Гадна работа на улица „Гансън“

43 Сняг от виолетово небе

След като свърши с попълването на документите, детективът остави дъщеря си в отделението за дневни грижи, а сина си в моргата. Всяко от децата получи целувка и извинение.

Той излезе от сградата и се озова в свят, забулен от сняг. От виолетовото небе падаха виолетови снежинки, докато крачеше към малката семейна кола на жена си, която продължаваше да стои неправилно паркирана в лентата за линейките. Притискан от каучуковите подметки на зимните му обувки, дебелият поне два сантиметра и нещо слой втвърдил се сняг скърцаше.

Бетингър се качи на колата и подкара към магистралата. От високоговорителите се лееше сладникаво поппарче, което изглеждаше болезнено иронично за човека, който преди малко бе предал тялото на сина си в моргата.

Той угаси радиото и продължи в мълчание.

Малката кола се носеше в източна посока. Макар да беше вече шест и половина, виолетовото небе бе все така сумрачно, както в пет сутринта.

Бетингър се обади на партньора си, че се връща в предградието, за да проучи колата на убиеца, но и двамата в себе си знаеха, че истинската причина за обаждането е да си докажат, че още са живи. Докато сменяше лентата за движение, Бетингър чу в слушалките писъци и стигна до извода, че Такли разпитва изпитващ болки индивид.

— Измъкнахте ли нещо от него?

— Малко кръв и няколко зъба.

— Успех.

Бетингър прекъсна линията. По магистралата се носеха коли, увити сякаш във виолетови одеяла, а белите им дълги светлини блестяха ослепително.

Той се замисли за сина си, чието последно действие в живота беше героичен израз на смелост и любов. Гордън бе спасил живота на Карън и тази саможертва беше тъжният проблясък на личността, които би станал, когато порасне. Смъртта му беше ужасна и Бетингър се измъчваше допълнително от мисълта, че никога няма да може да изкаже своята благодарност на младия герой.

Ако имаше хапче, което да му влее вяра в задгробния живот, почерненият баща веднага би го сложил в устата си.

Показа се знакът за изход от магистралата и Бетингър зави по заснежената рампа, където гумите му се подхлъзнаха, започнаха да хвърлят киша и засвириха. Натисна постепенно спирачките и намали скоростта, докато не започна да се движи с бързината на велосипедист. Знаеше, че трябва много да внимава, защото имаше много малък опит в карането по сняг и не искаше някакво безмозъчно пътно произшествие да застане между ръцете му и гърлото на Себастиан.

Навлезе в предградията на Стоунсбърг, зави по най-познатата улица и намали скоростта. Чистачките бръскаха снежната пудра от предното стъкло, откривайки малката червеникавокафява къща пред погледа му. Не беше желана гледка.

Той зави, спря и слезе от колата. С пистолет в ръката огледа района, съвсем тих, като се изключи недоловимото шумолене на снега, който се сипеше върху покривите, ливадите и улиците.

Бетингър влезе в малката червеникавокафява къща, това място на насилие, което вече не беше негов дом… ако изобщо някога е било.

Издишвайки кълбета пара, влезе в главната спалня. Сняг покриваше матрака, килима и краката на убиеца.

Детективът бутна с крак обърнатото кошче за боклук от главата на мъртвеца. Две замръзнали очи се вторачиха от пода нагоре към него.

Претърси трупа и намери макетния нож, два резервни пълнителя и комплект ключове, които пъхна в джоба си. Хвърли отвратителния инструмент и сложи останалите притежания на убиеца, включително двата полуавтоматични пистолета, в найлонов плик. Беше невероятно професионален убиец да носи оръжие, което би могло да се проследи, но то можеше да свърши и друга работа.

Съблече трупа, но не откри нищо забележително, като изключим татуировката Е.В.К върху лявата лопатка.

Взе зарядното за телефона на жена си и още дрехи за нея и Карън. С тези вещи в ръце и найлоновия плик излезе обратно в студа.

Закара малката семейна кола до края на улицата, после направи още два завоя и зави по успоредната. Когато излезе на нея, фаровете му осветиха парцела, където жълтият му хечбек беше паркиран зад сиво-черния микробус.

Детективът паркира колата на жена си. Огледа близкия район и виолетовата околност, слезе от колата и закрачи по бялата снежна пудра. Когато стигна до буса на убиеца, спря и започна да оглежда товарния му отсек. Единственото, което видя вътре, беше ръждив слой сняг.

Наблюдавайки един минаващ и очевидно мазохистичен бегач, Бетингър извади ключовете на убиеца пъхна най-вероятния кандидат в ключалката на шофьорската врата и го завъртя. Ключалката превъртя и палчето изскочи.

Той отвори вратата и се качи в кабината на буса, която миришеше силно на лимони. Покритото със сняг предно стъкло хвърляше мътна виолетова светлина, но задното беше чисто и от него се откриваше ясна гледка към улицата.

Бетингър се плъзна по цялата седалка и отвори жабката, където лежеше регистрационният талон. Към него с кламер бе прикрепена шофьорска книжка със снимка на заостреното лице на Е.В.К. Нямаше вероятност тези документи да са истински, но въпреки това ги прибра. Можеше фалшификаторът да се окаже някой местен, който знае нещо за убиеца, за Себастиан или за другите наемници.

Бетингър плъзна пръсти по тапицерията на тавана, изработена от черен плюш, и напипа ръба на едно почти невидимо капаче, което внимателно дръпна да се отвори. В скритото отделение лежеше полуавтоматичен деветмилиметров пистолет със заглушител, подобен на онзи, който беше убил неговия син. Извади оръжието и провери скривалището, но вътре нямаше нищо друго.

Ядосано издиша облак пара.

Всичко, което беше намерил, бе безполезно.

Той слезе от буса и огледа цялата седалка. Пъхна ръка в цепнатината между облегалката и седалката, сякаш търсеше изпаднали монети. Пръстите му напипаха ключе и го натисна.

Нещо изщрака.

Бетингър хвана долния край на седалката и я вдигна във въздуха като капака на сандък. Между металните подпори, които я държаха на мястото й, се намираше кухина, в която бе поставена хладилна чанта в червено, синьо и бяло.

Когато детективът я измъкна от нишата, ледените кубчета в нея затракаха. Той с усилие върна седалката на мястото й и остави хладилната чанта на земята.

Отвори капака и пред погледа му се показа езерце от вода и лед, в което плуваха осем кутийки бира. Той изля тази колекция от замръзнали, студени и консервирани течности на снега и веднага усети, че хладилникът е прекалено тежък за празно парче пластмаса.

Нещо беше скрито в него.

Остави го на земята, извади джобния си нож и заби острието в една от вътрешните стени. От дупката започнаха да излизат призрачни пари.

Бетингър спря да диша, нагласи острието под по-голям ъгъл и приложи повече сила. Пластмасата се строши и фалшивото дъно се отвори.

Той махна капака и погледна в чантата. На дъното лежаха шест найлонови торбички, охлаждани от изпаренията на парчета сух лед. Във всяка лежаха изцапана с кръв полицейска значка, няколко празни гилзи и отрязани пениси, макар в едното пликче да нямаше мъжки член, а две парчета петниста плът, които приличаха на големи стриди.

На Бетингър му трябваше известно време, за да осъзнае, че пред очите му са чифт яйчници.

Отвратен от гледката, обърна глава. Изпаренията, които се издигаха от хладилната чанта, правеха ледената вътрешност на буса още по-студена.

Детективът си сложи една ръкавица и с гримаси започна да вади парчетата сух лед и да ги хвърля на земята, където те започнаха да пукат и съскат като фойерверки.

Изпаренията в кабината се разсеяха и Бетингър насочи отново вниманието си към хладилната чанта. Под замразените гениталии лежеше ламиниран плик.

Кучешки лай го стресна.

— Мамка му!

Бетингър слезе от буса, огледа виолетовите околности и видя някакво движение в другия край на пряката. Там един нещастен старец дърпаше каишката, водейки борба с домашния си любимец, който беше или мастиф, или кон, научил се да лае.

Детективът се качи обратно в буса, извади лист хартия от плика и започна да чете.

Бетингър плъзна очи надолу и видя, че адресът е бил откъснат от писмото. След това продължи четенето от мястото, където беше спрял.

Потрепервайки от гняв, Бетингър напъха писмото обратно в плика и го сложи в задния джоб на кадифените си панталони.

Беше време да поеме на север.