Едно незнайно място

XXX

Залепил нос на прозореца, Владислав коментираше пътуването към Белград, сякаш ставаше дума за истинско приключение, като от време на време произнасяше „плог“ и сам се забавляваше. Настроението на преводача придаваше на експедицията дух на весело бягство, докато в съзнанието на Адамсберг и с наближаването на херметичната Кисилова начинанието придобиваше все по-мрачни окраски.

— Белград, „белият град“ — обяви Владислав, когато влакът спря на гарата. — Много е красив, но няма да имаме време да го разгледаме, автобусът ни тръгва след половин час. Често ли будите хората нощем, за да ги питате дали не им се намира някой „плог“ в рода?

— Ченгетата винаги будят хората нощем. И хората будят ченгетата. Обаче си струваше, намери се един плог.

— Плог — повтори Владислав, вкусвайки този нов звук и изцъквайки с език. — Плог. А защо ви е?

— Плогерщайн, Пльогенер, Плогоф, Плогодреску и просто Плог — изрецитира Адамсберг. — Ако махнем Плогоф, останалите четири имена са свързани с убийството в Гарш. Две са на жертви, едно е на приятелка на една от жертвите.

— И каква е връзката с моя дедо? Братовчед му Плогодреску ли е жертвата?

— Да, донякъде. Хвърлете един поглед в коридора, жената с бежовия костюм, между четирийсет и петдесет години, пъпка на бузата, отсъстващ вид. Заемаше съседното купе. Понаблюдавайте я, докато слизаме.

Владислав слезе пръв на перона и подаде косматата си котешка ръка на жената с костюма, за да й помогне да свали куфара си. Тя му благодари без особен ентусиазъм и се отдалечи.

— Елегантна, богата, хубаво тяло, лошо лице — изкоментира Владислав, докато гледаше след нея. — Плог. Не бих си опитал късмета.

— През нощта ходихте до тоалетната.

— Вие също, господин комисар.

— Тя беше оставила вратата на купето си отворена и се виждаше, че чете книга. Тя беше, нали?

— Да.

— Странно е сама жена да не си затвори вратата във влака през нощта.

— Плог — каза Владислав, който явно започваше да използва това новоизлюпено звукоподражание вместо „естествено“ или „ама как“, или „иска ли питане“.

Адамсберг не можеше точно да определи, но младежът сякаш смучеше необичайната дума, както смучем новооткрити бонбони, от които винаги хапваме малко повечко в началото.

— Може би е чакала някого — предположи Владислав.

— Или се е опитвала да подслушва някого. Нас например. Мисля, че беше и в самолета Париж-Венеция.

Двамата мъже са качиха на автобуса. „Посока Калудерица, Смедерево, Костолац, Кисевац и Киселево“, обяви шофьорът. Звученето на тези имена пораждаше у Адамсберг усещането, че е напълно изгубен, и това му харесваше. Владислав се огледа.

— Не е тук — каза той.

— Ако ме следи, няма да е тук, прекалено ще се набива на очи. Ще вземе следващия автобус.

— А как ще разбере къде ще слезем?

— Говорихме ли за Кисилова по време на вечерята?

— Преди — отвърна Владислав, който, с ластик в зъбите, се готвеше да си завърже косата на конска опашка. — Със шампанското.

— Вратата ни отворена ли беше?

— Да, заради цигарите. Обаче една сама жена има пълното право да отиде в Белград.

— Според вас кой в автобуса няма славянски вид?

Владислав щателно огледа автобуса, сякаш търсеше изгубена вещ, после седна до Адамсберг.

— Бизнесменът е по-скоро швейцарец или французин. Планинарят е по-скоро от Северна Германия. Двойката е от Южна Франция или Италия. Двамата са около петдесетте и се държат за ръка, което е необичайно за семейство в стар сръбски автобус. А времената в Сърбия не са за туризъм.

Без повече въпроси Адамсберг му направи неясен знак. Да не споменава войната. Данглар три пъти му го беше повторил.

Никой не слезе след тях на малката спирка в Киселево. Щом се озоваха навън, Адамсберг бързо вдигна очи към прозорците. Стори му се, че мъжът от двойката го гледа.

— Само ние сме — каза Владислав, като вдигна тънките си ръце към чистото небе. — Киселево — додаде той и гордо посочи селото, разположено сред хълмовете и покрай блесналите води на Дунава — едноетажни, боядисани в ярки цветове къщи с керемидени покриви, църква с бяла камбанария…

Адамсберг извади пътния си лист и му показа името на човека, който щеше да ги приюти — Крчма.

— Това не е собствено име — обясни Владислав. — Думата означава нещо като хотел-ресторант. Съдържателката, ако е същата, Даница, ми сервира преди време първата чаша пиво. Бира — уточни той.

— Как се произнася това чудо?

— С „ч“. Крчма.

— Крьочма.

— Става.

Адамсберг последва Владислав до крьочмата — висока къща, обкована с ярко боядисано дърво, украсено със спираловидни елементи. Когато влязоха, разговорите спряха, а изписаното по лицата подозрение изцяло напомняше на Адамсберг онова по нормандските физиономии от кафенето в Аронкур или по беарнските от бистрото в Калдез. Владислав се представи на съдържателката, подписа регистъра, после обясни, че е внук на Славко Молдован.

— Владислав Молдован! — възкликна Даница и по жестовете й Адамсберг разбра, че Влад е пораснал от онова време насам и че последния път не е бил по-висок от ей толкова. Атмосферата веднага се промени, клиентите се здрависаха с Владислав, израженията станаха дружелюбни и Даница, която изглеждаше мекичка като името си, ги настани на една маса, тъй като беше дванайсет и половина.

— Днес имаме бюреци със свинско — каза тя и остави на масата стомна с бяло вино.

— Смедеревско, неизвестно, но забележително — каза Владислав, докато пълнеше чашите. — Как смятате да откриете следите на вашия Водел? Снимката му ли ще показвате? Лоша идея. И тук като у вас не обичат хората, които си врат носа навсякъде. Ченгетата, журналистите, анкетьорите. Ще трябва да измислите нещо друго. Обаче тук не обичат и историците, социолозите, антрополозите, фотографите, романистите, откачените и етнолозите.

— Доста народ. Защо не обичат онези с носовете? Заради войната ли?

— Не. А защото те задават въпроси, а тук не щат повече въпроси. Искат да живеят другояче. Освен този — каза той, като посочи току-що влезлия мъж. — Само този се осмелява да раздухва огъня.

С щастливо изражение на лицето Владислав прекоси помещението и прегърна новодошлия през раменете.

— Архангел! — почти извика той. — То сум я! Славко унук! Зар ме не познаjеш?

Старият човек — дребничък, слаб и малко мърляв, отстъпи, за да огледа по-добре младежа, после го притисна до себе си, обяснявайки с жестове, че много е пораснал и че последния път е бил не по-висок от ей толкова.

— Вижда, че съм с приятел чужденец и не иска да ни пречи — обясни Владислав, докато си сядаше на мястото с почервенели бузи. — Архангел беше голям приятел на моя дедо. Не си поплюваха и двамата.

— Ще ида да повървя — каза Адамсберг, след като довърши десерта си — сладки топчета с неясни съставки.

— Изпийте първо едно кафе, че ще обидите Даница. Накъде смятате да вървите?

— Към гората.

— Недейте, това няма да им хареса. По-добре се разходете покрай реката, по ще е естествено. Ще ми задават въпроси. Какво да им кажа? Няма начин да обявя, че сте ченге. Тук това ви разсипва репутацията.

— Това ви разсипва репутацията навсякъде. Кажете им, че съм преживял психоемоционален шок и са ми препоръчали почивка на някое спокойно място.

— И сте дошли чак тук? В Сърбия?

— Да речем, че моята баба е познавала вашия дедо.

Влад сви рамене, Адамсберг погълна своята кафа на екс и извади от джоба си писалка.

— Влад, как се казва „добър ден“, „благодаря“, „французин“?

— Добар дан, хвала, француз.

Адамсберг го накара да повтори и написа думите върху гърба на дланта си по свой собствен начин.

— Не към гората — повтори Владислав.

— Разбрах.

Младежът го изпрати с поглед, после направи знак на Архангел, че пътят е свободен.

— Преживял е психоемоционален шок, има нужда да повърви покрай реката. Приятел е на един приятел на дедо.

Архангел побутна към Владислав малка чашка с ракиjа. Даница с леко безпокойство наблюдаваше отдалечаващия се чужденец.