. И го разтърсваше до дъното на душата, когато се окажеше, че Адамсберг е прав.

Което и този път не беше невъзможно, признаваше Данглар, разполагайки върху масата малкото книжа, останали от чичо му Славко Молдован. Човек, когото наистина не можеше да зареже в корема на някаква си мечка, без да направи нещо по въпроса. Данглар раздразнено разтърси глава, както всеки път, когато речникът на Адамсберг се промъкнеше в неговия. Беше обичал чичо си Славко, който по цял ден разказваше измислени истории, слагаше пръст на устните си, за да покаже, че трябва да се пази тайна, и пръстът му миришеше на тютюн за лула.

Тогава Данглар смяташе, че чичо му е произведен специално за него и в негова услуга. Славко Молдован никога не се уморяваше или не го показваше, подаряваше му весели и ужасяващи частици живот, нарочно натъпкани с мистерии и знания. Отваряше прозорци, разкриваше хоризонти. Когато им гостуваше, младият Адриен Данглар ходеше подире му и подир мокасините му с червени помпони, оградени със сърмена бродерия, която през някои вечери реставрираше с помощта на бляскава нишка. Налагаше се да се грижи за тях, носеха се в празнични дни, такъв беше обичаят в селото. Адриен му асистираше, опъваше сърмената нишка, вдяваше я в губерката. Ще рече, наизуст ги знаеше тези обувки, чиито помпони откри в светотатствената хайгейтска купчина. Помпони, които можеше да са принадлежали на който и да е друг селянин, както страстно желаеше Данглар. Началникът Радсток напредваше в разследването. Изглеждаше установено със сигурност, че колекционерът се е промъквал в морги, в погребални агенции, отнасял е краката фетиши и е затварял ковчега. Краката бяха измити, ноктите изрязани. И ако Кракорезача беше английски или френски, защо и как, по дяволите, е могъл да се добере до сръбски крака? И как така никой не го е забелязал? Освен ако не е от селото.

Славко неведнъж му беше описвал селото, чутовно място, бъкано с феи и демони, като чичото беше приятел с първите и враг на вторите. Особено на големия демон, който се криеше в недрата на земята и бродеше из близката гора, казваше той, като понижаваше тон и слагаше пръст на устните си. Майката на Данглар не одобряваше историите на Славко, а баща му се подиграваше с него. Защо му разправяш такива страхотии? Как искаш да заспи след това? Глупости, отговаряше Славко. Забавляваме се с детето.

А после лелята го бе напуснала заради онзи кретен Роже и Славко си бе заминал. Бе заминал там.

Там. В Киселево.

Данглар въздъхна, наля си чаша вино и набра номера на Адамсберг, който веднага вдигна.

— Не значи кис лов, нали, Данглар?

— Не. Значи Киселево и е селото на моя чичо.

Адамсберг се намръщи, побутна една цепеница с крак.

— Киселево? Не е това. Есталер не го произнесе така. Той каза „Кислов“.

— Същото е. На запад Киселево го наричат Кисилова. Както Београд наричаме Белград.

Адамсберг извади показалеца си от ухото.

— Кисилова — повтори той. — Забележително, Данглар. Ето я връзката между Ижгат и Гарш, тунелът, тъмният тунел.

— Не — каза Данглар в последен опит да се инати. — Там много имена започват с К. И има едно препятствие.

— Не ви чувам, пищят ми ушите.

— Ще го кажа по-силно. Препятствието е това изумително съвпадение, което свързва обувките на чичо ми с ужаса в Гарш. И което ни препраща, вас и мен, и към двата случая. Знаете какво ми е мнението за съвпаденията.

— Именно. Значи сме били най-любезно хванати за ръчица и отведени до гробището Ижгат.

— От кого?

— От лорд Фокс. Или по-скоро от внезапно изчезналия му приятел кубинец. Той знаеше откъде минава Сток, знаеше и че Сток е с нас.

— А защо са ни завели там най-любезно?

— Защото бедствието в Гарш задължително щеше да се падне на Бригадата. Убиецът е знаел това. И дори ако му се е налагало да изостави колекцията си — станала може би прекалено опасна, — той не е можел просто да я зареже, без да има гаранция, че ще запази славата й. Трябвало е да покаже връзката между младежкото си дело и зрелостта. Трябвало е някой да узнае за това. Трябвало е да си спомним за Ижгат, когато дойде Гарш. Кракорезача и Размазвача са част от една и съща история. Спомнете си, че убиецът особено се е настървил на краката на Водел и Пльогенер. Къде са намира това Кислов?

— Кисилова. На южния бряг на Дунав, на две крачки от румънската граница.

— Град ли е или село?

— Село, няма повече от осемстотин жители.

— Ако Кракорезача е проследил някой труп дотам, възможно е да е бил забелязан.

— След двайсет години едва ли някой ще си спомни.

— Чичо ви разправял ли ви е за някое семейство от селото, което да е обект на вендета? На война между кланове, нещо от този род? Лекарят казва, че Водел е бил обсебен от подобна идея.

— Никога — каза Данглар, след като се замисли. — Селото гъмжеше от врагове, имаше фантоми и дяволици, и хали, и, разбира се, един „много голям демон“, който бродеше из гората. Но не и отмъстителен род. Във всеки случай, господин комисар, ако сте прав, Размазвача положително ни наблюдава отблизо.

— Да, от Лондон.

— И няма да ни остави да влезем в тунела в Киселево, каквото и да има вътре. Съветвам ви да бъдете предпазлив, не мисля, че ни е по силите да го преборим.

— Несъмнено не ни е — каза Адамсберг, като си спомни голямото окървавено пиано.

— Имате ли оръжие?

— Долу е.

— Ами качете го горе.