Гадна работа на улица „Гансън“

28 Педал

— Сградата е на Себастиан, но момичетата, казината, мебелите, наркотиците — всичко това принадлежи на Изи — обясни Доминик, докато водеше Бетингър към задната част на Кутията за хапчета. — Плаща наем на Себастиан — законно, по документи, и част от печалбата си — неофициално. Така се осъществяват много от операциите на Себастиан.

Полицаите наближиха сивата врата на стаята за разпити, където по-рано бяха оставили члена на бандата.

— Докато Себастиан е бил в болницата, Изи продължавал ли е да плаща? — попита детективът.

— Вероятно наемът, но Себастиан трудно ще разбере дали е получавал справедлив дял от останалото.

— Може би си заслужава да изясним това.

— И още нещо — той не обича да го наричат педал, нищо че е.

След още няколко крачки полицаите се озоваха пред вратата. Там Доминик погледна Бетингър.

— Не ми се пречкай.

— Няма.

— Знам прекия път, ако вземе да се опъва.

Бетингър го покани с ръка да мине напред и двамата заедно влязоха в стаята за разпити. Помещението нямаше прозорци, стените бяха от сгурбетонни блокчета, на тавана имаше четири луминесцентни тръби, а на пода стояха два дървени стола. На единия се беше настанил Изи. Свободните му ръце в сините ръкави на сакото бяха отпуснати върху единствената метална маса, чиито крака бяха завинтени за пода.

— Ако задникът ти се покаже и милиметър навън от седалката на стола, ще ти сложа белезници — обяви Доминик.

Задържаният опипа филигранно нагласената си брада и попита:

— За какво съм тук?

— Трябва ли да повтарям списъка?

— Защо съм тук сега? Днес?

Бетингър плъзна една червена папка по плота на масата така, че тя опря в добре поддържаните пръсти с маникюр на задържания.

— Прегледай я.

Изи сведе очи и отвори папката. Вътре имаше снимка на полицай Дейв Стенли, проснат мъртъв и обезобразен на паважа до почернелите останки на своя партньор.

— Чух за тези момчета — каза бандитът, гримасничейки, докато оглеждаше снимката. — Нали не мислите, че имам нещо общо с това?

Доминик сви рамене.

— Откраднали са им пишките.

— Нищо не знам за това. — Изи затвори папката и огледа суровите лица, надвесени над него. — Ако се опитате да ми го лепнете, ще се обадя на адвоката си.

— Ако се обадиш на адвоката си, ще се върна на адреса, където работиш, ще събера пет етажа доказателства и ще превърна случая в обвинения срещу теб, които ще издържат в съда.

— Ти самият не си много чист.

— Не се притеснявам. Адвокат ли искаш, или да говориш с нас?

— Знаеш много добре, че нямам нищо общо със снощи.

— Обаче хазяинът ти има. — Едрият мъжага сложи ръце на масата и се опря на нея. — Него търсим.

— В болницата е. Там, където вие го вкарахте.

— Излязъл е.

Изи изглеждаше искрено изненадан от новината.

— В неделя го видях…

— Излязъл е вчера. — Доминик отвори папката и почука по снимката на мъртвия полицай. — В същия ден, когато се случи това.

Задържаният се изкиска.

Едрите ръце на полицая се свиха в юмруци, а марлите на лицето му се набръчкаха.

— Да не си посмял да се смееш на тази снимка!

Заплахата увисна във въздуха и Бетингър се приготви за намеса.

— Мислиш, че Себастиан е извършил това? — попита Изи. — Та той е сакат!

— Той го е направил и ние го търсим.

— Опитай у тях.

— Не е там. Изчезнал е със сестра си и приятелката си.

— Така ли правят невинните хора? — попита Бетингър. — Скриват се от всички?

— Какво значи това — поклати Изи глава. — Сигурно си мисли, че вие, момчета, искате да довършите онова, което започнахте в супера. Отново да го замеряте със замръзнали пуйки.

Едрото ченге сви рамене.

— И аз щях да се покрия — каза Изи.

— Някъде в твоята сграда ли е скрит?

— Не, там няма асансьор.

— Къде другаде би могъл да отиде? В жилището на улица „Дарън“? У Ива? Нощен приют в района? В Кенефа? Извън града?

— Следвайте дирите на инвалидната му количка.

Доминик подръпна сакото си.

— Зная, че си търговец.

— Предприемач.

— Знам, че си търговец — повтори ченгето, без да обърне внимание на поправката, — та се чудя защо защитаваш някакъв тип, който ти иска прекалено висок наем, взима дял от приходите ти и те кара да му лижеш задника. Струва ми се, че ще имаш полза, ако инвалидната количка на Себастиан падне в някоя пропаст.

— Не зная къде е. Кълна се в Бог, в живота на майка ми — наистина не зная. Докато вие не ми казахте, мислех, че все още е в болницата. Обаче, ако знаех къде е, нямаше да го предам, защото съм лоялен. — Изи заоглежда маникюрираните си нокти и се облегна удобно. — Макар да съзнавам, че идеята за лоялност е трудноразбираема за вас.

— Всичко си разбрал погрешно, педал. Тази хлебарка Себастиан си заслужи инвалидната количка и плика, в който сере. — Доминик завъртя свободния стол и седна на него, за да бъде на едно равнище със задържания. — Всъщност няма значение какво си разбрал, защото ето каква е сделката, ето го истинския живот: или ще ми помогнеш да намеря Себастиан, или ще унищожа бизнеса ти.

Изи изглеждаше смаян.

— Сградата вече е евакуирана — продължи едрият мъж, — наблизо е паркиран камион с намаслени килими и десет туби бензин. Ще изгоря всичките ти казина, цялата ти дрога, мебелите, леглата с хубавото спално бельо. — Той разтвори ръце. — Ето така — пуф!

Изи погледна към Бетингър.

— Нали чу този шибан маниак? Нали го чу?

— Какво има? — попита детективът.

— Нали чу какво каза тази маниак? Как ме за…

— Съжалявам — почука Бетингър по главата си, сякаш беше джубокс — от време на време имам проблеми със слуха.

— Шибана полиция! — Изи започна да разтрива слепоочията си с треперещи ръце. — Тук няма ли някой, който да играе ролята на доброто ченге?

— Уволниха го още през седемдесетте!

— Зарадвай ме! — подкани го Доминик. — Когато съм радостен, не подпалвам сгради.

Сълзи на страх проблеснаха в очите на задържания.

— Няма да го направиш, нали? Нали няма да го направиш?

— Това е най-тъпият въпрос, който съм чувал. А имам бивша жена, която все питаше: „Нали ще бъдем приятели?“.

— Не знам къде е. Казах ти.

Бетингър сложи найлоновия плик, в който беше телефонът на Изи, върху масата.

— Изпрати му есемес.

— Ако се крие, няма да отговори.

— Може би няма — потвърди детективът и се настани върху плота на масата откъм лявото рамо на бандита. — Обаче план Б идва след план А.

Изи извади телефона си от пликчето.

— Какво да му пиша?

— Вероятно вече знае, че сме те прибрали — каза Бетингър. — Пиши му, че сме конфискували всичките ти пари в брой. Обясни му, че известно време няма да можеш да му плащаш.

— Напиши го. — Доминик се надигна от стола и посочи мобилния телефон. — Точно както ти каза.

— Искам да го видя, преди да го изпратиш.

— Добре.

Изи набра бързо с двата си палеца текста и го показа на своя редактор.

Бетингър прочете:

— В края добави „съжалявам“ — все едно се опитваш да поддържаш отношенията приятелски.

С треперещи палци задържаният набра „съжалявам“ и бодна на края точка.

— Изпрати го.

Изи натисна малкия бутон. Миг по-късно обяви:

— Замина.

— Остави го на масата — нареди Доминик.

Членът на бандата остави телефона на масата.

— Чрез номера, който дава на хората, връзката невинаги е направо с него. Дори и да го получи, не виждам защо ще си прави труда да отговаря.

— Ако реши, че се опитваш да използваш положението в своя полза и да го излъжеш за неговия процент — може и да се размърда.

Изи се чувстваше неловко.

Детективът извади лист хартия от джоба си.

— Имам списък с лекарствата, които са му давали в болницата. Най-вече обезболяващи.

— Колко изненадващо. — Сарказмът в гласа на бандита беше сух като пустинята Сахара.

Бетингър остави списъка на масата.

— Когато запасите му свършат, откъде може да си набави тези неща?

— Обезболяващи с рецепта? — изпръхтя презрително. — Дайте ми телефонен указател и ще отбележа с чавка имената на хората, които не могат да му ги намерят.

Бетингър беше очаквал този отговор и логичният следващ въпрос вече му беше на езика:

— Мелиса Спринг и Маргарита Рамирес къде биха могли бързо да намерят „чиста“ кола?

В очите на бандита проблесна искра.

Детективът продължи:

— Автомобилът на Маргарита е още на паркинга пред сградата, където живее. Мелиса не е имала кола, а тази на Себастиан е конфискувана. Нито една от жените не е купила кола от упълномощените автомобилни търговци, обаче очевидно имат нужда от нещо — пикап, микробус или голяма лимузина, за да превозват Себастиан. Откъде биха могли да си набавят?

— Не знам.

По лицето на Бетингър се изписа удивление.

— Не знаеш към кого би се обърнал Себастиан, ако му трябва „чисто“ превозно средство?

— Не знам.

Доминик изрита празния стол, който прелетя през стаята. Дървото се блъсна в коляното на Изи и той изрева.

— Опа! — възкликна Доминик.

Бетингър погледна партньора си.

— Внимавай!

— Понякога се забравям.

Това малко насилие можеше да се окаже полезно, но детективът не беше готов да търпи още подобни нарушения. Той беззвучно произнесе „недей“, докато задържаният масажираше удареното си коляно.

— Счупи ми капачката — каза Изи, вдигайки поглед към Доминик.

— Не, иначе щеше да се чуе пукот. Кокалите на педалите са слаби.

— На човек не му е трудно да се сети защо те е напуснала жена ти.

Бетингър дръпна празния стол, разкопча сакото си и седна на него.

— От кого Мелиса и Маргарита биха могли да вземат „чиста“ кола? Покупката вероятно е станала този месец.

Изи си избърса очите, подсмърчайки.

— Ще ви кажа, ако ме пуснете да си вървя.

— Не — възрази Доминик. — Ще ни кажеш това и в полунощ никой няма да ти подпали дюкяна. Никой няма да излезе оттук, докато не пипнем Себастиан.

— А ако не успеете да го намерите?

— Ще го намерим — заяви Бетингър, докато вадеше бележника и автоматичния молив. — От кого Мелиса и Маргарита биха могли да получат „чист“ автомобил?

Изи избърса мокрото си от пот лице.

— Хлъзгавия Сам.

— Знаеш ли фамилията му?

— Не.

— Не съм го чувал — поклати Доминик глава.

— Къде е магазинът му? — продължи да пита детективът.

— В Септичната яма.

— На коя улица?

— Знаете ли средното училище, където през осемдесетте бяха убити едни деца?

— Знам го — отговори едрият чернокож.

— Имаш ли телефона му? — попита Бетингър.

— Не. — Изи изглеждаше така, сякаш ей сега ще повърне.

— Знаеш ли по кое време се навърта там?

— Питаш ме за дневната му програма? Та аз съм виждал този тип само веднъж.

— Тогава няма защо да се притесняваш толкова — та той на практика е непознат за теб.

Изи засрамено погледна на другата страна.

Доминик прибра мобилния телефон в найлоновото пликче, закопча си сакото и подаде червената папка на своя партньор.

— Педалите се притесняват за всичко. Просто са така устроени.

— Ще ти изпратим един от нашите художници — обясни детективът, — така че ще се позанимаваш с изкуство.

Изи, който седеше изгърбен на стола си, не отговори, втренчил поглед в ръцете си. Двамата полицаи се спогледаха и се насочиха към вратата.

— Гледайте да не ви екзекутират — подхвърли след тях бандитът.

Доминик се изхили насилено, а лицето на Бетингър беше погълнато от прозявка, докато той и партньорът му се връщаха към леденото общо работно помещение и се качиха на подиума.

— Изглеждаш ужасно — обяви Зволински иззад бюрото си. — Заради китайската храна ли е? Предупредих те за това място.

— Просто съм уморен. — Разтреперан, детективът дръпна ципа на канадката си.

— Какво ви каза Айзък Джонсън?

— Адресът на автоджамбазки сервиз, който може да е продал кола на Мелиса Спринг или Маргарита Рамирес.

Инспекторът почеса гъстата сребриста козина, която покриваше черепа му.

— Изи ви го е казал?

— Бетингър му го измъкна — подхвърли Доминик. — Негрото е задник, но има добри хрумвания.

— Теоретизирам.

— Май е така — заключи Зволински.

Бетингър се отправи към вратата.

— Трябва да отидем в този сервиз, преди да…

— Уилямс ще се погрижи за това. Искам да дадеш почивка на мозъка си, преди да ти докара инфаркт.

— Мога да…

— Замълчи. В хотел „Сънфлауър“ ползваме отстъпка. — Инспекторът изви устни към тавана и изрева:

— Молой! Сипаничав!

Пери и Хуан обърнаха глави към подиума от другия край на Кутията за хапчета.

— Когато тръгнете след десет минути — нареди боксьорът, — оставете Бетингър пред „Сънфлауър“.

Рижавият и Сипаничавия закимаха в знак, че са разбрали, и отново насочиха вниманието си към бавния принтер.

Зволински насочи поглед към Доминик.

— А ти върви в сервиза. Ако няма никого, остави един кадет да наблюдава.

— Добре.

Едрият тип слезе от подиума.

— Да не вземеш да осакатиш някого — викна подире му инспекторът.

Доминик сви рамене.

— Ако го направиш, сме на ринга.

— Както кажеш.

— Последния път не се справи много успешно — добави Зволински. — В шестия рунд не се чувстваше никак добре.

Доминик отново сви рамене.

— Какво му е на врата? — попита инспекторът Бетингър.

— Изглежда не пуска кислород до горния етаж.

— Подозирах нещо такова. Такли разказа ли ти нещо?

— Да.

— Това е. Беше кофти история и едва успях да ги отърва. Ако отново се случи нещо подобно, ще бъдат уволнени и вероятно ще влязат в затвора.

Инспекторът потърка една буза, върху която имаше вежда.

— Погрижи се да не се стига дотам.

— Имах опит с управление на питбули… обаче обикновено ги качвах отзад в пикапа.

— Във Виктъри питбулите се возят на предната седалка.