Гадна работа на улица „Гансън“

34 Впечатляващо интелигентен полицай

Ейб Лот потупа Нанси Блокман по рамото.

— Лекарят каза, че ще се оправиш.

— Бях тук и в съзнание, когато го каза.

— Трябва да се възстановиш. Това е най-важното.

— Така или иначе нищо друго не мога да правя.

Ейб често забравяше, че Нанси е жена, защото тя не беше нито хубава, нито особено женствена, освен това носеше същата полицейска униформа пет дни седмично като него. Сега обаче легнала, драпирана в болничната нощница и покрита с бинтове, изглеждаше съвсем прилично. Ако не беше женен, щеше да се наслади на малко извънслужебно време със своята партньорка.

— Престани да ми гледаш циците.

— Не ги гледам — Ейб пренасочи погледа си към тръбичката, която свързваше Нанси с торбичката плазма. — Точно проверявах инвито.

— Двете букви са съкращение на интравенозно. — Жената беше истински справочник.

— Точно така — инвито.

— Някакъв напредък с микробуса?

— Не, засега няма нищо, но продължават да го издирват.

— Обади се, ако научиш нещо.

— Ти трябва да се възстановяваш. Важно е да се възстановиш. — Шишкавият полицай очевидно обичаше тази дума.

— Ако чуеш нещо, обади ми се.

— Ще се обадя, а ти, ако имаш нужда от нещо, звънкай.

— Мисля да оставя на лекарите да се оправят с мен. — Беше очевидно, че Нанси скоро ще се раздразни.

— Радвам се, че си добре.

По-рано през деня Ейб беше взел назаем велосипед с десет скорости от дете, което живееше до Оукуелови, и полетя с него към мястото, където партньорката му беше катастрофирала с патрулката. Когато я зърна за пръв път окървавена и изгубила съзнание вътре в размазаната кола, той получи пристъп на паника.

— Харесва ми да работя с теб — обяви шишкавият полицай. — Държа на теб.

— Изчезвай. — Нанси се завъртя в леглото така, че лицето й се озова срещу телевизора.

— „Нападението на гърмящите змии“ е по четвърти канал.

— Пусни го и си тръгвай.

Седнал в комбито си, облечен цивилно, Ейб автоматично лапаше замразен яйчен крем с бананов вкус, докато малката бяла лъжичка не започна да стърже по дъното на празната чашка. В далечния край на паркинга настъпи някакво движение и когато погледна натам, видя от жълтеникавокафявата сграда, в която живееше, откакто беше кадет, да излиза детектив Том Райдър. Красивият мъж носеше съвършен италиански костюм, а тъмната му коса беше на гребен — прическа, която изискваше сешоар, малко химикали и доста голяма доза суета. Повечето от момичетата в джентълменския клуб го харесваха, и то не само защото имаше приятен външен вид.

Двамата си помахаха и докато Том Райдър крачеше към комбито, Ейб отключи вратите, хвърли празната чашка от крема в близкото кошче за боклук и затвори вратата. От портфейла си извади двете златни карти, които беше получил в навечерието на Нова година от Уенди. Тя му беше казала, че ВИП означава „впечатляващо интелигентен полицай“ и всички момчета се бяха смели много на това. Макар да не беше най-хубавата екзотична танцьорка в „Пинк Роузес“, определено бе най-дружелюбната.

Страданията на Нанси и смъртта на Джането и Дейв Стенли бяха разтърсили Ейб и мисълта, че може да не успее да влезе в легендарното ВИП помещение на „Пинк Роузес“, го потискаше. Това беше място, което всеки мъж трябваше да види.

След като остави двете златни карти върху арматурното табло, шишкавият полицай вдигна поглед.

Том Райдър беше изчезнал.

Ейб се изненада от отсъствието на детектива, но реши, че се е върнал в апартамента, за да вземе нещо забравено. Този тип имаше отделни нокторезачки за ноктите на ръцете и краката, три различни четки за косата и комплект инструменти за педикюр и маникюр, който приличаше на зъболекарско оборудване. (Нанси сигурно щеше да има какво да каже за наклонностите на Том Райдър.)

Ейб огледа паркинга, който беше пълен с коли, включително камионетка за такос, която вероятно работеше без разрешително. От мястото за паркиране точно срещу неговото комби на заден ход излизаше тъмносин джип със затъмнени прозорци.

Шишкавият полицай погледна часовника на арматурното табло и видя, че е единайсет и десет. Ако Том Райдър не се появеше скоро, щеше да му звънне. Кафявият товарен микробус още не беше намерен и въобще положението във Виктъри беше доста опасно.

Докато си мислеше за усмивката на Уенди, сребристите й нокти и голи цици, шишкавият полицай несъзнателно промълви:

— Побързай!

Синият джип продължаваше да излиза назад от мястото за паркиране и само три метра разделяха задната му броня от предницата на комбито.

— Ей — Ейб натисна клаксона, — внимавай бе!

Пространството между колите намаляваше и нещо черно изтече от задната врата на джипа.

Полицаят отново натисна клаксона.

— Гледай, къде караш бе, тъпо…

Един мъж скочи в комбито. Непознатият беше нахлузил чорап на бледата си глава, носеше черно палто, а в ръцете автомат.

— Ей, кой по дяво…

Блесна бял пламък.

Куршумите пронизаха гърдите на Ейб и блъснаха главата му в средната колона.

Кашляйки кръв, шишкавият полицай вдигна ръце.

— Чччакай! — Взе двете златни карти от арматурното табло и ги предложи на маскирания стрелец. — Те са ВИП!

Следващите куршуми пръснаха картите и черепа на „впечатляващо интелигентния полицай“.