Едно незнайно място

VI

Отегчен, седнал на стол в седем и половина сутринта, комисарят съзерцаваше мястото на престъплението под погледите на колегите си, които изразяваха загриженост, толкова бе необичайно Адамсберг да е отегчен, че и седнал на стол. Но той си седеше на стола с безстрастно изражение на лицето и с разсеяния поглед на човек, който няма желание да гледа каквото и да било и се отнася някъде надалеч, за да не може нито една частица да проникне в паметта му. Мъчеше се да мисли за времето отпреди малко, когато беше само шест часът, когато още не бе видял тази потънала в кръв стая. Когато след обаждането на лейтенант Жюстен набързо бе облякъл бялата риза от предишния ден и елегантното сако, заето от Данглар, напълно неподходящи за случая. Нервният глас на Жюстен не предвещаваше нищо добро, бе глас на ошашавен човек.

— Вземаме всички мостчета — уточни той.

Тоест пластмасовите плочи на ниски стойки, които поставяха на пода, за да не се замърсяват уликите. „Всички мостчета.“ Това означаваше, че по пода изобщо не може да се стъпва. Адамсберг бе излязъл бързо, избягвайки Лусио, навеса и котката. Дотук всичко беше наред, още не бе влязъл в голямата стая, не бе седнал на стола пред онези килими, наквасени с кръв и осеяни с вътрешности и парчета от кости, между четири покрити с органични вещества стени. Ще речеш, че тялото на стария човек просто се е пръснало. Най-отблъскващото несъмнено бяха купчинките плът, захвърлени върху черния лак на голямото пиано, изоставени като ненужни останки на тезгяха на месарница. По клавишите се бе стекла кръв. И тук липсваше дума, думата, която би описала човека, накълцал тялото на друг човек. Терминът „убиец“ беше недостатъчен и жалък.

Преди да излезе от къщи, набра номера на своя най-могъщ лейтенант, Ретанкур, която според него бе способна да устои на всичкия хаос на сътворението, дори да го укроти и да го насочи накъдето пожелае.

— Ретанкур, идете при Жюстен, взели са всички мостчета. Не знам, частна къща в буржоазното предградие Гарш, възрастен човек, неописуема сцена. Ако съдя по гласа на Жюстен, трябва да е ужасно. Побързай.

Адамсберг се обръщаше към Ретанкур ту на „ви“, ту на „ти“. Малкото й име бе Виолет, доста неподходящо за жена, висока метър и осемдесет и тежка сто и десет килограма. Адамсберг я наричаше по име или по фамилия, или по ранг, според това дали в момента изпитваше уважение към загадъчните й способности или нежност към умението й да предлага абсолютна сигурност — ако и когато пожелае. Тази сутрин я чакаше, бездеен в сякаш спрялото време, докато хората му шепнеха в стаята и кръвта кафевееше по стените. Може би нещо й бе пресякло пътя и я бе забавило. Чу тежките й стъпки, преди да я види.

— Булевардът е отвратително задръстен — изръмжа Ретанкур, която не обичаше да й препречват пътя.

Въпреки забележителния си обем тя леко премина по мостчетата и се изправи до него. Адамсберг й се усмихна. Дали Ретанкур знаеше, че комисарят вижда в нея отзивчиво дърво с издръжливи и чудотворни плодове, от онези дървета, които не можем да обгърнем с ръце и по които мигом се изкатерваме, когато настъпи адът? В чиито корони си строим колиби? Тя притежаваше тяхната монументална сила, здравината им и скритата им мистерия. Ефикасният й поглед обхождаше стаята, пода, стените, мъжете.

— Касапница — каза тя. — Къде е тялото?

— Навсякъде, лейтенант — каза Адамсберг, като разтвори ръце, посочвайки цялото помещение. — Накъсано, натрошено, стрито на прах, разпръснато. Където и да погледнеш, виждаш части от тялото. А поискаш ли да го погледнеш цялото, вече не го виждаш. То е навсякъде и никъде.

Ретанкур огледа стаята сантиметър по сантиметър. Тук и там, от единия до другия край на помещението смазани парчета органична материя покриваха килимите и стените, трупаха се до краката на мебелите. Кости, плът и кръв бяха горели в камината. Разпиляно тяло, което дори не предизвикваше отвращение, тъй като бе невъзможно тези останки да се свържат с някакво живо същество. Оперативните работници се придвижваха предпазливо, като внимаваха да не се натъкнат на парче от невидимия труп. Жюстен тихо разговаряше с фотографа — онзи с луничките и с рядката светла коса, чието име Адамсберг все не можеше да запомни.

— Жюстен не е на себе си — установи Ретанкур.

— Да — потвърди Адамсберг. — Той пръв е влязъл тук, без да подозира какво ще види. Градинарят се е обадил. Дежурният в Гарш е докладвал на началника си, който съобщил в Бригадата, щом разбрал за какво става дума. Жюстен е получил истински шок. Сменете го. И нека Мордан, Ламар и Воазне се редуват. Трябва да се опишат всички улики, метър по метър.

— Как го е направил? Не е било лесно.

— На пръв поглед е електрически трион и голям чук. Между единайсет вечерта и четири сутринта. Съвсем спокойно, тъй като всяка къща тук е отделена от другите с голяма градина и е жив плет. Наблизо е нямало никой, съседите са се изнесли за уикенда.

— Какво знаем за стареца?

— Че е живял тук, че е бил самотен и богат.

— Със сигурност богат — каза Ретанкур, като посочи гоблените, които покриваха стените, рояла, който заемаше една трета от голямата стая. — А дали е бил самотен, не се знае. Не те ликвидират така, ако си наистина самотен.

— Ако все пак е той, Виолет. Но това е почти сигурно, косите са същите като космите в банята и спалнята. И ако е той, името му е Пиер Водел, бил е на седемдесет и осем години, работил е като журналист, специализиран в съдебните дела.

— А!

— Да. Но според сина няма истински врагове. Поскарвал се е с тоз онзи и не всички са го обичали, но толкова.

— Къде е синът?

— Във влака. Живее в Авиньон.

— Нищо друго ли не е казал?

— Мордан казва, че не е плакал.

Доктор Ромен, съдебният лекар, който се бе върнал на работа след дълго отсъствие, се приближи до Адамсберг.

— Няма смисъл да се викат близките да разпознават трупа. Ще сравним ДНК-то.

— Естествено.

— За пръв път те виждам седнал по време на разследване. Защо не си прав?

— Защото съм седнал, Ромен. Седи ми се и толкова. Какво различаваш в това клане?

— Някои части от тялото не са напълно накълцани. Запазени са парчета от бедрата и от ръцете. Затова пък трошачът особено се е постарал с главата и краката. Напълно са смазани. И зъбите са натрошени, тук-там има парчета. Много педантична работа.

— Виждал ли си такова нещо?

— Виждал съм смазани лица и ръце, за да се попречи на разпознаването. Но все по-рядко, откакто работим с ДНК. Изкормени или изгорени тела също, както и ти. Но такова настървено унищожение — не. Преминал е всички граници.

— За да стигне докъде, Ромен? До нещо като маниакалност?

— До нещо такова. Все едно че е започвал отново и отново, за да не би да претупа работата. Нали знаеш, както човек проверява по десет пъти дали е заключил. Не само е трошил парче по парче, не само все повече се е увълчвал, но и е разпръснал останките. Нито един фрагмент не пасва със съседния, дори пръстите на краката не са заедно. Сякаш е засявал нива. Дали не си въобразява, че старият ще поникне отново? Не разчитай, че ще сглобя тялото, няма да стане.

— Знам — съгласи се Адамсберг. — Неизкореним страх, неспирен поток от ярост.

— Няма такова нещо като неспирен поток от ярост — агресивно го прекъсна майор Мордан.

Адамсберг се изправи, поклати глава, стъпи върху една плоча, после внимателно прекрачи на следващата. Само той се движеше, останалите бяха спрели, за да го слушат, неподвижни на своите плочи, като пионки върху шахматна дъска.

— Обикновено няма, Мордан, но този път има. Гневът му, страхът му, треската му се разпростират отвъд хоризонта ни, по земи, които не познаваме.

— Не — настоя майорът. — Яростта, гневът е дърво, което бързо изгаря. А тук е имало часове работа. Поне четири часа, а това не е времето на яростта.

— А на какво?

— На постоянството, на ината, на пресметливостта. Може би дори на постановката.

— Невъзможно, Мордан. Никой не може да изимитира това.

Адамсберг клекна, за да изследва пода.

— Бил е с ботуши, нали? С големи гумени ботуши?

— Така смятаме — потвърди Ламар. — Като се има предвид работата, която е имал да свърши, това изглежда добра предпазна мярка. Подметките са оставили хубави следи по килима. Може би има и малки парченца, отронени от грайферите. Кал или кой знае още какво.

Мордан измърмори „голямо бачкане“ и се премести по диагонал, като офицера, докато Адамсберг мина по три плочки — две една след друга и трета встрани, като коня.

— Върху какво е поставил трупа, за да го размаже така? — попита той. — Дори с каменарски чук е нямало нищо да постигне на килима.

— Ето тук — предположи Жюстен — има едно едва зацапано място, почти правоъгълно. Може да е от дървена или чугунена плоскост. Така е получил нещо като наковалня.

— Прекалено много материал е трябвало да пренася. Чук, трион, дръвник. И със сигурност дрехи и обувки за смяна.

— Всичко това се побира в един голям сак. Мисля, че се е преоблякъл навън, в градината зад къщата. Има следи от кръв в тревата, там, където трябва да е оставил изцапаните си дрехи.

— От време на време е сядал, за да си поеме дъх — каза Адамсберг. — Избрал е ето това кресло.

Адамсберг огледа мебелта, резбованите му подлакътници, седалката, тапицирана с розово кадифе, сега изцапана с кръв.

— Прекрасно кресло — каза той.

— Направо стил „Луи тринайсети“ — подчерта Мордан. — Не просто „прекрасно кресло“, а „Луи тринайсети“.

— Хубаво, майоре, „Луи тринайсети“ — каза Адамсберг, без да променя тона си. — И ако смятате да ни досаждате през целия ден, по-добре си отивайте. На никой не му е приятно да работи в неделя, нито да гази из тази касапница. И никой не е спал повече от вас.

Мордан отново се измести диагонално, като се отдалечи от Адамсберг. Комисарят скръсти ръце на гърба си и продължи да се взира в голямото кресло.

— Нещо като убежище за убиеца. Тук си е почивал. Наблюдавал е нанесените поражения, изпитвал е облекчение, задоволство. Или просто се е опитвал да урегулира дишането си.

— Защо казваме „убиец“? — попита педантичният Жюстен — и жена може да пренесе помощния материал, стига да не паркира много далеч.

Адамсберг решително поклати глава.

— Това е дело на мъж, замисъл на мъж. Тук няма и грам жена. Без да говорим за номера на ботушите.

— Дрехите — обади се Ретанкур, показвайки купчината, захвърлена безредно върху един стол. — Не ги е дърпал, нито ги е разкъсал. Просто ги е съблякъл, сякаш за да го сложи да си легне. И това не е обичайно.

— То е, защото не е бил обзет от ярост — каза Мордан от ъгъла на стаята, в който се бе оттеглил.

— Всичко ли е свалил?

— Всичко, освен гащите — каза Ламар.

— Не е искал да го види гол — обясни Ретанкур. — Съблякъл го е, за да не повреди триона, но не изцяло. Не му е харесвала идеята да го види гол.

— В такъв случай знаем, че убиецът не е медицинско лице — каза Ромен. — Аз, момчета, съм разсъблякъл стотици, без да ми мигне окото.

Адамсберг си бе сложил ръкавици и стискаше между пръстите си бучица пръст, паднала от ботушите.

— Ще трябва да издирим коня — каза той. — На ботушите са се залепили фъшкии.

— По какво си личи? — осведоми се Жюстен.

— По миризмата.

— Къде да търсим? — попита Ламар. — При коневъдите, в цирка, на надбягванията?

— И какво ще открием? — обади се Мордан. — Хиляди хора се навъртат около конете. А убиецът може да е стъпил върху фъшкии къде ли не, на кой да е селски път.

— Ами това вече ще означава нещо, майоре. Ще знаем, че убиецът е бил в село. В колко часа ще дойде синът?

— Трябва да е в Бригадата след по-малко от час. Казва се Пиер, като баща си.

Адамсберг протегна ръка, за да погледне двата си часовника.

— Ще изпратя екип да ви смени на обед. Ретанкур, Мордан, Ламар и Воазне застъпват дотогава. Жюстен и Есталер, вие ще се занимаете с личния му живот — сметки, тефтери, портфейли, телефони, снимки, лекарства и прочие. С кого се е виждал, кой му се е обаждал, какво е купувал, дрехи, вкусове, храна. Нищо не пропускайте, трябва да го възстановим целия. Този старец е бил не само убит, бил е унищожен. Не просто са му отнели живота, изличили са го от лицето на земята.

Образът на бялата мечка внезапно прекоси мислите му. Животното трябва да е докарало тялото на чичото горе-долу до това състояние, само дето е действало по-чисто. Нищо за отнасяне, нищо за погребване. А синът Пиер не би могъл да препарира убиеца и да го занесе на вдовицата.

— Не мисля, че това, което е плюскал, е от значение — каза Мордан. — По-спешно е да се занимаем със съдебните дела, които е наблюдавал. Със семейното и финансовото му положение. Още дори не знаем дали е бил женен. Още дори не знаем дали е той.

Адамсберг огледа изморените лица на мъжете, кацнали върху плочите.

— Почивка за всички — каза той. — Има едно кафене по-долу по улицата. Ретанкур и Ромен остават на работната площадка.

Ретанкур изпрати Адамсберг до колата му.

— Щом почистят малко мястото, извикайте Данглар. Да се заеме с живота на жертвата. Само не с останките.

— Разбира се.

Отвращението на Данглар от кръвта и смъртта се приемаше безкритично. Когато бе възможно, не го викаха на местопрестъплението, преди да го почистят от най-лошото.

— Какво му е на Мордан? — попита Адамсберг.

— Нямам представа.

— Не е в обичайното си състояние. Станал е зъл като куче.

— Това, че убиецът е разпръснал всичко в стаята, напомня ли ви нещо?

— Прабаба ми. Но няма връзка.

— Кажете все пак.

— Когато напълно изкукурига, взе да отделя нещата едно от друго. Не понасяше да се докосват. Подреждаше обувките на пода, като оставяше помежду им разстояние от десет сантиметра.

— Казваше ли защо? Имаше ли си причина?

— Имаше си отлична причина. Мислеше си, че ако предметите се допират, могат да пламнат, заради триенето. Казах ви, че няма връзка с разпръскването на Водел.

Адамсберг вдигна ръка, за да й направи знак, че приема съобщение, изслуша го внимателно и прибра апарата.

— В четвъртък сутринта — обясни той — извадих две котета, които се бяха заклещили в корема на майка си. Съобщиха ми, че котката е добре.

— Хубаво — каза Ретанкур след кратко мълчание. — Предполагам, че това е добра новина.

— Убиецът може да е направил като баба ви, може да е искал да наруши контакта, да раздели елементите. Което би било всъщност обратното на колекционирането добави той като се сети за краката в Лондон. — Развалил е ансамбъла, нарушил е реда. А и бих искал да знам защо Мордан се заяжда с мен.

Ретанкур не обичаше, когато Адамсберг говори несвързано. Това прескачане на мисълта, обърканите думи понякога я отклоняваха от целта й. Махна му за довиждане и се отдалечи.