Гадна работа на улица „Гансън“

37 Един похабен букет

С букет в ръката и усмивка на уста, Хуан затвори вратата на луксозната си кола и закрачи към къщата от кафяви тухли в източния край на града, където живееше с жена си. Сипаничавият азиатец беше в добро настроение.

Е.В.К излезе от храсталаците и насочи пистолета си към ларинкса на Хуан.

— Не вдигай шум — нареди убиецът през резците на дяволската маска.

Детективът вдигна ръце.

Със свободната си ръка Е.В.К. измъкна пистолета му и го хвърли в ментовозелената кофа за боклук.

Детективът протегна букета.

— За теб.

Пистолетът на Е.В.К. плесна Хуан. Цветята паднаха на земята и убиецът с шут ги запрати в храсталаците.

— Отключи колата си — нареди чехът, който след десетте години, прекарани в страната, вече свободно говореше английски. — Всички врати.

Докато пъхаше ключа в ключалката, кръв се стичаше от бузата на Хуан. Четирите ключалки се отвориха с пукот като тапи на шампанско.

Е.В.К. отиде до задната врата зад шофьора на луксозната кола. През цялото време пистолетът му не се отклони нито веднъж от врата на неговата мишена.

— Качи се бавно. Ако ти хрумнат идеи… — Убиецът посочи прозореца на спалнята, която беше посетил по-рано. Зад блестящото перде беше жената на детектива — очарователната тайландка, която обичаше свещи, копринени нощници и криминалета.

В очите на Хуан проблесна страх.

Е.В.К. махна към колата.

— Бавно.

Детективът отвори шофьорската врата, а убиецът тази зад нея. Двамата едновременно влязоха вътре и се настаниха върху луксозната (и още топла) тапицерия.

Е.В.К си помисли, че колата е прекалено хубава за един честен полицай.

— Не тряскай вратата — нареди той, докато насочваше пистолета си.

Хуан и Е.В.К. протегнаха ръце, хванаха кожените дръжки и дръпнаха. Вратите се завъртяха към купето бавно, докато се озоваха почти на местоназначението си. Тогава мъжете ги дръпнаха силно.

Ключалките изщракаха.

— Заключи ги.

Ключалките щракнаха едновременно.

Е.В.К. огледа кафявата къща и неосветените домове от двете й страни. Районът беше спокоен като на снимка.

— Тръгвай — нареди той. — Бавно и тихо. Не пускай светлините. Ако жена ти излезе, идва с нас.

С очи, впити във входната врата, Хуан запали двигателя, даде на заден и излезе на улицата.

Никой не се показа от къщата.

— На следващото кръстовище има строителна площадка — обясни Е.В.К.

— Знам.

— Карай натам. С не повече от трийсет километра в час.

Детективът включи на скорост, пое надолу по улицата и завъртя волана по часовниковата стрелка. Двигателят мъркаше, докато луксозната кола се промъкваше из предградието.

Е.В.К си спомни захвърления букет, чиято покупка със сигурност бе забавила прибирането на Хуан у дома.

— Друга жена ли ходи да чукаш?

— Не, да играя покер.

— С полицаи?

— С някои момчета, които познавам. Спечелих много. — Хуан зави в пряката. — Позволи ми да купя на майка ти кожено палто.

— Шшшт.

— А какво ще кажеш за базука? Чехите си падат по подобни неща.

— Шшшт. — Е.В.К. знаеше, че този тип се опитва да го разсее.

Луксозната черна кола пристигна на покрития с бурени парцел от около акър, където някой строеше нова къща. Лунната светлина превръщаше недовършената постройка в голям блед арахнид8.

— Влез вътре.

Сипаничавият азиатец погледна дявола, който изпълваше огледалото му за обратно виждане.

— Къде?

— До края на парцела.

Хуан влезе в парцела и мъртвата трева започна да се трие в луксозната кола, докато минаваше край арахнида към задната част на парцела. До купчина сгурбетонни блокчета беше паркиран тъмносивият микробус на убиеца.

Сипаничавият азиатец натисна рязко спирачките, колата поднесе. Завъртайки се на място, се хвърли върху своя пленител.

Е.В.К. стовари пистолета си в устата на Хуан. Резците му се строшиха като сухи клечки.

Гърбът на детектива се стовари върху арматурното табло. Устните му се бяха превърнали в розовочервена каша.

Убиецът опря дулото на пистолета си в дясното му око. С по-малко от осем километра в час неуправляваният от никого автомобил се носеше към един бор.

— Ако не ми кажеш онова, което искам да зная, ще убия жена ти.

Хуан изплю белите трески, които доскоро бяха негови зъби.

— Какво искаш да знаеш? — Думите бяха завалени.

— Адрес, на който мога да намеря друг полицай.

Сипаничавият азиатец беше смаян. Нисък клон, който напомняше нокът на хищна птица, се блъсна в предното стъкло и застърга по покрива.

— Дай ми адрес или ще убия Хедър. — Скоро щяха да открият многобройните екзекуции и Е.В.К. смяташе, че има време само за още една.

Сълзи проблеснаха в очите на Хуан.

— Ако ме излъжеш с адреса — предупреди го убиецът, — ще се върна и ще се позабавлявам с нея.

Носещата се по поляната кола се блъсна в дървото. Клоните изшумоляха, а сълзите потекоха по бузите на детектива.

Светът беше застинал.

— Има едно ченге. — Хуан сведе очи и преглътна съсирена кръв. — Детектив. Отседнал е в мотел „Сънфлауър“.

— Коя стая?

— Не знам. Кара яркожълта лимузина и е по-черен от брикет.

— Как се казва?

Сипаничавите бузи на Хун почервеняха от срам, когато отговори:

— Джулс Бетингър.

Пистолетът избълва огън.