Едно незнайно място

XLVII

Адамсберг бе пъхнал една сламка в чашата на Церк и намазал филията му с масло.

— Разкажи ми за Жослен, Церк.

— Не ме наричай Церк.

— Това е кръщелното име, което ти дадох. За мен ти си само на осем дни. Ще рече, едно ревящо новородено и нищо повече.

— И ти си на осем дни, така че не струваш повече.

— И как ме наричаш?

— Не те наричам.

Церк отпи кафе през сламката и се усмихна, непринудено и малко неочаквано, какао правеше Влад. Радваше се или на репликата си, или на шума, произведен от сламката. Майка му беше такава, готова да се радва в най-неподходящия момент. Което впрочем обясняваше как така се беше любил с нея близо до стария мост над Жосен, когато валеше дъжд. Церк се бе пръкнал от радостта.

— Не искам да те разпитвам в Бригадата.

— Но все пак ще ме разпиташ?

— Да.

— Тогава ще ти отговарям като на ченге, защото за мен ти си такова от двайсет и девет години. Ченге.

— Аз съм ченге и искам точно това — да ми отговаряш като на ченге.

— Много обичах Жослен. Запознахме се в Париж преди четири години, когато ми оправи главата. Преди шест месеца нещата започнаха да се променят.

— Как?

— Започна да ми обяснява, че докато не убия баща си, от мен нищо няма да излезе. Но това беше в преносен смисъл, да не си помислиш нещо.

— Разбирам, Церк.

— Преди това не се интересувах много от баща си. Случваше се да се сетя за него, все пак ми беше баща, но предпочитах да го забравя. Понякога прочитах нещо за теб във вестниците, майка ми се гордееше, аз не. Това е. И изведнъж се намеси Жослен. Казваше ми, че ти си причината за всичките ми нещастия, за всичките ми провали, виждал това в главата ми.

— Какви провали?

— Не знам — каза Церк и отново засмука сламката. — Не се интересувам много от себе си. Може би малко като теб и крушката в дома ти.

— Та какво казваше Жослен?

— Че трябва да се сблъскам с теб, да те унищожа. „Пречистване“, така го наричаше, сякаш бях натрупал в себе си купчина отпадъци и сякаш този куп беше ти. Не ми харесваше особено тази идея.

— Защо?

— Не знам. Нямах кураж, цялото това чистене ми изглеждаше прекалено сложно. А и не го усещах този куп отпадъци, не знаех къде е. Жослен твърдеше, че съществува и че е огромен. Че ако не се отърва от него, ще ме разяде отвътре. В един момент престанах да му противореча, Жослен беше по-умен от мен, и започнах да се вслушвам в думите му. Да му вярвам. Накрая му повярвах окончателно.

— Сега какво смяташ да правиш?

— Да се отърва от отпадъците, но не знам как става. Жослен още не ми е обяснил. Каза само, че ще ми помогне. И че по един или друг начин ще се сблъскам с теб. И точно така стана. Прав се оказа.

— Но естествено, Церк. След като всичко е бил планирал.

— Наистина — призна Церк след кратко мълчание.

Не е особено бърз в главата, каза Адамсберг и се ядоса на себе си, че донякъде се съгласява с Жослен. Защото ако Церк не притежаваше остър ум, кой бе виновен за това? И неговите жестове бяха бавни. Церк бе изпил само половината си кафе, Адамсберг също.

— Кога се сблъска с мен?

— Най-напред ми се обадиха по телефона през нощта на понеделник срещу вторник, след убийството в Гарш. Непознат глас ми каза, че снимката ми ще бъде в сутрешния вестник, че ще ме обвинят в убийство, че трябва бързо да се измитам и да не давам признаци за живот. Че след известно време нещата ще се оправят и той ще ме предупреди.

— Мордан. Един от майорите ми.

— Значи не ме е лъгал. Каза ми: „Аз съм приятел на баща ти, прави каквото ти казвам, мамка му.“ Защото аз си мислех да отида при ченгетата и да им кажа, че има грешка. Но Луи винаги ми е казвал по възможност да избягвам ченгетата.

— Кой е Луи?

Церк учудено погледна Адамсберг.

— Луи. Луи Веранк.

— Ясно — каза Адамсберг. — Веранк.

— Той най-добре знае. Така че се изметох и се скрих у Жослен. У кого другиго? Майка ми е в Полша, а Луи е в Лобазак. Жослен винаги казваше, че вратата му е отворена, ако имам нужда от нещо. И точно тогава ме дообработи. Но истината е, че бях готов.

— Как ти представи нещата?

— Като единствения удобен случай. Сега или никога. Да се възползвам от недоразумението, щото това било съдба. „Съдбата спира на гарата само за минута, скачай във влака, само кретените остават на перона.“

— Красива фраза.

— Да, и на мен така ми се стори.

— Но невярна. После? Репетирахте ли сцената?

— Не, но ми каза как да се държа, как да те принудя да забележиш, че съществувам, да разбереш, че съм по-силен от теб. Подчерта, че така ще те накарам да се чувстваш виновен, че непременно трябва да мина през това. „Зова е твоят ден, Армел. После ще бъдеш като нов.“ Това ми хареса. „Давай, чисти, живей, това е твоят ден.“ Много ми харесаха тези три думи: „Давай, чисти, живей.“

— Откъде намери тениската?

— Той ми я купи. Каза, че няма да съм убедителен със старата ми риза. Прекарах нощта у тях, но бях прекалено нервен, за да спя, подготвях се. Той ми даде лекарства.

— Възбудителни?

— Не знам, не попитах. Едно хапче вечерта, две сутринта, преди да отида у вас. Вече наистина се чувствах като нов. И виждах купчината отпадъци съвсем ясно. Колкото повече часове минаваха, толкова по-бесен ставах. Можех да те убия. И ти можеше да ме убиеш — добави той с тон почти идентичен с тона на готическия Церк.

Младежът отклони поглед. Взе цигара и Адамсберг му я запали.

— Наистина ли щеше да ме отровиш с шибания си флакон?

— На какво ти приличаше той?

— На шибана отрова.

— На нитроцитраминна киселина.

— Аха.

— На какво друго ти приличаше?

Церк издуха цигарения дим.

— Не знам. На шишенце парфюм.

— Точно това беше.

— Не ти вярвам — ядоса се Церк. — Казваш това, защото сега те е срам. Бяхме в кабинета ти. Не вярвам, че държиш парфюм в кабинета си.

Ти ме заключи, обаче забрави, че ченгетата имат шперц. Взех мострата от банята. Нитроцитраминна киселина не съществува, можеш да провериш.

— Мамицата му — каза Церк и всмукна от кафето си.

— Вярно е обаче, че оръжието не трябва да се пъха толкова дълбоко в панталона.

— Това ми е ясно.

— Наистина ли имаш краста, туберкулоза и само един бъбрек?

— Не. Ловил съм кел веднъж.

— Продължавай.

— Котката под щайгите ме разсея. Или може би старият с ръката. Изведнъж ми спадна градусът, сякаш внезапно изтрезнях. Писнало ми беше да се дървя. Но исках да се дървя.

Докато не паднеш на колене, докато не започнеш да ми се молиш. Жослен ми беше казал, че ако се държа кротко съм свършен. Че ако не те поставя на колене, съм свършен! И цял живот ще си остана с купчината отпадъци в тялото, вярно, че след това ми беше добре, не съжалявах за нищо. Но се оказа затиснат под отпадъците.

— Аха, мамицата му, като котката под щайгите. Чаках потвърждение за ДНК-то. Или да ми се обади непознатият глас. Но нищо подобно не се случи.

— Помисли ли си, че може да е капан от страна на Жослен?

— Не. Все пак той ме укриваше. Стоях в едно стайче в дъното на апартамента му и ми беше наредено да не мърдам оттам заради пациентите му.

— След като си тръгна от къщи, ако беше излязъл от онова стайче между девет и дванайсет часа, щеше да ме завариш там. Бях отишъл да поговоря с Жослен. Предполагам, че е оценил ситуацията — двамата, дето ги манипулира, по едно и също време в дома му. Но той наистина ме оправи и дори ушите спряха да ми пищят. Ще ни липсва, Церк, има златни пръсти.

— На мен няма да ми липсва.

— После какво стана?

— Дойде при мен на обед, накара ме всичко да му разкажа, искаше да знае всяка подробност, какви думи съм употребил, много се забавляваше, радваше се за мен. Каза ми да сваля тениската и приготви хубав обяд, за да отпразнуваме събитието. За ДНК-то рече, че са сбъркали в изследването и че на ченгетата ще им трябва време да загреят. Но после започнах все по-малко да му вярвам. Щеше ми се да се обадя на Луи, но не можех да използвам мобилния си. Нито стационарния на Жослен, защото ченгетата може би знаеха кой е чичо ми и щяха да го наблюдават. Взех да си казвам, че някой се опитва да ми сговни живота. Той ми е свил кърпичката, нали?

— Без проблеми. И космите на кучето. Слънчоглед. Намерихме косми по фотьойла в Гарш. Същия, на който те беше забол вчера. Питах се как ги е взел. Да не е идвал у вас?

— Никога.

— Когато те лекуваше, ти събличаше ли се?

— Само обувките си оставях в чакалнята.

— Нищо друго ли не сваляше? Помисли.

— Не. Да. На два пъти поиска да си сваля панталоните, за да ми види коленете.

— Кога стана това?

— Преди около два месеца.

— Тогава е взел кърпичката и кучешките косми. Не се ли усъмни?

— Не. Жослен ми помагаше от четири години. Защо да се съмнявам в него? Той беше на моя страна, той и проклетите му златни пръсти. Внуши ми, че ме харесва, но всъщност ме смяташе за кретен. На никой не му пука дали си жив или мъртъв — така ми каза снощи.

— Лоша среча, Церк, Жослен си е присвоил съдбата на Арнаут Павле.

— Не си я е присвоил, той наистина е потомък на този Павле. Каза ми го в колата, когато ме караше в къщата. И не се шегуваше.

— Знам. Той е истински Павле по пряка бащина линия. Исках да кажа, че си е присвоил болестта на своя прапрадядо, онзи, дето ял пръстта на гробището, за да се предпази от Петър Плогойовиц. Какво друго ти каза?

— Че ще умра, но като умра, ще допринеса за изкореняването на дяволските изчадия и че това била хубава смърт за такъв като мен, дето не служи за нищо. Обясни ми, че някакъв скверен род заразява неговия от триста години насам и че на това трябва да се сложи край. Каза, че бил роден с два зъба и че това било доказателство за злото, което носел в себе си по вина на ония другите. Но на моменти не разбирах какво казва. Говореше твърде бързо, нервно, беше ме страх колата да не излезе от пътя.

Церк замълча, за да допие изстиналото си кафе.

— Разказа ми за майка си. Тя го изоставила, защото бил от рода Павле. Досетила се, когато го родила и видяла зъбите му. Развикала се, че бил „двузъб“, и го оставила в болницата, захвърлила го, „както хвърляш някакъв боклук“. И тогава се разплака, със сълзи се разплака. Виждах го в огледалото. Не упрекваше майка си. Каза: „Какво искаш да направи една майка с подобно изчадие? Изчадието не е дете.“ В този момент си помислих, че се размеква, че ще ме пусне, умолявах го да ме пусне. Но той отново се разкрещя и колата започна да върви на зигзаг. Боже, колко се уплаших. После продължи да разказва за страдалческия си живот на изчадие.

— Бил е осиновен от семейство Жослен?

— Да. Когато бил на девет години, намерил цяло досие по своя случай в едно чекмедже на бащиното си бюро. Така научил, че е осиновен, че майка му го е изоставила и защо го е направила. Бил от рода Павле, рода на прокълнатите вампири. Така казва. Година по-късно родителите му в чудо се видели. Чупел всичко наред, размазвал лайната си по стените. Разказа ми това без всякакво смущение, като едно от доказателствата за проклятието, което тегнело над него. През един ноемврийски ден родителите му го завели в някакво лечебно заведение уж на преглед. Казали, че ще се върнат и не се върнали.

— Второ изоставяне, съсипан живот — каза Адамсберг.

— Нещо като плог, а?

— Може да се каже.

— После се оженил за една „грозна, но много стабилна жена“ и започнал да реже краката на онези, които го заплашвали. Хора, родени с един зъб. „Отначало бях неопитен и сигурно съм отрязал краката на някои безобидни същества, нека ми простят. Нищо лошо не съм им направил, вече бяха мъртви.“ Жена му много скоро го напуснала. Безсърдечно същество, в крайна сметка доста ненавистно, така каза.

— Не е лъжа.

— След това стигнахме в къщата и той вече не трябваше да внимава къде кара. Това влоши нещата, престана изобщо да говори нормално. Ту шепнеше и нищо не чувах, ту направо ревеше. Заби ножа в ръката ми. Разказа ми за родословното дърво на Плогойавиц — така ли се казват?

— Плогойовиц.

Явно и Церк трудно помнеше думи. В този кратък миг Адамсберг изпита чувството, че го познава из основи.

— Добре — каза Церк и свъси вежди точно както ги въсеше баща му, когато разбъркваше гъшата чорба. — Споменаваше нещо за „нечовешко страдание“, каза, че никога не бил убивал, защото тези същества не били човеци, а изчадия, излезли от дълбините на земята, за да унищожават човеците. Не слушах внимателно, болеше ме, страхувах се. Той каза, че работата му на голям лекар била да лекува раните, да освобождава света от „скверната заплаха“.

Адамсберг издърпа една цигара от пакета на Церк.

— Откъде взе номера ми?

— От мобилния на чичо Луи още когато двамата работехте заедно.

— Смяташе ли да го използваш?

— Не. Но смятах, че не е нормално Луи да го има, а аз не.

— Как успя да го набереш? В джоба си ли?

— Не съм го набирал. Бях го записал под номер девет. Най-последния.

— Това си е едно начало — каза Адамсберг.