Едно незнайно място

XXV

Като влезе в кабинета на лекаря, Адамсберг си даде сметка, че силно мирише на парфюм, което явно изненадва доктор Жослен.

— Залях се с един рекламен флакон — обясни комисарят. — Нитроцитраминна киселина.

— Не ми е известна.

— Измислих я. Добре звучеше.

Приятен момент беше, когато Церквеч се хвана на въдицата. Когато повярва, че Адамсберг притежава нитроцитраминна киселина, когато повярва в шишенцето и в сметките със стотни от секундата. Тогава помисли, че е в ръцете му, но самият той също разполагаше с оръжие, тайно оръжие, по-драматично от нитроцитраминната киселина. Друга измама, друга илюзия, която обаче свърши работа. Адамсберг, Адамсберг ченгето бе пуснал Церквеч да си отиде, без да си мръдне пръста, за да го спре. А револверът беше на масата на три крачки от него. Но не, комисарят не помръдна. „Комисарят Адамсберг освобождава чудовището.“ Ясно виждаше заглавието на първа страница на вестниците. Включително и в Австрия. Нещо, което започваше с Kommissar Adamsberg. Изписано с големи букви, от които капе кръв. Като от ребрата върху тениската на Церквеч. После щеше да дойде процесът, крясъците на публиката, въжето, закачено за някое дърво. Ето че и Церквеч идва, с червени зъби, протяга ръка, крещи заедно с другите: „Синът размазва бащата!“ Вестникарските букви се превръщат в облак от черни и зелени петна.

Между зъбите му се стичаше крушова ракиjа, главата му се въртеше. Отвори очи, съсредоточи погледа си върху сведеното над него лице на Жослен.

— Припаднахте. Често ли ви се случва?

— За пръв път ми е.

— Защо искахте да ме видите? Заради Водел ли?

— Не, не се чувствах добре. И на излизане от къщи реших да дойда дотук.

— Как точно не се чувствахте добре?

— Прималял, замаян, изцеден.

— Често ли ви се случва? — повтори докторът, като помогна на Адамсберг да се изправи.

— Никога не ми се случва. Впрочем случи ми се веднъж, в Квебек. Но не беше съвсем същото, а и бях пиян като няколко свини.

— Легнете тук — каза Жослен, като потупа с ръка кушетката за преглед. — По гръб. Свалете само обувките. Може да е начало на грип, но все пак ще ви прегледам.

На идване Адамсберг не беше имал намерение да ляга върху кушетката, нито да оставя доктора да поставя огромните си пръсти върху черепа му. Краката му сами го бяха отдалечили от Бригадата и насочили към Жослен. Възнамеряваше само да поговорят. Но припадъкът беше сериозно предупреждение. Никога на никого нямаше да каже, че Размазвача се е обявил за негов син. Никога нямаше да каже, че го е оставил да си отиде, без да си мръдне пръста. Свободен като птица. На път към ново клане с предизвикателната си усмивка на уста и с мъртвешката си тениска на гърба. Церк беше още по-просто от Церквеч и приличаше на звукоподражание за отхвърляне, за погнуса. Церк, син на Мат или на Лулу, син на Мочкото. Обаче никой не беше съчувствал на бакалката.

Лекарят бе поставил дланта си на лицето му и леко притискаше с два пръста слепоочията му. Огромната ръка покриваше без проблем разстоянието между двете уши. С другата бе обхванал задната част на черепа му. В сянката на тази леко ухаеща на парфюм ръка очите на Адамсберг се затваряха.

— Не се притеснявайте, само слушам ПДД на СБС.

— Да — каза Адамсберг със смътен въпрос в гласа.

— Първичното дихателно движение на сфенобазиларната симфиза. Обикновен преглед.

Пръстите на лекаря продължиха да се местят, задържаха се като внимателни пеперуди върху ноздрите, челюстите, докосваха челото, влизаха в ушите.

— Добре — каза той след пет минути. — Имаме епизодична фибрилация, която пречи да се проникне в дълбочина. Един съвсем скорошен факт е предизвикал у вас смъртна уплаха, породила общо прегряване на системата. Не знам какво ви се е случило, но не ви е харесало. Голям психоемоционален шок. От който теменната кост незабавно ми се сковава, блокира ми се сфеноидалния синус при вдишване и се изключват трите бушона. Голям стрес, нормално е да не се чувствате добре. Ето кое е причинило припадъка. Първо ще оправим това, ако искаме да разберем малко повече.

Лекарят си записа нещо и помоли Адамсберг да се обърне по корем. Повдигна ризата му и постави пръст върху кръстната кост.

— Казахте, че е в черепа.

— До черепа се стига през кръстната кост.

Адамсберг замълча и остави пръстите на лекаря да се изкачат по ребрата му, създавайки усещането, че малки благоразположени джуджета ситнят по гръбнака му. Държеше очите си широко отворени, за да не заспи.

— Не заспивайте, господин комисар. Обърнете са пак по гръб. Ще трябва да оправя медиастиналната фасция, която е напълно блокирала. Интеркостална болка в десния хълбок? Тук?

— Да.

— Чудесно — каза Жослен и постави разтворените си като вилица пръсти под тила на комисаря, а с дланта на другата си ръка се зае да приглажда ребрата сякаш бяха смачкано пране.

Адамсберг се събуди постепенно с неприятното усещане, че е изтекло много време. Погледна стенния часовник, минаваше единайсет — Жослен го бе оставил да спи. Слезе от кушетката, напъха крака в обувките си и откри лекаря седнал до масата в кухнята.

— Седнете. Аз обядвам рано. След половин час имам пациент.

Извади чиния и прибори, побутна ги пред комисаря.

— Приспахте ли ме?

— Не, сам се приспахте. Като се има предвид състоянието ви, след манипулацията сънят е най-доброто решение. Всичко е поправено — добави той като водопроводчик, който обяснява написаното във фактурата.

— Бяхте на дъното на кладенеца, тотално затормозяване, неспособност за действие. Но ще се оправите. Ако сте все още позамаян следобед, леко меланхоличен и малко схванат утре, да знаете, че е нормално. След три дни ще се чувствате както обикновено, дори по-добре. Позанимах се пътьом и с пищенето в ушите ви, не е изключено един сеанс да е достатъчен. Трябва да се храните — каза той, като посочи чинията грис със зеленчуци.

Адамсберг се подчини. Маеше му се главата, но се чувстваше добре, лек и гладен като куче. Нищо общо с разбъркания стомах и чугунените крака от тази сутрин. Вдигна глава и видя как лекарят приятелски му намигва.

— А иначе — каза Жослен — видях това, което исках. Естествената структура.

— Е и? — попита Адамсберг, който малко се смущаваше в присъствието на доктора.

— Горе-долу както се бях надявал. Имал съм само още един случай като вашия, една възрастна жена.

— Тоест?

— Почти пълна липса на тревожност. Изключително рядко явление. Затова пък, разбира се, емоционалността е слаба, желанието за разни неща е притъпено, съществува известен фатализъм, изкушение за бягство, трудности в общуването с околните, неми пространства. Човек не може всичко да има. Още по-интересно е преливането между зоните на съзнаваното и несъзнаваното. Може да се каже, че шлюзната камера пропуска, че понякога като че ли забравяте да спуснете решетките. Внимавайте все пак, господин комисар. Така могат да се родят гениални идеи, сякаш дошли от другаде — интуиция, както погрешно го наричат за по-просто, — камари от спомени и образи, но и да изплуват на повърхността токсични обекти, които на всяка цена трябва да си останат в дълбокото. Разбирате ли?

— Доста добре. И ако токсичните обекти изплуват, какво става?

Доктор Жослен завъртя ръка над главата си.

— Става това, че преставате да правите разлика между правилно и неправилно, измислено и реално, възможно и невъзможно, с две думи, смесвате селитрата със сярата и въглищата.

— Следва експлозия — заключи Адамсберг.

— Именно — каза лекарят, като доволно си изтри ръцете. — Няма от какво да се боите, стига да не му отпуснете края. Продължавайте да поемате отговорност, да разговаряте с другите, не се изолирайте прекалено. Деца имате ли.

— Едно, но съвсем малко.

— Ами обяснете му света, люлейте го, прегръщайте го. Така ще имате котва, която да ви задържа в пристанището. Не ви питам как сте с жените, това го разбрах. Недоверие.

— В тях?

— Във вас. Единственото ви миниатюрно безпокойство, ако изобщо може да се нарече така. Аз тръгвам, господин комисар, затръшнете вратата, когато излизате.

— Коя врата?

— На шлюзната камера или на апартамента.