Едно незнайно място

XXVIII

Раницата му беше затворена, трите досиета — френското, английското и австрийското — издуваха предния й джоб. Като се озова отново в кухнята си, в съзнанието му безредно нахлуха образите от сутринта: Церк, продължителният им двубой, начинът, по който го бе пуснал да си върви. Давай, Церк, давай. Убивай, убивай спокойно, комисарят не си мръдна пръста, за да ти попречи. „Тотално затормозяване“, беше казал Жослен. Може би то вече е било в действие в неделя, когато не беше реагирал, за да може Емил да избяга, ако точно това бе станало. Но вече край със затормозяването, човекът със златните пръсти го бе освободил от него. Щеше да слезе в тунела на Кисилова, да проникне в това село на тайните. От Емил имаше добри новини, температурата била спаднала. Адамсберг сложи на ръката си двата часовника и вдигна раницата си.

— Имаш гости — почука на стъклото на вратата Лусио.

В кухнята невъзмутимо влизаше Вейл, препречвайки с корема си пътя на стареца. Обикновено хората посещаваха Вейл, никога той тях. Човекът беше невротичен домошар и да прекоси Париж му костваше мъчителни усилия.

— За малко да ви изпусна — рече той и седна.

— Нямам време — каза Адамсберг, като несръчно му стисна ръката, която Вейл имаше навик да подава така, сякаш щяха да му я целуват. — Ще закъснея за самолета.

— А за една бира?

— Само за една.

— Ще се задоволим с една. Седнете, приятелю — додаде той, като посочи един стол, с този едва забележимо надменен тон, с който обичаше да говори, сякаш където и да се намираше, мястото му принадлежеше. — Емигрирате? Изглежда разумно. Дестинация?

— Кисилова. Сръбско селце на брега на Дунава.

— Все във връзка със случая в Гарш?

— Все във връзка.

— Пушите ли? — попита Вейл, като запали една цигара.

— Днес пропуших отново.

— Неприятности — обяви Вейл.

— Очевидно.

— Със сигурност. Точно за това исках да поговорим.

— Защо не ме повикахте?

— Ще разберете. Облаците над главата ви се сгъстяват, не лягайте под дърво, не вървете на открито с меч в ръка. Придвижвайте се на сянка и тичайте.

— Дайте ми подробности, Вейл, необходими са ми.

— Нямам доказателства, приятелю.

— Тогава ми дайте мотиви.

— Убиецът от Гарш има покровител.

— Там горе?

— Положително. Тежка артилерия, която не си поплюва. Някой там горе не желае да стигнете докрай. Иска да ви разкара. Едно доста слабо обвинение ви е отправено, че сте помогнали на заподозрян да избяга, на Емил Фьойан, и че сте допуснали грешка при проверяване на алиби. Настояват за временното ви отстраняване. Идеята е разследването да се повери на Превал.

— Превал е корумпиран.

— Това е всеизвестно. Отмъкнах досието ви.

— Благодаря.

— Но те ще ударят по-силно и моето леко влияние няма да помогне. Планирате ли нещо? Освен излитане със самолет?

— Да напредна по-бързо от тях, да уловя куршума им, преди да е паднал на земята.

— С други думи, да пипнете убиеца за врата и да представите доказателства? Абсурд, приятелю. Нима още мислите, че те не умеят да прикриват доказателствата?

— Не мисля.

— Чудесно. Тогава утроете плана си. План А — потърсете убиеца, това е ясно. Това е безспорният елемент на случая, но не е приоритетен, защото не е речено, че истината винаги ви измъква от батака, особено ако не е желана. План Б — открийте кой там горе иска да ви унищожи и си подгответе контраофанзивата. План В — предвидете бягство. Може би през Адриатическо море.

— Не сте много весел, Вейл.

— И те не са веселяци. Със сигурност.

— Нямам никакъв начин да разбера кой е човекът там горе. Мога да се приближа до него само ако пипна убиеца.

— Не непременно. Онова, което става горе, е недостъпно за простосмъртните. Затова тръгнете отдолу. Тъй като онези отгоре винаги си служат с онези отдолу, които искат да стигнат догоре. После се изкачете по стълбицата. Кой е долу? На най-долното стъпало?

— Майор Мордан. Използват го. Обещали са му да оправдаят дъщеря му. Делото й е след по-малко от две седмици и ще я обвинят в разпространение на дрога.

— Или в убийство. Момичето не е било на себе си, когато Стъби Даун е бил убит. Приятелят й Боунс е могъл да постави оръжието в ръката й и да натисне показалеца й.

— Това ли се е случило, Вейл? Това ли?

— Да. Технически погледнато, тя го е убила. Така че Мордан трябва скъпо да плати за оневиняването й. Кой според вас стои на второто стъпало на стълбата?

— Брезийон. Той ръководи Мордан. Но не мисля, че участва в комбината.

— Няма значение. Трето стъпало — съдията, който предварително е приел да пусне дъщерята Мордан. Кой е той и какво печели в замяна? Ето какво трябва да узнаете, Адамсберг. Кой е поискал от него да я пусне, за кого работи?

— Съжалявам — каза Адамсберг, допивайки бирата си. — Нямах време за всичко това. Данглар се досети. Отрязаните крака, адът в Гарш, раняването на Емил, австрийското убийство, сръбският чичо, изгорелият ми бушон, трудното раждане на котката — съжалявам. Нито ми хрумна, нито имах време да се занимавам със стълбата и с изкатерилите се по нея.

— Които обаче са имали време да се занимават с вас. Много сте закъснял.

— Несъмнено. Стружките от моливите ми, събрани у Пиер Водел, са вече у авиньонските ченгета. Успях само да отложа произвеждането на изстрела. Имам не повече от пет-шест дни, преди да ми наскочат.

— Не че работата толкова ме изкушава — вяло каза Вейл, но не ги обичам. За ума ми те са каквото е лошата кухня за стомаха ми. След като трябва да заминете, бих могъл да проуча някои стъпала вместо вас.

— Които водят към съдията?

— И по-нагоре, надявам се. Ще ви се обадя. Но не на вашия апарат и не с моя.

Вейл постави на масата два нови мобилни телефона и побутна единия към Адамсберг.

— Това е вашият, този е моят. Не го активирайте, преди да сте преминали границата, и никога не го ползвайте, когато другият ви телефон е включен. Има ли джипиес в него?

— Да. Искам Данглар да може да установи къде съм, ако ми свърши батерията. Представете си, че се озова сам в гората.

— И какво от това?

— Ами нищо — усмихна се Адамсберг. — Просто там, в Кисилова, броди демон. А и Церк се размотава някъде.

— Кой е Церк?

— Церквечьора. Така го нарече виенчанинът. Размазвача. Преди Водел е убил един човек в Пресбаум.

— Той не търси вас.

— Защо не?

— Махнете джипиеса, Адамсберг. Бъдете по-предпазлив. Не им давайте възможност да ви арестуват или да инсценират нещастен случай. Пак ви казвам: търсите убиец, когото те не желаят да бъде хванат за нищо на света. Изключвайте обикновения си телефон възможно най-често.

— Нищо не рискувам. Само Данглар улавя сигнала на джипиеса.

— Не се доверявайте на никого, тъй като онези отгоре могат всекиго да изкушат или подкупят.

— Изключвам Данглар.

— Не изключвайте никого. Всеки си има слабо място или скрито желание, всеки си има граната под леглото. Така се е създала онази дълга верига от мъже, които един друг се държат за топките. Изключете Данглар, щом желаете, но не и съществуването на човек, който следи всеки жест на Данглар.

— А вие, Вейл? Какво е скритото ви желание!

— Аз имам шанса, разберете ме добре, много да се обичам. Това намалява алчността ми и изискванията ми към света. И все пак желанието ми е да живея нашироко, в голяма частна къща от XVIII век, с цял взвод готвачи, личен шивач, две мъркащи котки, лични музиканти, парк, вътрешен двор, фонтан, любовници и субретки, както и правото да обиждам когото си искам. Нс никой не възнамерява да изпълни желанията ми. Никой не се опитва да ме купи. Явно съм прекалено сложен и прекалено скъп.

— Аз мога да ви предложа котка. Момиченце на една седмица, мекичко като памук. Вечно гладно и деликатно, много ще ви отива на частната къща.

— Нямам и късче от частна къща.

— Това ще е началото. Първото стъпало.

— Може и да проявя интерес. Махнете джипиеса, Адамсберг.

— За тази цел би трябвало да ви имам доверие.

— Хората, които мечтаят за лукса на миналото, не са добри предатели.

Адамсберг му подаде мобилния си и допи бирата си. Вейл повдигна батерията и с рязък жест извади устройството за проследяване.

— Ето за това исках да ви видя — каза той, връщайки му апарата.