Едно незнайно място

XX

Пред вратата на сградата Адамсберг осъзна, че не е запомнил името на лекаря на Водел, който беше спасил котето и с когото се бяха почерпили под навеса. Откри на стената табела с името му — Д-р Пол дьо Жослен Кресан, остеопат соматопат, и придоби по-ясна представа за презрението му към лейтенантите, преградили пътя му с най-обикновени ръце.

Портиерът — възрастен господин с дълга сива коса и мръсен мустак — гледаше телевизия, седнал в инвалидна количка и завит с одеяло. Не извърна поглед от екрана не защото искаше да се държи неприятно, а защото и той като Адамсберг не можеше едновременно да гледа филм и да слуша посетител.

— Докторът отиде при един с ишиас — каза той накрая. — Ще се върне след четвърт час.

— И вас ли лекува?

— Да. Има златни пръсти.

— Посети ли ви през нощта на събота срещу неделя?

— Важно ли е?

— Да.

Портиерът поиска няколко минути, да си догледа сериала, после се отдръпна от екрана, без да изгаси телевизора.

— Паднах, като си лягах — каза той и показа крака си, — но успях да се довлека до телефона.

— И след два часа пак го повикахте, така ли?

— Вече му се извиних. Коляното ми се беше надуло като балон. Вече му се извиних.

— Докторът рече, че се казвате Франсиско.

— Точно, Франсиско.

— Трябва ми цялото ви име.

— Не че нещо, но защо ви е?

— Един от пациентите на доктор Жослен е бил убит. Записваме всичко, длъжни сме.

— Работа, а?

— Именно. Просто ще запиша името ви — каза Адамсберг и извади бележника си.

— Франсиско Делфино Вилалонга Франко да Силва.

— Добре — каза Адамсберг, който не бе успял да запише всичко. — Съжалявам, но не знам испански. Къде свършва името ви и къде започва фамилията?

— Не е испански, а португалски — каза човекът, след като изтрака със зъби. — Бразилец съм, родителите ми бяха депортирани по време на диктатурата на онез кучи синове, Бог да ги убие, и никога не се върнаха.

— Съжалявам.

— Не сте виновен вие. Освен ако не сте кучи син. За фамилията ми, тя е Вилалонга Франко да Силва. За доктора, той живее на втория етаж. На площадката има чакалня и всичко необходимо за чакането. Ако можех, там щях да живея.

Площадката на втория етаж беше обширна като фоайе. Докторът бе поставил ниска масичка и кресла, списания и книги, старинен лампион и машина за вода. Изтънчен човек с лека склонност към самоизтъкване. Адамсберг се настани — смяташе да изчака човека със златните пръсти — и последователно се свърза с болницата в Шатоден — със страх, с екипа на Ретанкур — без особена надежда, и с този на Воазне, изхвърляйки от главата си лошите мисли на майор Данглар.

Доктор Лавоазие показа известен оптимизъм — „държи се“, температурата била поспаднала, стомахът добре понесъл промивката, пациентът попитал дали комисарят е намерил пощенската картичка: „Изглежда, това му е много важно, мой човек“.

— Кажете му, че търсим картичката — отвърна Адамсберг, — че кучето е добре, че сме взели фъшкии и че всичко е наред.

„Кодирано послание“, реши доктор Лавоазие, като записа всяка дума. Щеше да предаде, това не го засягаше, ченгетата си имат свои методи. С това възпаление перфорираният стомах трудно щеше да издържи, ама се налагаше.

Ретанкур беше спокойна, почти весела, макар всичко да сочеше, че Армел Лувоа е духнал още в шест часа сутринта и че няма повече да се появи. Портиерката го бе видяла да потегля нанякъде е раница на гърба. Вместо да си разменят обичайните сутрешни любезности, младежът само й махнал е ръка и бързо излязъл. Може би е трябвало да вземе влака. Вейл не можеше да потвърди, тъй като ставаше в по-прилично време — по пладне. Дивизионният изпитваше симпатия към младия си съсед и крайно раздразнен от новината за престъплението, се бе разсърдил на целия свят и даваше само ненужни сведения. Неизвестно защо тези лоши новини ни най-малко не разстройваха Ретанкур. Не бе изключено видният енолог Вейл да е разнообразил наблюдаващия екип е по някоя гравирана чаша отлежало вино. От Вейл, който си шиеше дрехи по мярка по причина на богатство, снобизъм и уникална фигура във формата на пумпал, всичко можеше да се очаква, включително да поквари екип от ченгета в засада, нещо, което би му доставило парадоксално, но сигурно удоволствие. Ретанкур като че ли не съзнаваше напълно, че наблюдава дома на безумец, на Размазвача, превърнал един старец в каша. Благоразположението на Вейл към съседа му сякаш бе поразило бдителността й. „Съобщете на Вейл — каза Адамсберг, — че е счукал на прах още един, в Австрия.“

Затова пък завърналият се екип Воазне-Керноркян беше направо на нокти. Ремон Реал, бащата на художника, ги бе държал на мушка цели десет минути, преди да остави пушката и да ги пусне в тристайното си приземно жилище в Сюрвилие. Да, знаел, и да, благославял отмъстителя, очистил негодника Водел, и, дай Боже, ченгетата никога да не го пипнат. Вестниците били излезли навреме, за да му позволят да им се изплъзне, и значи слава на Господа. Водел имал поне две убийства на съвестта си, на сина му и на жена му, това да не се забравя. Дали знаел кой е убил Водел? Дали знаел къде са двамата му синове? Ама какво си въобразяват ченгетата, че ще им каже каквото и да било, за да им помогне? Ама къде се намират ченгетата? Ама в кой свят живеят? Керноркян промърморил „В най-говняния“ и това признание поуспокоило човека.

— Честно казано — обясни Воазне, — той не ни даде възможност да кажем каквото и да било. Нали разбирате, пушката му беше на масата, заредена. Самият той е огромен, има три кучета и бърлогата му, не виждам как другояче да я нарека, е пълна с мотори, батерии и ловни снимки.

— Нищо ли не научихте за другите му двама синове?

— Отговори ни буквално следното: „Големият е в Легиона, малкият е камионджия по маршрута Мюнхен-Амстердам-Ренжи, сами се оправяйте.“ После поиска незабавно да се изметем, защото „когато сте тука, къщата започва да вони“. В това беше прав, понеже на Керноркян се падна да реже кичури от кучето.

Адамсберг протегна ръка под стъкления плот на масичката, за да вдигне едно дунапреново сърчице, обвито с червена коприна, което някой от пациентите на доктор Жослен бе изпуснал и което човек можеше да мачка в ръка, за да си успокоява нервите. След това се обади на Гардон, като в същото време завъртя сърцето на масата. На четвъртия опит успя да задържи въртеливото му движение четири секунди. Целта е, реши той, когато спре да се върти, изписаните отгоре му букви, Love, да са обърнати в правилната посока. Постигна го след шестото завъртане, докато нареждаше на Гардон да извади всички пощенски картички от вещите на стария Водел. Сержантът му прочете съобщение от полицията в Авиньон — следобед Пиер Водел бил в съда, подготвял се за дело. Непроверена информация. Прибрал се в 19:12 ч. Покровителстван магистрат, заключи Адамсберг. Затвори телефона, хвърли дунапреновото сърчице на масата и взе да брои колко пъти ще се завърти. А Церквечьора беше на път. Към кого ли?

— Изплъзна ви се, нали?

Адамсберг уморено се изправи и стисна ръката на лекаря.

— Не ви чух да идвате.

— Няма лошо — отвърна Жослен, отваряйки вратата си. — Как е малката Шарм? Котето, което не можеше да суче — уточни той, като видя, че на Адамсберг името вече нищо не му говори.

— Добре, предполагам. Не съм се прибирал от вчера.

— С тия сензации във вестниците мога да разбера. Но все пак бих искал да знам как е. Поинтересувайте се.

— Сега ли?

— Състоянието на пациентите трябва да се следи през първите три дни. Важно е. Ще ви се стори ли нелюбезно, ако ви предложа да отидем в кухнята? Не ви очаквах и трябва да хапна нещо. Може би и вие не сте вечеряли? Не, нали? В такъв случай можем да хапнем заедно, каквото Бог дал? Нали?

Няма да откажа, помисли Адамсберг, който търсеше точния тон, за да отговори на Пол дьо Жослен. Хората, които непрекъснато повтаряха: „Нали?“, отначало винаги го объркваха малко. Докато лекарят сваляше сакото си и навличаше стара жилетка, Адамсберг се обади на Лусио и го изненада с интереса си към Шарм. Добре била, силите й се възвръщали, Адамсберг предаде съобщението и Жослен доволно щракна с пръсти.

Не съди прибързано, казват хората. Адамсберг рядко бе приеман от непознат човек по-естествено и дружелюбно. Докторът бе изоставил двусмисленото си презрение със същата бързина, с която окачи сакото си в гардероба, сложи масата как да е, с вилиците отдясно и ножовете отляво, забърка салата от настъргано сирене и белени зелени орехи, наряза на филийки пушен свински бут, разположи в чиниите две топки ориз и едно пюре от смокини, загребвайки ги с намазана с малко масло лъжица за сладолед. Адамсберг очаровано го наблюдаваше как се плъзга като кънкобегач от шкафа до масата, грациозно размахвайки големите си ръце — истинска демонстрация на ловкост, сръчност и точност. Комисарят можеше още дълго да го гледа, както би гледал виртуозен танцьор, изпълняващ нещо, на което той е неспособен. Но на Жослен му трябваха по-малко от десет минути да приготви всичко. После критично огледа отворената бутилка вино на плота до мивката.

— Не — каза той, — толкова рядко имам гости, че би било жалко.

Завря се под мивката, затърси сред провизиите си и пъргаво се изправи, показвайки на госта си етикета на новата измъкната бутилка.

— Много по-добро, нали? Но да го пие човек сам, все едно че си организира самотен празник, би било жалко, нали? Вкусът на доброто вино се разкрива при контакта с другия. Ще ми правите ли компания?

Настани се с доволна въздишка и натика кранчето на салфетката в яката на ризата си, както би направил всеки на негово място. След десет минути разговорът бе станал толкова свободен, колкото професионалните му жестове.

— Портиерът ви смята за магьосник — каза Адамсберг. — За човек със златни пръсти.

— Не съм такъв — каза Жослен с пълна уста. — Франсиско обича да вярва във всичко, което му е непостижимо. Разбираемо е, като се има предвид, че родителите му са били депортирани по време на диктатурата.

— От онези кучи синове Бог да ги убие.

— Именно. Много време отделям, за да му помогна да преодолее тази травма. Бушонът му непрекъснато изгаря.

— Защото той си има бушон?

— Всеки си има, и дори по няколко. При него изгаря F3. Предпазният, като в елмрежа. Всичко това е просто наука, господин комисар. Структура, подредба, мрежи, връзки. Кости, органи, свързващи елементи, тялото живее, нали разбирате.

— Не разбирам.

— Вземете това котле — обясни Жослен, като посочи апарата на стената. — Котелът не е сбор от отделни елементи — циркулационна помпа, горелка, предпазен клапан. Не, той е синергетичен ансамбъл. Замърси ли се помпата, клапанът влиза в действие и горелката угасва. Схващате ли? Всичко е свързано, всеки елемент зависи от другия. Ако си изкълчите крака, и другият ви крак започва да криви, гърбът се превива, вратът също реагира, заболява ви глава, стомахът ви се сгърчва, губите апетит, рефлексите ви намаляват, обзема ви тревожност, бушоните ви изгарят. Обяснявам ви го опростено.

— Защо бушонът на Франсиско непрекъснато изгаря?

— Скована зона — каза лекарят, като показа с пръст задната част на главата си. — Там, където е баща му. Клетката е затворена, тилната кост не помръдва. Искате ли още салата?

Лекарят обслужи Адамсберг, без да дочака отговора му, и напълни чашата му.

— А Емил?

— Майката — каза лекарят, като шумно задъвка, и посочи с пръст другата страна на главата си. — Остро чувство за понесена несправедливост. Затова се бие. Но вече почти не се бие.

— А Водел?

— Ето че стигнахме до него.

— Да.

— Сега, след като подробностите се появиха във вестниците, професионалната тайна вече не важи. Разкажете ми. Водел е бил жестоко накълцан, ясно. Но как, защо, какво е искал убиецът? Има ли в действията му логика, някакъв ритуал?

— Не, само безкраен страх, безкраен гняв, който не угасва. Несъмнено съществува система, но ни е непозната.

Адамсберг извади бележника си и нарисува тялото и местата, на които убиецът се беше настървил.

— Много добре — каза лекарят. — Аз не мога и патица да нарисувам.

— Патица трудно се рисува.

— Хайде, нарисувайте ми една. В това време аз ще размишлявам върху системата.

— Каква патица? В полет, на земята, във водата?

— Чакайте — каза лекарят и стана, — ще ви донеса по-хубава хартия.

Отмести чиниите и постави пред Адамсберг няколко бели листа.

— Патица в полет.

— Мъжка? Женска?

— И двете, ако можете.

После Жослен последователно поиска да му нарисуват скалист бряг, замислена жена и един Джакомети4, ако е възможно. Размахваше листата, за да изсъхне мастилото, разглеждаше ги под лампата.

— Ето това, господин комисар, са златни пръсти. Честно, бих искал да ви прегледам. Но вие не желаете. Всеки си има затворени стаи, в които не иска никого да пуска, не е ли така? Но не се безпокойте, не съм ясновидец, аз съм позитивист без никакво въображение. Вие сте друго нещо.

Лекарят грижливо постави рисунките на перваза на прозореца и отнесе чашите и бутилката в хола, заедно с изображението на тялото на Водел.

— Какво е заключението ви? — попита той, като посочи с голямата си ръка лактите, глезените, коленете, черепа.

— Че убиецът е унищожил онова, благодарение на което тялото функционира, ставите, стъпалата. Но това не ни води далеч.

— Както и мозъка, черния дроб, сърцето. Идеята за седалището на душата, нали?

— Така предполага моят заместник. Престъпникът е повече от убиец, той е унищожител, Церквечьор, така казва австрийският комисар. Унищожил е и друг човек близо до Виена.

— От семейството на Водел?

— Защо пък?

Жослен се поколеба, забеляза, че виното се е свършило, извади от долапа голяма зелена бутилка.

— Крушова ракиjа, става, нали?

Не, не ставаше, денят бе прекалено дълъг. Но да остави Жослен сам с крушовата ракиjа би нарушило разбирателството. Лекарят напълни две малки чашки.

— В главата на Водел имаше не просто скована зона, а нещо по-лошо — каза той.

Замълча, сякаш се чудеше дали има право да говори, вдигна чашката си, остави я.

— Та какво имаше в главата на Водел, докторе? — настоя Адамсберг.

— Една херметически затворена клетка, обитавана от духове стая, черна килия. Той бе обсебен от онова, което се съдържаше в нея.

— И какво беше то?

— Самият той. С цялото му семейство и с тайната му. Всички затворени вътре, всички онемели, всички откъснати от света.

— Мислеше, че някой го е затворил?

— Не, не разбирате. Водел сам се беше затворил, доброволно се беше скрил, за да избяга от чуждите погледи. Пазеше обитателите на килията.

— От смърт?

— От унищожение. У него имаше три ясно определени неща: безумна привързаност към собственото име, това на баща му. Неразрешен проблем между него и сина му, между гордост и отказ. Той обичаше Пиер, но не искаше Пиер да съществува.

— Нищо не му е оставил. Завещал е всичко на градинаря.

— Логично е. Щом не му е оставил нищо, значи няма син.

— Не мисля, че Пиер го е разбрал така.

— Положително не е. Да ви кажа, Водел беше безгранично горделив, дотолкова, че беше развил чувство за неуязвимост. Никога не бях срещал нещо подобно. Казвам ви го като лекар и сега може би ще разберете защо толкова държах на този пациент. Но Водел беше силен, оказваше яростна съпротива на грижите ми. Търпеше да му наместя навехнатия крак или да му разтрия схванатия врат. Дори ме превъзнасяше, когато го излекувах от световъртежа и началната глухота. Ето тук — лекарят се потупа по ухото. — Костиците на средното ухо бяха стегнати като в менгеме. Но ме намразваше, когато се приближах до черната му килия и до обградилите го врагове.

— Кои бяха враговете му?

— Всички, които искаха да унищожат силата му.

— Боеше ли се от тях?

— От една страна, достатъчно, за да не иска да има деца, за да не ги излага на опасност. От друга страна, ни най-малко, заради онова чувство за превъзходство, за което ви говорих. Чувство, процъфтяло още когато се е занимавал с правосъдие, когато е упражнявал правото си на живот и смърт върху другите. Но внимание, господин комисар, описвам ви не истинската реалност, а неговата.

— Луд ли беше?

— Напълно, ако наречем луд човека, който живее по логиката на свят, която не е логиката на света. И никак дори, доколкото умееше да се подчинява на минималните правила на общия социален ред.

— Казваше ли кои са му враговете?

— Говореше единствено за някаква първична борба между банди, някаква безкрайна вендета.

— Знаеше ли имената на участниците?

— Със сигурност. Не ставаше дума за променливи врагове, за хвъркати демони, които могат да се появят отвсякъде и отникъде. Мястото им в главата му никога не се промени. Водел беше параноичен, ако се съди по все по-голямото усамотение, в което живееше. Но във войната, която водеше, всичко беше рационално и реалистично и за него преследвачите му притежаваха имена и дори лица.

— Войната е скрита и враговете са химерични. Но ето че една вечер реалността излиза на театралната му сцена и го убиват.

— Да. Дали в крайна сметка не е заплашил „враговете“ си? Дали е разговарял с тях, дали ги е нападнал? Сигурно знаете формулата — параноикът съумява да роди омразата, за чието съществуване е подозирал. Измислицата му се превръща в действителност.

Жослен предложи още по чашка, но Адамсберг отказа. Лекарят пъргаво отиде до долапа и внимателно положи вътре бутилката.

— По принцип не би следвало повече да се виждаме, господин комисар, защото сведенията ми за Водел се изчерпват с това, което вече ви казах. Ще бъде прекалено да ви помоля пак да дойдете някой ден, нали?

— За да погледнете в мозъка ми ли?

— Именно. Освен ако не намерим не толкова плашеща причина. Да ви боли гърбът случайно? Да ви се схваща вратът? Запек? Невралгия? Топли вълни, студени вълни? Синузит? Не, нищо такова, нали?

Адамсберг се усмихна и поклати глава. Лекарят присви очи.

— Пищят ви ушите — предложи той подобно на търговец, който хвали стоката си.

— Точно — каза Адамсберг. — По какво разбрахте?

— По начина ви да попипвате ушите си.

— Вече съм ходил на лекар. Нищо не може да се направи. Трябва да свикна и да ги забравя. А в това ме бива.

— Немара, безразличие, нали? — каза лекарят, докато изпращаше Адамсберг до вратата. — Но пищенето в ушите не се заличава като стар спомен. Аз мога да ви помогна. Ако решите. Иначе какъв е смисълът да съм лекар?