Гадна работа на улица „Гансън“

40 Падат неща

Бетингър се придвижи по изсъхналата трева, докато не блокира автомобилната алея. Между неговата врата и задната броня на сиво-черния бус, който изглеждаше празен, имаше само пет сантиметра разстояние.

Изключи звука на телефона си, облече канадката и слезе през вратата за пътника. Осветявана от луната пара излизаше от устата му, докато се промъкваше към подозрителното превозно средство. Оръжието му сочеше към прозореца откъм шофьорската страна. Слаб оплешивяващ чернокож, три отсенки по-черен от нощното небе, се отрази в стъклото. Обаче зад това отражение нямаше нищо съществено.

Убиецът беше другаде.

Издишвайки пара, Бетингър продължи към източния край на къщата. Тялото му функционираше механично, докато обмисляше положението. Той знаеше, че трябва да подходи към тази ситуация като към всяка друга. Беше професионален полицай, награждавана хрътка и не можеше да се откаже от способността си да наблюдава и от своя интелект заради дълбоката си емоционална обвързаност със случващото се. Заложниците не бяха любимата му жена Алиса и неговите две деца Гордън и Карън, а трима мъртъвци, които се опитваше да върне към живота.

Бетингър стигна до страничната стена на сградата и видя една квадратна дупка в пръстта, където сигурно съвсем доскоро е била забита табелка „Продава се“, преди празната къща да беше избрана за паркинг от убиеца.

Промъкна се до оградата, която разделяше на предна и задна част парцела от половин акър. Предпазливо отвори вратата, мина през нея и огледа задния двор.

От близкото дърво висеше гума, покривало беше спуснато над басейн, заобиколен от дузина бледи градински столове. Нищо не помръдваше. Бетингър забърза през поляната към познатата групичка дървета, която разделяше жилищните сгради. Докато бързаше напред, задуха студен вятър, а накъде в далечината залая куче.

Детективът скоро навлезе сред дърветата. Навеждайки и извивайки се встрани като боксьор, избягваше безлистни клони, докато не стигна другия край на групата дървета, където спря и отправи поглед на изток. Осветени от покритата с облаци луна, там стояха люлка с двойна седалка, затворен грил и едно ремарке — Бетингър разпозна всичко. Това беше задният двор на къщата, която се намираше южно от неговия дом.

Като продължаваше да се крие между дърветата, пое на север. Стъпките му бяха тихи, но не безшумни.

Нещо привлече вниманието му и той спря. Сред тъмните стволове на метър и двайсет от земята се виждаше светла ивица — бялата сърцевина на мястото на отчупен клон. Наскоро някой беше минал през горичката.

Трохата надежда, която бе съхранил в дълбините на душата си, изчезна. Убиецът беше при неговото семейство.

Бетингър продължи през гористата местност, докато не се озова скрит срещу собствения си заден двор. Предпазливо се приближи до края на сенките и започна да оглежда своя имот.

Бледа лунна светлина огряваше изсъхналата трева, пейката, кръглия грил, деветте борови дървета, хамака, опънат между два безлистни дъба. Зад всичко това стоеше малката червеникавокафява къща, която нощта бе оцветила в сиво. Всички прозорци бяха тъмни.

Картината не му подсказа нищо, но той знаеше, че трябва да действа бързо. Пасивният подход само щеше да доведе до смъртта на тримата заложници.

В продължение на три секунди Бетингър прехвърли в главата си разположението на стаите в малката червеникавокафява къща. Спалнята, която деляха с Алиса, беше единственото помещение с прозорци към предната и задната част на имота. Затова изглеждаше най-вероятното място, където убиецът да заеме позиция. (Това заключение изхождаше от предположението, че нападателят е сам и интелигентен.)

Без да излиза от горичката, Бетингър пое на север, докато по-големият от двата дъба закри от погледа му задния прозорец на спалнята. Скрит зад възлестото му стъбло, Бетингър бързо излезе на парцела и спря да диша, докато тичаше, за да не би парата от дъха му да го издаде. (Имаше достатъчно причини, за да мрази студа.)

Стигна до дървото, притисна рамене в ствола му и погледна към прозореца на спалнята, който беше само на девет метра от него. Пердетата бяха дръпнати изцяло — нещо необичайно, което потвърждаваше местоположението на убиеца.

Детективът издиша парата в канадката си, осъзнавайки с болка, че всеки момент може да изтрещи изстрел, който да му съсипе живота.

Всяка секунда имаше значение.

Запълзя към един бор, който се издигаше на по-малко от три метра от задната част на неговата къща. Остриетата на сивата трева шумоляха под ръцете и коленете му, докато напредваше и се надяваше тихото шумолене да не бъде чуто през стъклото на прозореца.

Най-сетне стигна до целта си, събра няколко бели камъчета и се изправи, внимавайки борът да е между него и прозореца на спалнята, който сега беше на по-малко от три метра разстояние.

Сърцето му блъскаше в слепоочията и във върховете на пръстите. Най-големият риск, който любящ съпруг и баща може да поеме, сега беше пред него и той трябваше да хвърли заровете. Колебанието или пасивността щяха да доведат до смъртта на съпругата и двете му деца.

Бетингър бръсна боровите иглички от пистолета, издиша в канадката и си пое дълбоко дъх. Притиснал гърди в дървото, наклони глава встрани.

Пердетата на цветя, които закриваха прозореца на спалнята, бяха тъмни и неподвижни. Цареше пълна тишина.

Той пъхна лявата ръка в джоба на канадката си и извади едно от малките бели камъчета. Секунда по-късно го запрати във въздуха.

Нощното небе за секунда погълна камъчето.

Бетингър насочи пистолета към прозореца.

Камъчето се появи отново и изтрополя върху покрива.

Нещо издумка по стената вътре в тъмната спалня. Дълбок глас, който принадлежеше на възрастен мъж, измърмори няколко неразличими думи.

Пердето се размърда. Върху тъканта се появи сянка и детективът наклони дулото на пистолета няколко милиметра встрани, за да сочи точно в центъра на неговата мишена.

На метър и шейсет от дулото на пистолета му се показа посиненото кърваво лице на Алиса. Гащички запушваха разкървавената й уста и висяха от подутата дупка, в която някога бе лежала лявата й очна ябълка.

Ужасен Бетингър огледа помещението. Зад дясното рамо на жена си различи лицето на сатаната.

Трябваше му част от секундата, за да осъзнае, че не сънува и не е мръднал, а вижда маска пред себе си.

Нито Алиса, нито убиецът го бяха видели и той разбра, че трябва да действа сега. Макар че прозорецът щеше да се пръсне в лицето на жена му и можеше да повреди и другото й око — трябваше да стреля. Може би това щеше да е единствената му възможност да спаси хората, които обича.

Прицели се в пространството между рогата на дявола, задържа дъх, уравновеси ръката си и натисна спусъка.

Блесна бял пламък.

Стъклото се пръсна.

Парчета стъкло покриха лицето на Алиса, а главата на убиеца се прекърши назад. Двамата заедно паднаха на пода.

Докато Бетингър тичаше към прозореца, изскърца матрак и едно тяло глухо тупна на земята.

Той стигна до отвора и пъхна пистолета си през него. На три метра от него по корем върху леглото лежаха децата му, вързани, голи и със запушени усти. Бяха се вторачили в убиеца, който беше паднал върху краката им. Ръцете на мъжа бяха празни.

Бетингър огледа помещението за други престъпници, не видя такива и насочи полуавтоматичния си пистолет срещу убиеца. Между рогата на дявола имаше бяла вдлъбнатина, а не дупка.

Маската беше бронирана.

След като се прицели в сърцето на дявола, детективът стреля два пъти. Куршумите се сплескаха в бронежилетката и му счупиха ребрата.

Дяволът изстена.

Бетингър насочи пистолета си към голия врат на мъжа, но гръбнакът на Карън беше точно до мишената.

В дясната ръка на дявола се появи пистолет и се опря в главата на момичето.

Стомахът на Бетингър се сви.

Светът се смали.

Гордън стовари лицето си върху ръката на убиеца и полуавтоматичният пистолет произведе изстрел. Куршумът проби матрака точно до ухото на Карън.

Убиецът се завъртя и насочи пистолета си срещу младежа.

Бетингър стреля.

Куршумите строшиха кръста на убиеца, запращайки го в далечния край на матрака, където хвана Гордън за врата и го дръпна заедно със себе си. Двете тела паднаха с глухо тупване на пода.

Тъй като не можеше да ги вижда, детективът се хвърли напред. Стъкла се забиха в ръцете и лицето му и разкъсаха канадката, докато се промъкваше през прозореца. Подът го блъсна в гърдите и му изкара въздуха.

Докато се изправяше със залитане, видя Алиса — гола и осакатена, но още дишаше.

В далечния край на леглото Гордън извика нещо със запушената си уста.

Детективът спринтира.

Проблесна изстрел.

Стомахът на Бетингър се преобърна и секунда по-късно видя ужасната картина. Дяволът се беше навел над голото потрепващо тяло на момчето. Дим се виеше във въздуха.

Бетингър допря пистолета до врата на убиеца и дръпна спусъка.

Блесна бял огън. Маската на дявола отлетя, блъсна се в стената и отскочи.

Убиецът се свлече, гъргорейки посмъртно. До него лежеше Гордън Бетингър, мислите му бяха разпилени по пода на тъмночервени бучки.

Карън изпищя.

— Не гледай — нареди детективът.

Белите очи на момичето се превърнаха в черни цепки.

Докато презареждаше пълнителя, Бетингър попита:

— Има ли още някой тук?

Карън промълви „не“ със запушената си уста.

Детективът сложи възглавница върху пръснатата глава на своя син, но белият правоъгълник не беше достатъчно голям, за да скрие ужаса.

Лавина от отчаяние заплашваше да затрупа Бетингър, затова той съсредоточи мислите си върху състоянието на жена си и тяхната дъщеря. Заключи вратата на спалнята, провери банята, сложи кошчето за боклук върху съсипаното лице на убиеца. Взе ножица, седна на леглото и сряза лентите широка лепенка от устата, ръцете и краката на дъщеря си. Момичето изплю чифт бикини, а детективът покри треперещите му рамене с одеяло.

Двамата се прегърнаха.

Бетингър погледна към Алиса, която лежеше в безсъзнание на пода.

— Трябва да ида да помогна на мама.

Карън не го пусна.

Седнал между пребитата си жена и мъртвия си син, петдесетгодишният мъж от Аризона прегръщаше дъщеря си. Чувстваше се незначителен като бълха.

— Трябва да помогна на мама.

— Гордън ще се оправи ли?

— Ще се оправи.

— Наистина ли? — Момичето беше достатъчно умно, за да знае, че брат му е мъртъв, но достатъчно малко, за да се излъже само. — Наистина?

Бетингър притисна дъщеря си и я погали по гърба, вместо да продължава тази тъжна пародия.

— Пусни ме да помогна на мама, за да можем да тръгнем.

Момичето кимна, притиснато в канадката на баща си.

— Добре.

Той уви дъщеря си така, сякаш е бебе, и отиде в банята, за да потърси лекарства. Ръцете му трепереха и когато затвори вратичката на шкафчето, избегна да се погледне в огледалото.

Бетингър се приближи до жена си. Носът и устните й бяха разбити, а от лицето й стърчаха парченца стъкло. Бикини висяха от устата й и от лявата очна кухина.

Повдигна му се.

Наведе се през прозореца и повърна съдържанието на стомаха си навън. Воняща пара се заиздига от локвата и той дръпна главата си назад, за да си поеме дълбоко дъх.

После клекна до Алиса, измъкна бельото от устата й и сряза пластмасовите окови. Внимателно отстрани парченцата стъкло от карамеленото й лице и превърза раните с лепенки. Никоя от тях не се оказа особено дълбока. След това хвърли едно одеяло върху треперещото й тяло и провери пулса й. Беше бавен, но равномерен.

Бетингър се наведе, за да огледа по-внимателно бельото, което висеше от лявата й очна кухина. Ярост превзе съзнанието му и за миг го парализира.

— Добре ли е? — попита Карън.

Детективът прочисти гърлото си.

— Ще се оправи.

— Мога ли да помогна?

— Стой там и не се отвивай. — Думите му бяха придружени от пара.

Бетингър стисна с два пръста свободния край на бельото и затаи дъх. После започна бавно и внимателно да го дърпа.

Тъканта се опъна и главата на Алиса се килна напред. Чиста течност потече по бузата й, но платът не се освободи.

Ранената жена изстена.

Бетингър обхвана с две ръце главата на Алиса и я сложи обратно на килима. С треперещи ръце взе ножицата.

Отряза плата така, че остана само частта в очната кухина на жената. Сцепеният й клепач примигваше и се опитваше да се затвори над плата. Беше толкова мъчително, че се наложи да отмести поглед.

След това Бетингър сложи бельо на Алиса, облече й анцуг и суичър, вълнено яке, чорапи и маратонки. Пренесе Карън по коридора до нейната стая, където тя се облече толкова дебело, че заприлича на миниатюрен футболист.

Щом свърши, двамата се озоваха отново в коридора и от килера детективът извади най-тъмното одеяло, което успя да намери.

— Трябва да затвориш очи.

По лицето на момичето се изписа ужас.

— Не ме оставяй сама.

— Обещавам ти, че няма. Обаче има неща, които не бива да виждаш.

Бетингър вдигна края на канадката си.

— Хвани се за колана ми.

Две малки ръце се вкопчиха в колана.

Вече му беше ясно, че тази ужасна нощ е променила завинаги неговата дъщеря.

— Затвори очи и ги дръж затворени, докато ти кажа.

— Добре, обещавам.

Разтревожените очи се превърнаха в хоризонтални цепки и Бетингър заведе Карън до своята спалня. Там вдигна възглавницата от главата на Гордън, пое си дълбоко дъх и разгъна тъмнокафявото одеяло. Саванът се спусна надолу и покри трупа.

Борейки се срещу лавината от отчаяние, детективът коленичи на килима, издиша пара и загърна трупа на своя син. През цялото време дъщеря му се държеше за колана.

— Отиваме до колата.

— Добре.

Бетингър отнесе Гордън в гаража. Там положи тялото в багажника на малката синя семейна кола на Алиса и затвори капака.

Погледна през рамо.

— Може да си отвориш очите.

Черните цепки се смениха с бели кръгове. Момичето се огледа в гаража, изгубило ориентация и треперещо от студ.

— Хайде да вземем мама — предложи Бетингър.

Карън кимна.

Двамата заедно се върнаха в спалнята.

През счупения прозорец влитаха снежинки и кацаха на пода, на леглото и върху късите къдрици по главата на Алиса.

Бетингър прибра в джоба неоновозеления мобилен телефон на жена си и я вдигна от пода. Слабо стенание се чу от устата й и той я притисна към гърдите си. Надяваше се, че няма да се свести, докато не се озоват на място, където лекар би могъл да й предложи помощ и лечение.

Занесе жена си в гаража и я сложи да легне на задната седалка на колата.

— Качих се — обяви Карън, докато си слагаше колана на предната седалка.

Той затвори двете врати, заобиколи малката синя кола и седна зад волана. Издишвайки пара, погледна към дъщеря си и я увери:

— Всичко ще се оправи.

Карън кимна, отчаяно искайки да може да повярва на баща си. Очите й бяха широко отворени, а кожата й покрита с капчици пот.

Бетингър натисна дистанционното за гаражната врата. Затракаха вериги и автоматичната врата започна да се вдига от земята, откривайки поглед към най-дълбоката нощ. Снежинки, които приличаха на пепел, падаха върху настилката.

Той превключи на задна и даде газ, отвеждайки мъртвите и малтретирани членове на семейството си от малката червеникавокафява къща.