Едно незнайно място

VIII

Вече имаха имената на обитателите на близките къщи. Започваха необходимите и уморителни разговори със съседите. Това, което узнаха, не противоречеше на оценката на Пиер син. Никой наистина не смееше да нарича Пиер Водел стар мръсник, но свидетелствата очертаваха затворен, вманиачен, нетолерантен и самодоволен човек. С висока интелигентност, от която никой нямал полза. Избягвал контактите — удобно качество, благодарение на което не досаждал на близките си. Ченгетата обикаляха от врата на врата и говореха за убийство, без да уточняват, че старецът е открит в насипно състояние. Дали Пиер Водел е отворил на нападателя си? Би могъл, ако мотивът на посещението е бил технически, а не е ставало дума за обикновено бъбрене. Дори вечерта? Да, Водел не бил страхлив, бил дори, как да го наречем, неуязвим. Е, такова впечатление правел.

Само един човек, градинарят му Емил, описваше Пиер Водел по друг начин. Не, не бил мизантроп. От себе си се боял, затова не се виждал с никого. Откъде знаел това градинарят? Ами защото самият Водел понякога го казвал с крива усмивка. Как се е запознал с него? В съда, когато за девети път го съдели за нанесени телесни повреди, преди петнайсет години. Водел се заинтересувал от склонността му към насилие, двамата разговаряли по този въпрос и постепенно се сближили. Накрая Водел го наел да му поддържа градината и да го снабдява с дърва, а по-късно и да пазарува и чисти. Емил му допадал, защото не бил приказлив. Съседите не били особено доволни, когато научили за миналото на градинаря.

— Нормално е, ако се поставиш на тяхно място. Наричат ме Емил Сопата. Няма как, хората не се чувстваха спокойни в мое присъствие и ме избягваха.

— Сериозно? — попита Адамсберг.

Човекът седеше на най-горното стъпало, на самата площадка, там, където юнското слънце бе понагряло камъка. Кльощав и късокрак, той се губеше в работния си комбинезон и не вдъхваше никакво безпокойство. Имаше несиметрично лице, някак неустановено и износено, по-скоро грозно, което не изразяваше нито воля, нито самоувереност. Беше неспокоен, наместо бършеше деформирания си от ударите нос, засенчваше очи с ръка. Едното му ухо бе по-голямо от другото и той току го търкаше като разтревожено куче — жест, който единствен показваше, че му е мъчно или че се чувства изгубен. Адамсберг седна до него.

— Вие от ченгетата ли сте? — попита човекът, след като хвърли заинтригуван поглед на дрехите на Адамсберг.

— Да. Един колега ми каза, че не сте съгласен с мнението на съседите за Пиер Водел. Не знам името ви.

— Двайсет пъти вече им го казах. Казвам се Емил Фьойан.

— Емил — повтори Адамсберг, за да запечата името в паметта си.

— Няма ли да го запишете? Другите го записаха. Нормално е, иначе по сто пъти ще питат за едно и също. Те и без това се повтарят. Винаги съм се чудел защо ченгетата непрекъснато се повтарят. Ти му казваш: „В петък вечер бях в «Папагала»“. А ченгето пак: „Къде беше в петък вечер?“. Каква му е ползата, освен да ти къса нервите?

— Ползата му е да ти къса нервите. Докато се откажеш от този папагал и му кажеш каквото иска да чуе.

— Ами да, нормално е. Мога да разбера.

Нормално, ненормално — Емил сякаш разполагаше нещата от двете страни на тази демаркационна линия. Съдейки по погледа, с който го разглеждаше, Адамсберг не можеше да се закълне, че го слага от страната на нормалното.

— Всички ли тук ги е страх от вас?

— Всички, освен госпожа Бурлан, съседката. Аз, да ви кажа, имам все пак зад гърба си сто трийсет и осем участия в побои, без да броя ония от детството. Така че, нали…

— Затова ли говорите обратното на онова, което казват съседите? Защото не ви обичат?

Въпросът изненада Емил.

— Все ми е тая дали ме обичат. Просто знам за Водел много повече от тях. Не им се сърдя, нормално е да се боят от мен. Аз съм побойник от най-висока класа. Така казваше Водел — добави той и се засмя, при което се видя, че му липсват два зъба. — Вярно, никого не съм убил, но за останалото си беше прав.

— За останалото… колко години сте лежали?

— Единайсет и половина общо за седем присъди. Но откакто минах петдесетте, вече е по-добре. Някое и друго сбиване, но нищо повече. Може да се каже, че скъпо съм си платил — нямам жена, нямам деца. Обичам хлапетата, но не исках да имам. Няма как, когато удряш по всичко, което мърда, ей така, без причина, не можеш да поемеш този риск. Нормално е. Това също ни беше обща черта с Водел. И той не искаше деца. Е, той не го казваше така. Казваше: „Никакво потомство, Емил.“ Обаче му направиха едно дете зад гърба.

— Знаете ли защо?

Емил дръпна от цигарата си и учудено погледна Адамсберг.

— Ами защото не е взел предпазни мерки.

— Защо не е искал потомство.

— Просто не искаше. Аз сега се питам какво ще стане с мен. Оставам без работа и без покрив. Спях в бараката.

— Водел не се ли боеше от вас?

— Водел не се боеше дори от смъртта. Разправяше, че единственият недостатък на смъртта е, че настъпва прекалено бавно.

— Никога ли не сте изпитвали желание да го ударите?

— Понякога, в началото. Но предпочитах да поиграем на морски шах. Аз го научих да играе. Не мислех, че има човек, който да не може да играе на морски шах. Идвах вечерта, палех огън, наливах по една вишновка. Вишновката е нещо много специално, той ме научи да я пия. Сядахме на масата и започвахме.

— Кой биеше?

— Той, от три игри две печелеше. Защото беше хитър. Дори измисли специален морски шах върху листа, дълги един метър. Представяте ли си колко е трудно?

— Представям си.

— Добре. Искаше още да увеличи листа, но аз бях против.

— Много ли пиехте заедно?

— Само по две вишновки. Той не пиеше повече. Виж, липсват ми охлювите, които си хапвахме за мезе. Поръчваше всеки петък. Всеки си имаше шишче. Аз със синя главичка, той с оранжева. Не ги сменяхме. Той казваше, че аз ще…

Емил се почеса по кривия нос и затърси думата. Адамсберг познаваше това ровене из речника.

— Че ще изпитвам носталгия, когато той умре. Аз се смеех и твърдях, че никой никога не ми е липсвал. Но беше прав, хитряга си падаше. Изпитвам носталгия.

Адамсберг имаше чувството, че Емил е горд с това сложно душевно състояние и с новата дума, която го назоваваше.

— Когато се биете, пиян ли сте?

— Не, там е проблемът. Понякога пийвам след това, за да ми мине нервата. Не си мислете, че не съм ходил на доктор. Ходил съм, разбира си, доброволно и насила, поне десетина пъти. Нито един не разбра защо се маризя. Питаха за баща ми, за майка ми — нищо. Бях щастливо дете. Затова Водел казваше: „Нищо не може да се направи, Емил. Това е въпрос на генетика.“ Знаете ли какво е генетика?

— Приблизително.

— А по-точно?

— По-точно не.

— Аз да, проверих в речника. Това е, когато семето ти е лошо. Разбирате ли сега? Затова и двамата знаехме, че няма полза да живеем като другите. Заради генетиката ни.

— Водел също ли имаше генетика?

— Но естествено — каза Емил раздразнено, сякаш Адамсберг не полагаше никакво усилие да разбере. — Сега аз се питам какво ще стане с мен.

— Каква генетика?

Емил си чистеше ноктите с кибритена клечка и изглеждаше загрижен.

— Не — рече той, като поклати глава. — Той не искаше да се говори за това.

— Кажете ми, Емил, какво правихте в нощта на събота срещу неделя?

— Вече ви казах, бях в „Папагала“.

Емил предизвикателно се усмихна и хвърли кибритената клечка. Изобщо не приличаше на полуидиот.

— Какво друго?

— Водих майка ми на ресторант. Онзи същия, близо да Шартр, казах му името и всичко останало на колегите ви.

Те ще ви го повторят. Водя я там всяка събота. Уведомявам ви, че никога не съм удрял майка си. Боже, само това оставаше. И уточнявам, че майка ми ме обожава. В известен смисъл това е нормално.

— Но майка ви не заспива в четири часа сутринта? Вие сте се прибрали в пет часа.

— Да, и не видях светлината. А той спеше винаги на запалени лампи.

— В колко часа оставихте майка си?

— Точно в десет. После, като всяка събота, отидох да си видя кучето.

Емил извади от портфейла си една мръсна снимка и му я подаде.

— Ето го — каза той. — Съвсем кръгличък. Може да се побере в джоба ми, като кенгуру. Когато бях в панделата за трети път, сестра ми заяви, че не го ще вече, и го даде на някой. Аз обаче знаех къде е — във фермата на братовчедите Жеро, близо до Шатоден. След ресторанта взимам камионетката и отивам да го видя, с подаръци, месо и такива работи. Той знае и ме очаква в тъмното, прескача бариерата и прекарваме заедно нощта в камионетката. И да вали, и буря да има, той знае, че ще дойда. А е ей толкова малък.

Ръцете на Емил образуваха топка с размерите на детски балон.

— Има ли коне в тази ферма?

— Жеро отглежда главно крави, три четвърти за мляко, една четвърт за месо. Но има и няколко коне.

— Кой знае за това?

— За кое? Че ходя при кучето?

— Да, Емил. Не говорим за говедата. Водел знаеше ли?

— Да. Не би понесъл да доведа тук животно, но проявяваше разбиране. Оставяше ми събота вечер за майка ми и кучето.

— Но Водел вече не може да го потвърди.

— Не може.

— И кучето също.

— А, то да. Елате с мен в събота и ще видите, че не се гъбаркам. Ще го видите как подскача и тича към камионетката. Това е доказателство.

— Не е доказателство, че става в събота.

— Вярно. Обаче е нормално едно куче да не може да каже кой ден е. Дори куче като Купидон.

— Защото то се казва Купидон — промърмори Адамсберг.

Затвори очи, облегна се на каменната рамка на вратата и обърна лице към слънцето, като Емил. Вътре зад стената огледът завършваше, вече махаха мостчетата. Килимите бяха вдигнати, номерирани и прибрани в контейнери. Тепърва щяха да ги изследват. Пиер синът би могъл да е убил стария мръсник. Не беше изключено и да е снахата, решена на всичко за съпруга си. Или Емил. Или семейството на художника, бронзирал коне, за зла чест и една жена. Да залееш с бронз своята покровителка — ето нещо, което го нямаше преди на картата на континента, за който говореше Сток. Затова пък да убиеш един стар богаташ, това си съществува открай време. А да го накълцаш и разпръснеш? Защо? Нямаха отговор. Докато не намерят отговора, няма да намерят и човека.

По алеята се зададе Мордан с насечената си походка, с дългия си, опънат напред врат, с покрития със сив мъх череп, с шаващите очички — съчетание, което с голяма точност очертаваше образа на уморена чапла, тръгнала за риба. Приближи си до Емил и се загледа в Адамсберг без капка снизходителност.

— Спи — тихо каза Емил. — Нормално е, човек трябва да прояви разбиране.

— Разговаряхте ли?

— Ами да. И какво от това? Такава му е работата, нали?

— Със сигурност. Но все пак ще го събудим.

— Няма милост на този свят — каза Емил отвратено. — Човек не може пет минути да поспи, без да го нахокат.

— Едва ли ще го нахокам, той е комисар, началник ми е.

Адамсберг отвори очи, когато Мордан го докосна, а Емил стана и се отдръпна. Бе доста шокиран от новината, че този човек е комисар, сякаш самият ред на нещата бе нарушен, сякаш скитниците ставаха крале без предупреждение. Едно е да си говориш за генетика и за Купидон с обикновен полицай, съвсем друго е да ги обсъждаш с комисар. Тоест с тип, който владее най-мръсните техники на разпита. А този бил истински ас, така беше чувал. И му бе казал доста неща. Несъмнено твърде много неща.

— Стойте тук — каза Мордан, като задържа Емил за ръкава. — Това сигурно ще ви заинтересува. Господин комисар, имаме отговора на нотариуса. Водел е направил завещание преди три месеца.

— Много пари ли оставя?

— Повече от пари. Три къщи в Гарш, една във Вокресон, голяма жилищна сграда в Париж. Плюс равностойността им в капиталовложения и застраховки.

— Това не ме учудва — каза Адамсберг и на свой ред се изправи, като изтупа панталона си.

— Като не се смята задължителната част от наследството, която трябва да получи синът Водел, всичко останало е завещано на чужд човек. На Емил Фьойан.