Гадна работа на улица „Гансън“

25 Подвижни опорни точки

Печената патица беше тлъста за неговия вкус, но зеленчуците бяха много ароматни. При други обстоятелства това съчетание на храни щеше да осигури на Бетингър една съвсем задоволителна закуска, но днес, докато дъвчеше уморен и объркан, продължаваше да усеща празнина в корема си.

Беше решил, че ще може да манипулира Такли и неговия екип, но каквито и притеснения да ги бяха довели в „Сечуанския дракон“, се бяха разпръснали след разговора им с него.

Докато обираше маринованите остатъци от своите дандан нудъли, започна да обмисля краткия разговор по телефона с Доминик, който бяха провели преди срещата. В него беше споменал разговора си с Кими, но нито неговия резултат, нито нещо друго.

Внезапно отговорът стана пределно очевиден.

Преди срещата Такли и неговите другари подозираха, че Бетингър знае местонахождението на Себастиан Рамирес. За това говореше начинът, по който шареният мъж беше сложил край на разговора веднага след като Бетингър беше заявил, че иска да намери осакатения дилър. Притесненията на екипа бяха изчезнали — Бетингър не беше намерил техния враг.

Победен, той отпиваше от чая. В момента не разполагаше с лостове, а и не знаеше местоположението на опорната точка.

— Как беше днес? — попита Харълд Жанг.

— Нудълите и граховите листа бяха добри, но патицата е трябвало да изкара една диета.

След като остави няколко банкноти на масата, Бетингър намокри ароматизиращата подложка в писоара и излезе от ресторанта. Студът веднага се хвърли в нападение.

— Майчице Божия.

Докато вървеше към своята жълта кола, забеляза нещо странно: сякаш се беше наклонила надясно.

След още няколко крачки стигна до страната на шофьора, където видя двете разлети локви, в които се бяха превърнали предната и задната гума.

— Мамка му!

Отстрани на гумите имаше по десетсантиметров срез, през който въздухът бе излетял, а каучукът и асфалтът бяха покрити с жълтеникава коричка, която Бетингър разпозна като пикня. Огледа се за свидетел на престъплението, но нямаше никого.

Знаеше кой е повредил колата му, както знаеше, че са искали да разбере. Тази обида беше пощенска картичка с четири подписа.

Понесли чайници с гореща вода, Бетингър и Харълд Жанг излязоха от „Сечуанския дракон“ и закрачиха към наклонената, омацана с яйца и урина кола.

— Хората те обичат… — подхвърли ресторантьорът.

— Да, неотразим съм.

Харълд Жанг се смръщи, като видя замръзналия жълтък.

— Тези пилета са умрели за оня, що духа.

Двамата отстраниха замръзналите яйца и урината от жълтата кола и се върнаха в ресторанта. Там детективът и Жанг си измиха ръцете, първият благодари и поръча купа люто-кисела супа на втория.

После се качи на един от високите столове край витрината. Оттам можеше да следи за идването на пътната помощ, обади се в Кутията за хапчета и помоли Шарън да го свърже със Зволински.

— Имам десет секунди за теб — обяви инспекторът.

— Мисля, че зад всичко това стои Себастиан Рамирес.

— Той е в болницата.

— Не е.

За малко се възцари мълчание.

— Току-що си спечели две минути. Кога е напуснал?

— Вчера сутринта. Когато видях, че…

— Защо в единствено число? Къде е Уилямс?

— Някъде.

— Това ще се промени — обеща Зволински. — Продължавай.

— Когато видях, че Себастиан си е тръгнал, отидох в дома му.

— Но не си беше вкъщи.

— Точно така. Нито той, нито сестра му, която е единствената му роднина тук в Мисури. След това отидох в жилището на гаджето му, но и нея я нямаше. Обаче съквартирантката й беше там и имаше какво да разкаже.

— Сервирай ми го като концентрат.

— Някакъв тип със ски маска дошъл да търси гаджето на Себастиан — тя се казва Мелиса Спринг — обаче намерил само съквартирантката. Разиграл няколко сценки от филм на ужасите с нея, накарал я да прати есемес на Мелиса да се прибере, така че да попадне в засадата му.

— Този под маската не е ядрен физик.

— Не, не е — съгласи се детективът. — След това се появили четирима души и изпратили типа с маската и помощника му някъде.

— На небето?

— Не, но единият изгубил няколко пръста.

— И никой не е бил убит? — изненада се Зволински.

— Само една котка.

— Аз съм по-скоро кучкар.

Харълд Жанг сложи черна купа с люто-кисела супа на плота пред прозореца, детективът измърмори тихо благодарността си.

— Значи смяташ, че е работа на Себастиан? — попита инспекторът. — Екзекуцията?

— Да… макар сега доказателствата в най-добрия случай да са косвени.

— Не бих нарекъл това, с което разполагаш, доказателства.

— То надхвърля границата на съвпадението.

— Така е… обаче, ако Себастиан стои зад екзекуцията, Стенли и Джането може да са само началото. — Линията се претовари от пукота на ставите на пръстите на инспектора, който силно напомняше трясъка на фойерверки. — Нещо като предпремиера.

— Някакви идеи къде може да се крие?

— Нищо определено — Себастиан се бе разпрострял из целия град, но ще прибера другарчетата му. Ще ги махна от улицата, така че той да остане само един инвалид в количка в някоя лайнена стая.

— Погрижи се да занесат негови снимки на летището, авто- и жп гарите. Както и на щатската пътна полиция.

— Направих го преди половин минута.

— Накарай някого да намери колата на Себастиан и да провери дали Мелиса Спринг или Маргарита Рамирес са купили автомобил през последните два месеца.

— Ще възложа това на госпожица Бел. Ти къде си в момента?

— На „Ленард“ и Четвърта.

— „Сечуанският дракон“?

— Да.

— Падаш си по пикантното?

— Помага ми да не заспя.

— Веднъж ядох там. Беше наистина вкусно, но задникът ми каза: никога повече!

Детективът се опита да не си представя картинката в тоалетната, докато вдигаше поредната лъжица с тъмен гъст бульон към устата си.

— Сега ще се обадя на Доминик — обяви инспекторът. — Ако не се яви там до един, ще го отстраня. А закъснее ли повече от четвърт час, ще го уволня.

После прекъсна линията.

Камионът на пътната помощ замина, отнасяйки жълтата кола, а в 12:45 сребристата кола на Доминик влезе в паркинга. На Бетингър не му беше лесно да различи партньора си през затъмнените стъкла на колата, но не беше трудно да си представи изражението на бинтованото лице.

Той плати сметката, която беше тройно по-голяма от цената на супата, благодари на китаеца и се изправи срещу своя враг: зловредния студ. Десетина бързи крачки го отведоха до сребристата лимузина.

Бетингър се настани, а Доминик мълчаливо подкара към минаващата край паркинга улица с четири платна.

— Колата ми е на ремонт.

Едрият мъж не каза нищо.

— Не ти ли е любопитно какво се случи?

От устата на Доминик не се отрони и дума.

— Добре — намести се по-удобно Бетингър. — Обаче щом всичко това свърши, ще ми възстановиш похарчените пари.

— Не знам за какво говориш и със сигурност няма да плащам за нещо, което се е случило на тази трошка.

— О, ще платиш… макар че може и да не усетиш, когато извършваш плащането.

— Заплашваш ли ме? — Докато завърташе волана по часовниковата стрелка, едрият тип погледна партньора си. — Аз съм поне с трийсет и пет килограма по-тежък от теб.

— И поне с трийсет и пет килограма по-глупав.

— Ще видим дали е така.

Детективът се намести още по-удобно.

— Просто исках да знаеш, че и това ще стане.

— Хубаво.

Бетингър не беше сигурен дали неговите бойни умения ще му осигурят достатъчно предимство, за да натупа добичето. То беше младо и много по-голямо, но бе убеден, че ще му причини силна болка, а това щеше да бъде същото. Границата на физическата неприкосновеност беше прекрачена, затова детективът нямаше друг избор, освен да отговори съответно.

Доминик зави по Четвърта.

— Къде отиваме?

— Не знаеш? А аз си мислех, че знаеш всичко още от деня на раждането си.

Колата профуча край една скитница, която крещеше на куче, узурпирало нейния кашон.

Детективът попита отново:

— Къде отиваме?

— В покрайнините. Там Себастиан има няколко сгради и ще подберем хората му. Звучи добре.

Доминик изпръхтя.

— Никой от тези типове няма да знае къде е Себастиан.

— Глупостта вече стигна четирийсет и пет килограма.

— Продължавай с това и можем да започнем още сега.

— Нима мислиш, че този тип, току-що излязъл от болницата — безпомощен инвалид в инвалидна количка с един бъбрек — нима мислиш, че този човек лично е екзекутирал Стенли и Джането? Или че е бил на местопрестъплението?

— Съмнявам се — отговори едрият чернокож и мина през един умрял гълъб, който приличаше на дамска шапка от 30-те години.

— Когато приберем съучастниците му, може да попаднем на убийците или на някаква информация за самия Себастиан.

— Както кажеш. — Лицевите мускули на Доминик, които взимаха участие в неговия мисловен процес, се отпуснаха.

— Ако имаш по-добър план, сподели го.

Едрият мъж се разкрещя на един пешеходец, който беше в правото си, натисна спирачките и зави по Съмър Драйв.

— Трябва да научиш някои неща, преди да стигнем до покрайнините.

— Разказвай.

Доминик извади мобилния си телефон, превъртя надолу менюто и подаде машинката на Бетингър. На екрана се виждаше анонимен телефонен номер.

— Набери го и ще ти разкаже.