Гадна работа на улица „Гансън“

15 Сечуански кокали

Тих звън оповести пристигането на есемес. Доминик извади телефона си и прочете какво пише на екранчето, отделяйки само незначително внимание на шофирането. По превързаното му лице се изписа загриженост, миг по-късно прибра машинката в джоба си. Точно в момента, когато завиваше по Двайсета улица, от джоба му отново се чу звън. За трети път същият звук се чу, докато ускоряваше през район, където имаше четири заложни къщи.

— Много си популярен — отбеляза Бетингър.

— Бившата ми жена са я прихванали дяволите.

Детективът заподозря, че този отговор е лъжа, защото Доминик рядко казваше нещо за себе си, а и не беше от типа, който би търпял да му опяват.

— Кога се разделихте?

— Преди две години.

— Приятелски?

— Е, никой не беше заклан.

Доминик завъртя волана по часовниковата стрелка и червената фасада на „Сечуански дракон“ се плъзна по предното стъкло. Ресторантът беше заобиколен от голям паркинг, на който стояха пет грозни коли, а останалите сто места бяха празни. Велосипедите за разнасяне на доставките имаха такъв вид, сякаш бяха возили сладко-кисело пиле до Северния полюс.

— Деца? — попита Бетингър.

— Не. А ти?

— Момче и момиче.

— Късметлия.

Доминик вкара сребристото превозно средство в очертаната клетка. В този момент телефонът му отново звънна.

Бетингър посочи ресторанта.

— Ще те чакам вътре.

— Добре.

С досието на Илейн Джеймс в ръка детективът слезе от колата и затвори вратата. Влезе в ресторанта, боядисан в червено и зелено и миришещ на сусамово олио, чесън и аквариуми.

Оплешивяващ азиатец в избелял смокинг се приближи към новодошлия.

— Сам?

— Двама. Някъде около витрината.

— Няма да ви откраднат колата.

— Бих искал маса до витрината.

— Насам, сър.

Бетингър прибра ръкавиците си и последва по килима човека до маса, застлана с червена покривка. Там се настани на лъскава възглавница, която изсъска.

— Бих искал чай.

Салонният управител кимна и изчезна.

Бетингър погледна през прозореца към Доминик, който още беше в сребристата си кола, притиснал мобилния до ухото си. Дори от това разстояние беше очевидно, че обсъжда нещо много по-важно, отколкото забавеното плащане на издръжката.

До левия лакът на детектива се появи бяла чаша, поставена там от келнера. Всъщност това беше преобразеният салонен управител.

— Горещ — обяви азиатецът, докато накланяше чайника. Кехлибарената течност се стрелна от чучура на чайника в бялата порцеланова чаша.

— Благодаря.

Келнерът сложи две менюта на масата и отвори едното от тях, откривайки поомачканото съобщение, че специалното обедно меню се сервира до три часа.

Погледът към часовника разкри, че до края на срока остават само две минути.

— Ще изчакам другаря си.

— Значи няма да е специално обедно меню.

— Ние сме разточителни.

— Плаща се само в брой.

Келнерът се отдалечи, а детективът отвори менюто. Под набръчкания ламинат имаше снимки на бляскави деликатеси, които нямаше как да съществуват във Виктъри, Мисури. Той отпиваше от чая си и продължаваше да разглежда фалшификациите, докато партньорът му не влезе в ресторанта и се настани срещу него. Обаче тревогите, които едрият мъжага имаше, бяха прикрити много добре.

— Как е тази твоя ядосана бивша жена? — попита Бетингър.

Доминик взе другото меню.

— Както винаги.

— Притиска ли те?

— Какво? — Доминик вдигна очи от менюто и избърса капката, която се беше показала от върха на носа му.

— Когато погледнах през витрината за първи път, ти говореше по телефона. Следващия път, когато погледнах, ти набираше номер. Затова предположих…

— Престани да предполагаш.

В очите на Доминик проблесна нещо смъртоносно и Бетингър остави иглите на задявките.

Вече беше решил какво ще поръча, затова остави менюто и извади досието на Илейн Джеймс.

— Не показвай това досие, докато не ни сервират храната. — Доминик взе папката, сложи я на един от празните столове и го пъхна под масата. — Нали не си им казал, че сме ченгета?

— Не. — Бетингър наклони глава. — Защо?

— Ако има заложена някаква далавера — комар, емигранти, проститутки, ще каже на готвача да ни приготви лайна. Така ще ни обезкуражи да дойдем отново.

В очите на детектива проблесна недоверие.

— Тровят полицаите във Виктъри?

— Не навсякъде. Клод приема ченгетата.

— Храната му има законопослушен вкус.

Келнерът се върна и огледа своите клиенти.

— Искате ли да започнете с пилешки крилца?

За пръв път от миналата вечер, когато удари лакътя си в нощното шкафче по време на енергичните нощни плътски забавления с Алиса, Бетингър се изсмя.

— Не, аз искам оризови нудъли, пелмени с лютиво олио и млад задушен зелен фасул.

Доминик също си избра нещо от менюто.

— Свински ребърца.

— Половин или цяла порция? Половин порция са пет ребърца.

— Искам двайсет.

— Две поръчки — каза келнерът, докато рисуваше идеограма в бележника си за поръчки, която приличаше на географска карта.

— Двайсет ребърца. — Едрият мъжага не искаше грешки.

— Към тях ще получиш две порции пържен ориз.

— Някога виждал ли си наоколо бездомни кучета?

— От време на време.

— Дай им ги.

— Добре.

— Говоря сериозно. И към ребърцата донеси няколко джинджифилови бири.

— Колко да бъдат?

— Три.

Келнерът си тръгна и десет минути по-късно храната се озова на масата им. Доминик хвана с пръсти капещото миризливо от марината ребро, докато азиатецът се отдалечаваше.

— Извинявай — обади се Бетингър.

Келнерът спря на място.

— Управителят тук ли е?

Азиатецът пооправи белия си кичур и се обърна, преобразен в своя собствен началник.

— Защо, искате да се оплачете от обслужването?

— Нямаме оплаквания и храната ухае много добре. — Бетингър сложи значката си на ръба на масата и тя заблестя като злато на слънчевата светлина.

— Вие сте полицаи?

Бетингър кимна с глава, докато Доминик късаше със зъби сухожилията на едно ребърце.

— Спазвам законите — заяви управителят.

— Не разследваме теб, нито заведението. Аз съм детектив Бетингър, а това е ефрейтор Уилямс.

— Харълд Жанг.

— Търсим информация. — Детективът бръкна в папката и извади снимка на Илейн Джеймс като девойка, седнала на капака на спортна кола, с цигара в ръка, да говори с неколцина приятели. — Тази жена беше убита и последното й хранене може да е било тук.

Бетингър подаде снимката на Харълд Жанг, който я пое като листенца от роза.

Детективът лапна един пелмен, а от другата страна на масата едрият му партньор заби зъби в поредното ребро. Докато дъвчеше, детективът наблюдаваше лицето на оплешивяващия управител, който беше едновременно и келнер.

— Идва тук — обяви Харълд Жанг. — Обаче сега изглежда различно. — Човекът наподоби с ръце очертанията на женски гърди.

— Тя е. — Бетингър преглътна сдъвкания пелмен и прибра снимката.

Доминик засърба от чашата си джинджифиловата бира.

— Като банда с два световни хита — подметна той.

— Мъртва ли е?

— Да. — Бетингър извади автоматичен молив, натисна с палец гумата за триене, за да изкара графита, и отвори бележника.

— Кога я видя за последен път?

— Миналата седмица.

— Помниш ли деня?

— Понеделник или вторник. — Харълд Жанг оправи сребърния си перчем и се замисли. — Мисля, че беше вторник.

— Съвпада. Сама ли беше?

— Да.

Бетингър се разочарова от отговора.

— Сигурен ли си?

— Винаги идваше сама. Поръчваше всичко много, много пикантно. По-люто, отколкото ние китайците можем да понесем.

Доминик остави оглозгания кокал на едно от ребрата в допълнителната чиния и с пукот и съскане отвори втората кутийка джинджифилова бира.

Бетингър си записа: „Пикантна храна — свободен ден?“ и отново насочи вниманието си към Харълд Жанг. — Тук ли се хранеше, или взимаше храната за вкъщи?

— Тук ядеше. Малко преди да затворим.

— Кога затваряте? — попита детективът.

— В десет или по-рано, ако няма никого.

Бетингър започна да обмисля наполовина смляното съдържание на стомаха на жертвата и записа в бележника си: „Смъртта е настъпила между 23:30 и 02:00 сутринта“.

— Когато беше тук онази вечер, забеляза ли нещо необичайно? Във външния й вид и поведението? В онова, което е казала?

— Не бих казал.

— Някой разговарял ли е с нея?

— Само аз. — Харълд Жанг посочи далечния край на ресторанта. — Седна там, където обикновено сядаше. Нахрани се и плати. Винаги даваше голям бакшиш. — В последната му забележка имаше нотка на съжаление.

Доминик остави четвъртото оглозгано ребро на допълнителната чиния, довършвайки половината порция.

— Как беше облечена? — попита Бетингър.

— С торбести дрехи. Все едно беше спортистка. В сиво или синьо.

— Маратонки?

— Мисля, че да.

— Пеша ли идваше?

— Никога не видях кола.

Едрият мъжага започна да гради втория етаж на своята постройка от кокали.

— Имаш ли представа накъде пое, когато си тръгна?

— На изток. — Харълд Жанг поклати глава. — Нощно време никой не би тръгнал на другата страна.

— Добре. — Бетингър извади визитка и я подаде на управителя. — Ако се сетиш за още нещо или чуеш нещо — обади се.

— Дадено.

— Благодаря за съдействието.

— Това е мой дълг. Надявам се, че ще намерите този тип.

— Със сигурност ще го намерим.

— Този град — оплака се управителят, докато се отдалечаваше.

Полицаите се съсредоточиха върху храната си и десет минути по-късно Доминик довърши пететажната си жилищна сграда от кокали.

Бетингър посочи на изток.

— Хайде да се поразходим.

Партньорът му изпи остатъка от третата джинджифилова бира, сложи двайсетачка върху онази, която вече беше оставил Бетингър, и не устоя:

— До Маргърит Драйв осемдесет и четири?

— А, значи знаеш да четеш?

Двамата станаха едновременно от масата, изпикаха се върху ароматизаторите в писоарите, пресякоха ресторанта към вратата и излязоха на улицата.