Едно незнайно място

XXIII

Старото стълбище беше студено, стъпалата бяха от плочки и дърво, но Адамсберг нищо не усещаше. В шест и петнайсет сутринта слизаше спокойно, както всеки ден, забравил за пищенето в ушите, за Кисилова и за целия свят, сякаш сънят го бе върнал към някакво първично състояние, абсурдно и неграмотно, сякаш бе насочил новородените му мисли към пиенето, яденето, миенето. Спря на предпоследното стъпало, забелязал в кухнята си човек в гръб, замръзнал в квадрата от утринно слънце, обвит в пушека на цигара. Мъж, по-скоро слаб, с къдрави кестеняви коси до раменете, несъмнено млад, с нова черна тениска с щампован бял гръден кош, от чиито ребра капеше кръв.

Не познаваше този силует и в празния му мозък зазвуча алармен сигнал. Човекът имаше мускулести ръце и го чакаше с ясно определено намерение. Освен това беше облечен, докато Адамсберг стоеше гол на стълбите, без цел и без оръжие. Оръжието, което Данглар му бе препоръчал да качи в спалнята си, лежеше на масата съвсем подръка на непознатия. Ако съумееше безшумно да свие наляво, Адамсберг би могъл да вземе дрехите си от банята и пистолета P 38, заклещен между стената и казанчето на тоалетната.

— Върви си навлечи парцалите, тъпанар — каза мъжът, без да се обръща. — И не си търси пищова, у мен е.

Доста ведър и подигравателен, прекалено подигравателен глас, от който лъхаше опасност. Мъжът повдигна задния край на тениската си и показа дръжката на пистолета, тикнат в дънките му, притиснат до мургавата кожа на гърба му.

През банята не можеше да се измъкне, нито през кабинета. Мъжът блокираше пътя към външната врата. Адамсберг се облече, разви ножчето на самобръсначката си и го прибра в джоба си. Какво друго? Голямата нокторезачка в другия джоб. Смешно беше, онзи разполагаше и е двата пищова.

Комисарят не се заблуждаваше, в дома му бе влязъл Размазвача. Гъстите коси, малко късият врат. През този юнски ден идваше краят на пътя му. Не бе послушал разтревожените съвети на Данглар и сега се бе пръкнала зората, изпълнена с тялото на Церквечьора, тяло, опънало отвратителната му тениска. Точно през тази сутрин, когато светлината вън красиво очертаваше с обичайна и вълнуваща точност всяко стръкче трева, всеки дървесен ствол. Светлината и вчера бе правила това. Но днес го виждаше по-добре.

Адамсберг не беше страхлив, защото му липсваше емоционалност или предвидливост, или защото приемаше превратностите на живота с разтворени обятия. Влезе в кухнята, заобиколи масата. Как можеше в този миг да мисли за кафе, за желанието си да го свари и изпие?

Церквечьор. Толкова млад, за Бога, беше първата му мисъл. Толкова млад, но с белязано лице, хлътнало и ъгловато, костеливо и криво. Толкова млад, но с черти, разкривени от избора на един окончателен изход. Прикриваше гнева си с присмехулна усмивка, самохвалната усмивка на момче, което се прави на велико. На по-велико и от смъртта, с която бе влязло във високомерна битка, придала му този смъртнобледен тен, това тъпо и жестоко изражение. Смъртта, демонстративно изложена на показ върху тениската с гръдния кош. Отдолу се мъдреше надпис, имитиращ стила на речниците: Смърт. 1. Край на живота, характеризиран със спиране на дишането и разлагане на плътта. 2. Състояние, при което си пълна нула, не струваш нищо. Този тип вече беше мъртъв и повличаше със себе си и другите.

— Ще направя кафе — каза Адамсберг.

— Не ми се прави на отворко — отвърна мъжът, дръпна от цигарата си и постави другата си ръка върху оръжието. — Не казвай, че не знаеш кой съм.

— Естествено, че знам. Ти си Церкечъора.

— Кой?

— Размазвача. Най-настървеният убиец на новия век.

Мъжът доволно се усмихна.

— Пие ми се кафе — каза Адамсберг. — Дали ще ме очистиш сега или после, каква е разликата? Оръжията са у тебе, блокирал си вратата.

— Тъй, тъй — каза мъжът, побутвайки оръжието към края на масата. — Забавен си.

Адамсберг постави хартиения филтър на мястото му, напълни го, като преброи три лъжици кафе с връх, добави две чаши вода. Все трябваше да прави нещо.

— Нямаш ли кафемашина?

— Така става по-хубаво. Закусвал ли си? Както искаш — добави Адамсберг, като не получи отговор. — Аз ще хапна.

— Ще хапнеш, ако ти разреша.

— Ако не хапна, няма да разбера какво ми говориш. Предполагам, че си дошъл да ми кажеш нещо.

— Правиш се на куражлия, а? — каза мъжът, докато мирисът на кафе постепенно изпълваше кухнята.

— Не. Приготвям си последната закуска. Това пречи ли ти?

— Аха.

— Ами тогава стреляй.

Адамсберг постави на масата двете чаши, захар, хляб, масло, конфитюр и мляко. Нямаше никакво желание да пукне от куршумите на този зловещ и скован тип, както би казал Жослен. Нито да го опознава. Но да говориш и да накараш и другия да говори, това човек го знае още преди да се научи да стреля. „Словото — казваше инструкторът — е най-смъртоносният куршум, ако съумеете да улучите с него главата.“ И добавяше, че е трудно да намериш центъра на главата с думи и че пропуснеш ли го, врагът ще стреля незабавно.

Адамсберг наля кафе в двете чаши, побутна захарта и хляба към младежа, чиито очи не помръдваха под преградата на тъмните вежди.

— Кажи ми поне как ти се струва кафето — каза Адамсберг. — Изглежда, че умееш да готвиш.

— Откъде знаеш?

— От Вейл, на партера. Приятел ми е. Той те харесва, Церквечьор. Аз ще те наричам Церквеч. Не се обиждай.

— Знам какво замисляш, тъпако. Опитваш се да ме разприказваш, да ме накараш да си разкажа живота и всички ония ченгеджийски глупости. Разсейваш ме и после ми виждаш сметката.

— Не ми е интересен животът ти.

— Така ли?

— Така — откровено каза Адамсберг и веднага съжали.

— Мисля, че бъркаш — каза младежът, като стисна зъби.

— Сигурно. Но аз съм си такъв. Нищо не ми е интересно.

— И аз ли?

— И ти.

— Абсолютно от нищо ли не се интересуваш, тъпако?

— Абсолютно от нищо. Пропуснал съм нещо в началото, в някакъв момент. Виждаш ли тази крушка на тавана?

— Не ме карай да си вдигам главата.

— От месеци е изгоряла. Не съм я сменял, оправям се в тъмното.

— Точно това си мислех за теб. Че си боклук и за нищо не те бива.

— За да си боклук, все трябва да искаш нещо, не е ли така?

— Така е — съгласи се младежът след кратък размисъл.

— А аз не искам нищо. За останалото съм съгласен с теб.

— И си страхливец. Напомняш ми един старец, едно дрънкало, един разсипник, който се мисли за голяма работа.

— Толкова по-зле.

— Една вечер беше в един бар и го нападнаха шестима. Знаеш ли какво направи?

— Не.

— Просна се на земята бъзливецът. И каза: „Хайде, давайте, момчета.“ А те му рекоха да се изправи. Но дъртият си лежеше долу, скръстил ръце на корема си като някоя женска. Тогава момчетата казаха: „Мамка му, ставай, ще те черпим едно.“ А дъртият знаеш ли какво каза?

— Да.

— А, така ли?

— Казал е: „Едно какво? За божоле не ставам.“

— Вярно — отвърна младежът, объркан.

— Тогава шестимата се изпълнили с уважение — каза Адамсберг и потопи хляба си в кафето. — Вдигнали стареца и после станали големи приятели. Аз това не го наричам страхливост. Аз казвам, че за това ти е нужен кураж. Но е Вейл, нали? Дъртият е Вейл?

— Аха.

— Него си го бива. Мен не.

— По ли го бива от тебе? Като ченге?

— Разочарован ли си? Друг противник ли искаш?

— Не. Разправят, че ти си най-доброто ченге.

— Значи ни е било писано да се запознаем.

— Повече отколкото си мислиш, тъпако — каза младежът с лоша усмивка и пое първата си глътка кафе.

— Не можеш ли да ме наричаш другояче?

— Уха. Мога да те наричам кука.

Адамсберг привърши с хляба и кафето си, в този час обикновено тръгваше за Бригадата, докъдето имаше половин час пеш. Чувстваше се изморен, отвратен от този разговор, повдигаше му се и от другия, и от самия него.

— Седем часа — каза той, като погледна през прозореца. — По това време съседът пикае върху дървото отсреща. Пикае на всеки час и половина, денем и нощем. За дървото това не е хубаво, но на мен ми показва колко е часът.

— Защо пикае на всеки час и половина?

— От простатата му е.

— На мен ми е през оная работа — ядосано изрече младежът. — Аз имам туберкулоза, кел, краста, ентерит и само един бъбрек.

Адамсберг раздигна масата.

— Разбирам защо очистваш всички наред.

— Аха. След една година съм мъртъв.

Адамсберг посочи цигарите на Размазвача.

— Това значи ли, че искаш една? — попита младежът. — Да.

Пакетът се плъзна по масата.

— Такъв е обичаят. Пуши, после ще те гръмна. Какво друго искаш? Да знаеш? Да разбереш? Нищо няма да узнаеш. Хич не се надявай.

Адамсберг извади една цигара и направи жест с пръсти, за да поиска огън.

— Не те ли е бъз? — попита мъжът.

— Ами не.

Адамсберг дръпна от цигарата и усети, че му се завива свят.

— За какво точно си дошъл тук всъщност? — попита той. — Да се хвърлиш в устата на лъва? Да ми разкажеш историйката си? Да поискаш опрощение? Да огледаш противника си?

— Аха — каза младежът, без да стане ясно на кое отговаря. — Исках да знам на какво приличаш, преди да си тръгна. Не, не е това. Дойдох, за да ти съсипя живота.

Младежът се опитваше да преметне ремъка на кобура през рамо.

— Не се слага така, бъркаш посоката. Този ремък трябва да е на другата ръка.

Младежът започна операцията отначало, Адамсберг го наблюдаваше, без да мърда. Чу се жално мяучене и драскане с нокти по вратата.

— Това какво е?

— Котка.

— Имаш животни? Тъпа работа, занимание за малоумни. Твоя ли е?

— Не. На градината е.

— Деца имаш ли?

— Не — предпазливо отвърна Адамсберг.

— Лесно е винаги да казваш „не“, а? Лесно е да не държиш на нищо, нали? Да се мотаеш там горе, докато другите се ровят в земята, а?

— Къде там горе?

— Там горе, хвърчащия из облаците.

— Добре си осведомен.

— Аха. В нета има всичко за тебе. И мутрата ти, и подвизите ти. И как си подгонил онзи тип в Лориан и той се е хвърлил в пристанището.

— Но не се удави.

Второ мяукане се разнесе иззад вратата, уплашено и спешно.

— Но какво й има, мамка й?

— Сигурно си има грижи. За първи път роди и още не е свикнала. Може някое от котетата да се е заклещило някъде. Какво ни пука.

— На теб не ти пука, защото си боклук и за никой не ти пука.

— Ами тогава иди да видиш, Церквеч.

— Да бе. Та да се изметеш, тъпако.

— Заключи ме в кабинета, прозорецът е с решетки. Вземи пищовите и върви да видиш. След като струваш повече от мен. Докажи го.

Младежът огледа кабинета, насочил оръжието към Адамсберг.

— Да не си мръднал оттук.

— Ако намериш котето, вдигни го за корема или за кожата на врата, не му пипай главата.

— Адамсберг — изсмя се мъжът. — Адамсберг, нежната майка.

Разкиска се и заключи вратата. Адамсберг наостри уши. Чу как в градината някой размества щайгите, после Лусио каза:

— Вятърът е съборил щайгите и едно коте се е заклещило отдолу. Побързайте де, омбре, виждате, че имам само една ръка. Вие кой сте? Кви са тез оръжия?

Във властния глас на Лусио прозвучаха стоманени нотки.

— Роднина съм. Комисарят ме учи да стрелям.

Добре го измисли, одобри Адамсберг. Лусио изпитваше уважение към семейството. Чу се как местят щайгите, после се разнесе микроскопично мяукане.

— Виждате ли го? — попита Лусио. — Ранено ли е? Мразя кръв.

— Аз пък обичам.

— Ако бяхте видели как вътрешностите на простреляния ви дядо се изсипват на земята и как отрязаната ви ръка тече като чешма, нямаше да говорите така. Така ли ви е възпитавала майка ви? Подайте ми котето, нямам ви доверие.

— Спокойно, Лусио, спокойно, прошепна Адамсберг и стисна устни. Това е Церквечьора, по дяволите, не виждаш ли, че този тип може всеки момент да се възпламени? Че може да премаже котето с ботуша си и да разпръсне частите му под навеса? Затваряй си устата, взимай котето и се разкарай оттам.

Външната врата се захлопна, младежът с тежка стъпка се върна в кабинета и каза:

— Заклещило се като някой тъпанар под купчина щайги. Никакъв шанс да се измъкне оттам. Като тебе — додаде той и седна срещу Адамсберг. — Не е много забавен съседът ти. Предпочитам Вейл.

— Аз смятам да изляза, Церквеч. Като седя така дълго време, ме хваща съклет. Това е единственото нещо, което ме изнервя. Обаче здравата ме изнервя.

— Хайде бе — изсмя се младежът и насочи оръжието към комисаря. — На ченгето му е писнало от мене, ченгето иска да поизлезе.

— Схванал си. Виждаш ли това шишенце?

Адамсберг държеше между пръстите си малко стъклено шишенце, пълно с кафява течност, не по-голямо от рекламно флаконче за парфюм.

— На твое място не бих докосвал оръжието, преди да чуя какво ще ми каже ченгето. Виждаш ли тапата? Ако я махна, умираш. За по-малко от секунда. За 74,3 стотни от секундата, за да бъда точен.

— Тъпанар — изръмжа младежът. — Затова ли се правеше на бабаит? Затова ли не те беше шубе?

— Още не съм ти обяснил всичко. Да свалиш предпазителя ти трябват 65 стотни от секундата, за да натиснеш спусъка, 59 стотни. За да ме стигне куршумът — 32 стотни. Общо — една секунда и 56 стотни. Резултат: мъртъв си преди мен.

— Каква е тая гадост?

Младежът се бе изправил и отстъпваше, протегнал ръце към Адамсберг.

— Нитроцитраминна киселина. При съприкосновение с въздуха мигновено се превръща в газ.

— В такъв случай и ти ще пукнеш с мен, тъпако.

— Още не съм ти обяснил всичко. Всички ченгета от Криминалната сме имунизирани чрез двумесечна интердермална обработка и повярвай ми, майката ни се разгони. Ако махна тапата, си мъртъв — дилатация и пукване на сърцето, а аз тека отгоре и отдолу в продължение на три седмици, изривам се и ми опадва косата. После се оправям като момченце.

— Няма да го направиш.

— За теб, Церквеч, без всякакъв проблем.

— Мръсен кучи син.

— Да.

— Не можеш да убиеш човек по този начин!

— Напротив.

— Какво искаш?

— Да оставиш пищовите, да отвориш чекмеджето на бюфета и да извадиш двата чифта белезници. Едните си ги закопчаваш на краката, другите на ръцете. По-бързо решавай, казах ти, че ме лови съклет.

— Мръсно ченге.

— Да. Но все пак побързай. Възможно е и да хвърча из облаците там горе, но когато сляза, съм доста бърз.

Младежът със замах разчисти масата, ненужно разпръсна хартия из стаята и хвърли кобура с пистолета на пода. После посегна към гърба си.

— Внимавай с P 38. Когато завираш патлак в панталона си, не трябва да е прекалено надолу. Особено в такива тесни дънки. Ако си малко по-несръчен, току-виж си си надупчил задника.

— За скапаняк ли ме взимаш?

— Да. Скапаняк, хлапак и бесен звяр. Но не и за идиот.

— Ако не те бях накарал да се облечеш, нямаше да вземеш шишето.

— Правилно.

— Но нямах желание да те гледам гол.

— Мога да те разбера. И Водел не си искал да го гледаш гол.

Младежът внимателно измъкна пистолета от панталона си и го хвърли на пода. Отвори бюфета, извади белезниците, после рязко се обърна и избухна в неестествен смях, дразнещ като мяукането на котката преди малко.

— Значи не си разбрал, Адамсберг? Все още не си разбрал? Въобразяваш си, че ще поема риска да ме арестуват? Само заради удоволствието да те видя? Не разбираш, че ако съм тук, то е, защото не можеш да ме арестуваш? Нито днес, нито утре, нито никога?

— Спомняш ли си за какво бях дошъл?

— За да ми съсипеш живота.

— Точно.

Адамсберг също бе станал и държеше флакончето пред себе си като щит, подпъхнал нокътя си под тапата. Двамата мъже се въртяха в кръг като две кучета, които се чудят къде е по-добре да захапят.

— Зарежи — каза младежът. — Аз не съм син на който и да е. Не можеш нито да ме убиеш, нито да ме опандизиш, нито да продължиш да ме гониш.

— Защо? Да не си недосегаем? Може би баща ти е министър? Или папата? Господ?

— Не. Бащата си ти, тъпако.