Едно незнайно място

XLV

На пода един нервен щурец изпусна кратък отчаян вик. Адамсберг позна звука на мобилния си — онзи, дето беше прояден от червеи — и го вдигна, поглеждайки часовниците си. Между два четирийсет и пет и четири и четвърт сутринта. Прекара ръка по лицето си, за да премахне паяжината на съня, погледна екранчето — имаше две послания от едно и също лице, изпратени с интервал от три минути. Първото гласеше POR, второто — QOS. Адамсберг веднага се обади на Фроаси. Фроаси никога не мърмореше, когато я будеха нощем. Комисарят подозираше, че използва случая да хапне.

— Две съобщения, които не разбирам — каза й той. — Мисля, че са неприятни. Колко време ви трябва, за да разберете кой е собственикът на мобилния?

— За непознат номер? Четвърт час. Като прибавя половин час, за да стигна до Бригадата, защото тук имам само два микрокомпютъра, четирийсет минути. Продиктувайте ми го.

Адамсберг прочете номера, притеснен от някакво усещане за спешност. Четирийсет минути бяха твърде много.

— Този веднага мога да ви го дам — каза Фроаси. — Вече го търсих в късния следобед. Армел Лувоа.

— Мамка му.

— Тъкмо бях започнала да преглеждам обажданията му. Той не телефонира често. Нито веднъж от девет дни насам. Изключил е апарата сутринта на бягството си. Защо го е включил отново? За да се издаде ли? Какво го прихваща? Оставил ли ви е съобщение?

— Изпратил ми е два неразбираеми текстове.

— Текста — механично го поправи Фроаси, възприела и тя като другите учените тикове на Данглар.

— Можете ли да установите откъде се обажда?

— Ако пак не се е изключил, да.

— Можете ли да направите това от дома си?

— По-трудно е, но мога да опитам.

— Опитвайте бързичко.

Тя вече беше затворила. Нямаше смисъл да се казва на Фроаси да действа бързичко, тя отхвърляше задачите със скоростта на мухичка.

Адамсберг се облече, взе кобура си и двата телефона. На стълбите усети, че е навлякъл тениската си обратно, с гърба отпред, етикетът го дращеше по шията. Ще я оправи по-късно. Докато слагаше сакото си, Фроаси отново се обади.

— Къщата в Гарш — обяви тя. — От същото място излъчва и друг апарат. Да се опитам ли до го идентифицирам?

— Давайте.

— За това трябва да отида в службата. Ще ви отговоря след час.

Адамсберг се обади да сформират два екипа. Трябваха най-малко трийсет минути, докато първият се събере в Бригадата. И още време, за да стигне до Гарш. Той самият, ако тръгнеше веднага, щеше да е там след двайсет минути. Поколеба се, всичко му подсказваше, че трябва да изчака. Капан. Какви ги вършеше Церк в къщата на стария Водел? С друг мобилен телефон? Или с друг човек? Арнаут Павле? И ако беше така, какво търсеше Церк? Капан. Сигурна смърт. Адамсберг се качи в колата си, постави ръце на волана. Бяха го изпуснали в гробницата, щяха да опитат отново тук, бе очевидно. Най-умно би било никъде да не мърда. Препрочете двете съобщения. Por, Qcs. Завъртя контактния ключ, после го завъртя обратно. Очевидно, разбираемо и нормално развитие на събитията. С пръсти върху ключа, комисарят се опитваше да разбере защо друга някаква увереност му нареждаше да отиде в Гарш, лишена от мотив увереност, която завладяваше мисълта му. Запали фаровете и потегли.

На половината път, след тунела „Сен Клу“, спря на аварийната лента. Por, Qos. Току-що си бе помислил — ако можеше да нарече това мислене — за забележката на Фроаси за думата „текстове“. „Текстове“, която го бе отвела с подскок към Por. Беше почти уверен. Често бе виждал това Por на екрана на мобилния си. И това се случваше, когато пишеше текстове, когато пишеше есемеси. Извади телефона си и набра трите букви: s, m, s. Най-напред получи Pop, после комбинациите Por, Pos, Qos, Sos и накрая Sms.

Sos. SOS.

SOS, което Церк не бе успял да изпрати правилно. Опита още веднъж, след това лепна лампата на покрива и продължи пътя си. Ако Церк искаше да му устрои капан, той щеше да напише разбираеми думи. А щом не бе успял да напише правилно SOS, значи не е виждал екрана. Значи е писал на тъмно. Или в джоба си, напипвайки буквите, за да не го заловят. Не беше капан, а зов за помощ. Церк беше с Павле и вече бяха минали трийсет минути, откакто бе изпратил съобщенията си.

— Данглар — каза Адамсберг, като продължаваше да шофира. — Имам SOS от Церк. Написал го е, без да вижда екрана. Убиецът го е завел на местопрестъплението, където чисто и просто ще го самоубие. Край на историята.

— Отец Жермен?

— Не той, Данглар. Как може Жермен да знае, че е било женско? Нали точно това каза? Не ограждайте къщата, не влизайте през вратата. Ще го очисти незабавно. Продължавайте към Гарш, ще ви се обадя пак.

Все така държейки волана с една ръка, Адамсберг събуди доктор Лавоазие.

— Трябва ми номера на стаята на Емил, докторе. Спешно.

— Адамсберг ли е?

— Да.

— И кое ми го доказва? — попита Лавоазие, превърнал се в съвършен конспиратор.

— Мамка му, докторе, нямаме време.

— Дума да не става — отсече Лавоазие.

Адамсберг усети, че работата е сериозна, Лавоазие взимаше мисията си присърце. Комисарят му бе наредил: „Никакви контакти“, и той спазваше заповедта с педантичността на учен.

— Мога да ви кажа какво прошепна Ретанкур на излизане от комата. Така става ли? Спомняте ли си го?

— И още как. Слушам ви.

— От щастие ще ида при Господ в този ден.

— Добре, приятелю. Ще ви прехвърля обаждането, защото болницата ще откаже да ви свърже с Емил без моето разрешение.

— Побързайте, докторе.

Пукот, звън, ултразвуци, после гласът на Емил.

— С Купидон ли нещо? — попита Емил разтревожено.

— Купидон е в цветущо здраве. Емил, кажи ми, освен през главния вход откъде може да се влезе в къщата на Водел.

— От задния вход.

— Имам предвид да се влезе дискретно, без да се привлича вниманието.

— Отникъде.

— Напротив, Емил, има откъде. Ти самият си минавал оттам. Когато си се връщал нощем да свиеш малко мангизи.

— Никога не съм правил това.

— За Бога, отпечатъците ти са върху чекмеджетата на писалището. Ама майната им на отпечатъците ти. Чуй ме добре. Убиецът на Водел ще очисти още някого тази вечер в къщата. Трябва да вляза вътре незабелязано. Схващаш ли?

— Не.

Колата влизаше в Гарш, Адамсберг свали буркана.

— Емил — каза той със стиснати зъби, — ако не ми кажеш, застрелвам псето ти.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя, без да ми мигне окото. След това ще го размажа с ботуша си. Ясна ли ти е картинката?

— Мръсно гаднярско ченге.

— Именно. Говори, за Бога.

— През съседната къща, на леля Бурлан.

— Да?

— Мазетата са свързани. Преди двете къщи са принадлежали на един човек. Той настанил жена си в едната и любовницата си в другата. За по-удобно свързал двете мазета с коридор. Когато продал имота, двете къщи били разделени и подземната врата била зазидана. Обаче леля Бурлан я отзидала, макар да нямала право. Водел нямаше представа, той никога не слизаше в мазето. Аз бях открил номера, но обещах на съседката да не я издавам. В замяна тя ме оставяше да минавам оттам. Двамата добре се разбирахме.

Адамсберг паркира на петдесет метра от къщата, излезе от колата и тихо затвори вратата.

— Защо я е отзидала?

— Изпитва луд страх от пожар. Мазето й е аварийният вход. Тъпо е, защото има страхотна линия на късмета.

— Сама ли живее?

— Да.

— Благодаря.

— Да не правиш глупости с кучето ми, ей.

Адамсберг информира двата екипа. Единият беше на път, другият тръгваше. В къщата на Водел не се виждаше никаква светлина, капаците и завесите бяха спуснати. Няколко пъти почука на вратата на госпожа Бурлан. Нейната къща беше същата като на Водел, но много по-занемарена. Нямаше да е лесно да се убеди сама жена да отвори вратата си посред нощ само като чуе думата „Полиция“, която никому не действа успокоително. Било защото човек си мисли, че не е полицията, било защото си мисли, че е полицията, което е още по-лошо.

— Госпожо Бурлан, изпраща ме Емил. Той е в болница и ми е заръчал да ви предам нещо.

— А защо идвате през нощта?

— Той не иска да ме виждат. Става дума за мазетата. Казва, че ако се разчуе, ще си имате неприятности.

Вратата се открехна на десет сантиметра заради веригата. Една крехка женица на около шейсет години го заразглежда, намествайки очилата си.

— А откъде да знам дали наистина сте приятел на Емил?

— Каза ми, че имате страхотна линия на късмета.

Вратата се отвори и жената я залости, след като Адамсберг влезе.

— Аз съм приятел на Емил и съм комисар — каза Адамсберг, като й показа картата си.

— Това няма как да е вярно.

— Има как. Пуснете ме да мина през мазетата, само това ви моля. Трябва да вляза в къщата на Водел. Два полицейски екипа ще ме последват. Пуснете и тях.

— Не може да се мине.

— Мога да мина и без вас, госпожо Бурлан. Не ми пречете или всички съседи ще разберат за вратата.

— Е и? Да не е престъпление?

— Може да кажат, че сте искали да оберете стария Водел.

Женицата побърза да донесе ключа, като роптаеше срещу полицията. Адамсберг я последва в мазето, после в коридора към другото мазе.

— Какво толкова се е разтичала полицията — каза тя, отключвайки вратата. — И я стига с тия магарии. Мен да ме обвиняват в кражба! На Емил да досаждат! Че и на онова младото момче.

— Полицията е намерила кърпичката на младото момче.

— Магарии. Човек не оставя кърпичката си дори когато ходи на гости, защо ще го прави, когато ходи да убива?

— Не вървете подир мен, госпожо Бурлан — каза Адамсберг на жената, която ситнеше след него. — Опасно е.

— Убиецът?

— Да. Приберете се вкъщи, изчакайте да дойдат подкрепленията, никъде не мърдайте.

Жената бързо заситни в обратна посока. Адамсберг тихо изкачи затрупаните с вехтории стълби на мазето на Водел, като си светеше, за да не блъсне някоя щайга или бутилка. Вратата към кухнята беше най-обикновена, ключалката не му отне повече от минута. Тръгна по коридора и се отправи към стаята с пианото. Ако Павле решеше да самоубие Церк, точно там щеше да го направи, на мястото на своето угризение.

Затворена врата, никаква видимост. Гоблените по стените заглушаваха гласовете. Адамсберг влезе в банята, качи се върху коша за бельо и оттам стигна до решетката на вентилатора.

Павле стоеше прав с гръб към него и държеше оръжие със заглушител в небрежно протегнатата ръка. Срещу него Церк плачеше, седнал във фотьойла „Луи тринайсети“, и във вида му не бе останало нищо от предишната готическа арогантност. Павле направо го беше заковал за фотьойла. През лявата му длан минаваше нож, забит в дървото на подлакътника. Много кръв беше изтекла, явно изтерзаният от болка младеж седеше така закарфичен от доста време.

— На кого? — повтаряше Павле, размахвайки мобилен телефон пред очите на Церк.

Церк, изглежда, се бе опитал отново да отправи зов за помощ, но този път Павле го бе уловил. Мъжът прищрака с един нож, хвана дясната ръка на Церк и я покри с резки, като действаше бавно, сякаш разрязваше риба и сякаш не чуваше виковете на младежа.

— Това ще те откаже от други опити. На кого?

— На Адамсберг — простена Церк.

— Колко жалко — каза Павле. — Синът вече не размазва бащата, нали? Вика го на помощ при първата драскотина, нали? Por, Qos. Какво се опитваше да му кажеш?

— SOS. Не успях да го напиша, той няма да разбере. Оставете ме, няма да ви издам, нищо няма да кажа, нищо не знам.

— Но ти ми трябваш, моето момче. Разбираш ли, ченгетата стигнаха твърде далеч. Ще те оставя тук, разпънат на фотьойла, самоосакатил се, умрял на мястото на собственото си престъпление — и толкова. Имам много работа и ми е необходимо спокойствие.

— Аз също — простена Церк.

— Ти ли? — каза Павле, като изгаси мобилния на Церк. — Че каква работа имаш ти? Да правиш дрънкулки? Да пееш? Да ядеш? Но на никой не му пука за теб. Горкото ми момче. Ти не служиш за нищо и на никого. Майка ти замина, а баща ти не те иска. Поне със смъртта си ще си направил нещо. Ще се прочуеш.

— Нищо няма да кажа. Ще замина надалеч. Адамсберг няма да разбере.

Павле сви рамене.

— Разбира се, че няма да разбере. Птичи му е мозъкът, също като твоя, вятър го вее, какъвто бащата, такъв и синът. Във всеки случай късничко е да му се обаждаш. Мъртъв е.

— Не е вярно — каза Церк и се опита да се надигне.

Павле натисна дръжката на забодения нож и острието му заигра в раната.

— Успокой се. По-мъртъв не може и да бъде. Зазидан в гробницата на жертвите на Плогойовиц в Киселево в Сърбия. Ясно ти е, че няма изгледи да се върне, нали?

После Павле заговори тихо, като на себе си, докато и последната надежда напускаше Церк.

— Но ти ме принуждаваш да ускоря нещата. Ако са намерили трупа му, значи са намерили и мобилния му. В такъв случай вече са видели обаждането ти, установили са чий е апаратът и къде се намира. И къде се намираме ние. Може би имаме по-малко време от предвиденото, приготви се, моето момче, сбогувай се с живота.

Павле се бе отдалечил от фотьойла, но все още беше твърде близо до Церк. Докато Адамсберг отвори вратата и се прицели, Павле щеше да е имал четири секунди преднина, за да стреля по младежа. Значи трябваше да му отвлече вниманието за четири секунди. Адамсберг извади тефтера си и на пода се изсипаха листата, които имаше навик да тика вътре безредно. Лесно разпозна листа, който търсеше — беше смачкан и мръсен. Върху него бе преписал надгробния надпис на Плогойовиц. Грабна мобилния си и бързо написа: Dobar dan, proklet. Подпис: Plogojowitz. Не беше кой знае какво, но не се сещаше какво друго да направи. Трябваше да го разсее за миг, колкото да влезе и да застане между Церк и него.

Телефонът звънна в джоба на Павле. Мъжът погледна екрана, намръщи се, вратата рязко се отвори. Адамсберг застана срещу него, прикривайки младежа. Павле леко помръдна глава, сякаш в нахлуването на комисаря имаше нещо крайно неуместно.

— Вие ли се забавлявате така, комисар? — каза Павле, сочейки екрана. — Не се казва добар дан по това време на денонощието. Казва се добро вече.

Презрителното безгрижие на Павле обърка Адамсберг. Нито изненадан, нито разтревожен, макар да го мислеше за мъртъв в гробницата, мъжът не демонстрира никакъв интерес към присъствието му. Сякаш не го смяташе за нещо повече от снопче трева на пътя си. С насочено към Павле оръжие Адамсберг протегна ръка назад и изтръгна ножа от подлакътника.

— Бягай, Церк! Веднага!

Церк се спусна към вратата, затръшна я след себе си и стъпките му отекнаха в коридора.

— Колко трогателно — каза Павле. — А сега, Адамсберг? Ето ни и двамата прави, въоръжени. Вие ще се целите в краката, аз — в сърцето. Ако ме улучите пръв, пак ще стрелям, нали? Нямате никакъв шанс. Пръстите ми са изключително чувствителни, самообладанието ми е пословично. В подобна чисто техническа ситуация вратата ви към вашето несъзнавано няма да ви е от полза. Напротив, ще ви забави. Пак ли правите същата грешка като в Киселево? Разхождате се сам? И тук като при старата мелница? Знам — добави той, като вдигна голямата си ръка. — Охраната ви е наблизо.

Мъжът погледна часовника си, после седна.

— Имаме няколко минути. Лесно ще хвана младежа. Имаме няколко минути, за да ми кажете кое ви доведе до мен. Не говоря за тази вечер и за съобщението на глупака Армел. Защото вие знаете, че синът ви е глупак, нали? Говоря за онзиденшното ви посещение в кабинета ми, за шума в ушите. Вече сте знаел, сигурен съм, защото черепът ви оказваше съпротива на ръцете ми. Вече не бяхте с мен, а против мен. Как разбрахте?

— В гробницата.

— И как?

Адамсберг говореше трудно. Споменаването на гробницата, където бе прекарал нощта с Весна, все още го изкарваше от равновесие. Насочи мислите си към Веранк, към отворилата се врата, към коняка на Фроаси.

— Малката котка — подзе той. — Онази, която искахте да смажете.

— Да. Не ми стигна времето. Ще го направя, Адамсберг, винаги си удържам на думата.

— Убих малката котка. Само веднъж стъпих отгоре й с ботуша и се разтече. Яд ме беше, че ме накара да я спасявам. Това казахте.

— Точно така.

— Церк беше извадил котето изпод купчина щайги. Но как беше познал, че е женско? Коте на една седмица? Невъзможно. Лусио знаеше, че е женско. Аз знаех. И вие, докторе, защото го лекувахте. Вие и само вие.

— Да — каза Павле, — виждам къде съм сбъркал. Кога се сетихте за това? Веднага след като ви го казах?

— Не. Когато видях котето, след като се прибрах.

— Бавномислещ както винаги.

Павле се изправи, чу се гръм. Адамсберг с изумление видя тялото на доктора да се свлича на пода. Бе ударен в корема от лявата страна.

— Целих се в краката — изрече смутено госпожа Бурлан. — Боже мили, ама че лошо стрелям.

Дребната женица заситни към мъжа, който се задъхваше на пода, докато Адамсберг прибираше оръжието му и викаше подкрепление.

— Да не вземе сега да умре? — попита тя, като се наведе над него.

— Едва ли. Куршумът е заседнал в червата.

— Само трийсет и втори калибър е — уточни госпожа Бурлан, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено, за номера на детска дрешка например.

Очите на Павле зовяха комисаря.

— Линейката идва, Павле.

— Не ме наричайте Павле — заповяда лекарят с пресекващ глас. — Откакто силата на дяволските изчадия угасна, вече няма Павле. Всички Павле са спасени. И си отиват. Разбирате ли, Адамсберг? Отиват си свободни. Най-после.

— Всичките ли ги избихте? Целия род Плогойовиц?

— Не съм ги избивал. Да унищожаваш подобни изчадия не означава да убиваш. Те не са хора. Помагам на човечеството, комисар, аз съм лекар.

— Значи и вие, Жослен, не сте човек.

— Не съвсем. Впрочем сега вече да.

— Всички ли унищожихте?

— Петимата големи. Остават две дъвкачки. Те не могат нищо да възстановят.

— Аз знам за трима: Пиер-Водел-Плог, Конрад Пльогенер и фрау Абстер-Плогенщайн. И краката на Плогодреску, но това е стара работа.

— Звъни се — плахо се обади госпожа Бурлан.

— Подкреплението. Идете да отворите.

— А ако не е подкреплението?

— То е. Вървете, за Бога.

Женицата се подчини и отново заропта срещу полицията.

— Коя е тази? — попита Жослен.

— Съседката.

— Откъде стреля?

— Нямам представа.

— Лоша среча.

— Другите двама, докторе? Кои са другите двама, които сте убили?

— Никого не съм убивал.

— Другите две изчадия, които сте унищожили?

— Плоган и дъщеря му. Ужасяващи. С тях започнах.

— Къде?

Влязоха санитарите, поставиха на земята носилката, завадиха превързочни материали. Адамсберг им направи знак да изчакат няколко минути. Госпожа Бурлан слушаше разговора, разтреперана и съсредоточена.

— Къде?

— В Саволина.

— Къде е това?

— Финландия.

— Кога? Преди Пресбаум ли?

— Да.

— Плоган? Това ли е сегашното им име?

— Да. Вейко и Лена Плоган. Най-гадните изчадия. Той вече не властва.

— Кой?

— Никога не произнасям името му.

— Петър Плогойовиц.

Жослен кимна.

— В Хайгейт. Край. Кръвта му е угаснала. Идете да видите, дървото на Хампстед Хил скоро ще умре. И пъновете ще изгният около гроба му в Киселево.

— А синът на Пиер Водел? Той е Плогойовиц, нали? Защо го оставихте жив?

— Защото е само човек, не е роден с вампирски зъби. Сатанинската кръв не оросява всички клонки.

Адамсберг понечи да се изправи, лекарят го дръпна за ръкава.

— Идете да видите, Адамсберг — помоли той. — Вие знаете. Вие разбирате. Трябва да съм сигурен.

— Да видя какво?

— Дървото на Хампстед Хил. То е откъм южната част на параклиса. Големият дъб, засаден в деня на раждането му през 1663.

Да отиде да види дървото? Да се подчини на безумието на Павле? Плогойовиц в дървото като чичото в мечката?

— Жослен, отрязал сте краката на девет мъртъвци, унищожили сте пет изчадия, зазидахте ме в онази адска гробница, използвахте сина ми и за малко не го убихте.

— Да, знам, но идете да видите дървото.

Адамсберг поклати глава с отвращение или умора, стана и направи знак на санитарите да го отнасят.

— За какво говори? — попита госпожа Бурлан. — За някакви семейни неприятности?

— Точно така. Откъде стреляхте?

— От дупката.

Госпожа Бурлан го поведе през коридора. Зад една графика в тънката стена имаше пробит отвор с три сантиметра диаметър, през който се виждаше стаята с пианото.

— Това беше наблюдателницата на Емил. Понеже господин Водел оставяше всички лампи да светят, никога не можехме да сме сигурни, че си е легнал. През дупката Емил проверяваше дали е още в кабинета си. Емил понякога отмъкваше по някоя банкнота. Ей Богу, Водел беше много богат.

— Вие откъде знаехте?

— С Емил добре се разбирахме. Аз бях единствената в квартала, която не го гледаше накриво. Споделяхме си едно друго. Имахме много общи неща.

— Като например револвера.

— Не, той е на мъжа ми. Боже, как можах да стрелям по човека! Ама че неприятност. Целих се в краката, обаче дулото само подскочи нагоре. Не исках да стрелям, исках само да погледам. А после, ей Богу, вашите хора все не идваха, стори ми се, че лошо ви се пише и че трябва да направя нещо.

Адамсберг кимна. Много лошо му се пишеше. Преди двайсет минути. Толкова бяха изтекли, откакто влезе в банята. Сега изпитваше само вълчи глад.

— Ако търсите младежа — добави дребната женица, като заситни към мазето, — той е в моята дневна. Превързва си ръцете.