Гадна работа на улица „Гансън“

27 Колекциониране на идиоти

В сребристия автомобил се възцари мълчание, докато се носеше на юг.

Скоро след като отминаха цяла редица отчасти разрушени и отчасти построени жилищни сгради, Бетингър попита:

— Колко път има до там?

— Десет минути.

— Знаеш ли кого търсим?

— Познавам ги.

— Чудесно.

Бетингър наклони облегалката назад и затвори очи. Макар да бе чул непълна версия на случилото се, беше сигурен, че основните факти са верни, особено след като можеха да бъдат проверени с едно обаждане до инспектора. Такли, Доминик, Пери, Хуан и Лоурънс Уилсън вероятно са обирали каймака от своята връзка — пари, хапчета и услуги от проститутките, но този контакт е бил одобрен от Зволински и благодарение на него години наред са извършвали арести. Изглежда превързаният заради раните от сачми едър грубиян беше леко омърсен, но не напълно прогнил.

— Ако не бяхте прецакали колата ми — каза Бетингър, — щях да си върна обратно думите, че ти и другарчетата ти сте мошеници.

— Както кажеш.

— Да, но я прецакахте. — Облегнатият назад детектив се прозя. — Така че онова предстои. Ти и аз.

— Погрижи се да си оставиш достатъчно дни от отпуската, за да можеш да се възстановиш.

— Ще гръмна с пистолет до ухото ти.

— Не забравяй да свалиш заглушителя.

Нещо измести действителността. Бетингър седеше до Алиса в самолет, в който всички пушеха контрабандни цигари. Кабината потрепери и студена сянка пропълзя по седалките. Загрижен, той погледна през илюминатора. Ярък огън поглъщаше елероните, двата двигателя, цялото крило.

Започна да се чуди дали да каже на жена си какво се случва.

Самолетът се разклати и глас във въздуха каза:

— Пристигнахме.

Бетингър отвори очи и видя сивата пететажна сграда, която отминаваше зад стъклото на сребристата кола. Доминик натисна спирачките и подвижното изображение се превърна в неподвижна снимка.

Двамата полицаи слязоха от автомобила в студа. Заедно прекосиха бързо улицата и поеха нагоре по наклонената каменна площадка.

По-едрият ритна предната врата, сякаш беше повредена тревокосачка.

— Отворете! Полиция!

— Отворете! — повтори детективът със замъглени очи. Когато огледа прозорците на срещуположната сграда, забеляза неколцина любопитни зяпачи. Никой от тях не му беше приятел от детинство, починал роднина или огромно насекомо, затова стигна до извода, че вече не сънува.

Едрият му колега отново ритна вратата.

— Веднага отваряйте!

— Кой е? — попита мъж от другата страна на вратата.

— Полиция. Веднага отваряй, Ел Дог, и гледай да няма пистолет в шибаната ти ръка!

— Доминик?

— За теб детектив Уилямс. — Доминик ритна отново вратата и този път дървото изпука.

— Чакай, задръж — помоли мъжът отвътре.

— На мига!

— Ей сега, негро!

Отвътре се чуха стъпки и тракането на две резета. Вратата се открехна и се показа бял мъж в черен дънков костюм с руси афроплитчици и златни зъби.

— Какво, по дя…

Едрият полицай го отмести настрана и влезе в розовото фоайе, следван по петите от детектива.

— Чакай малко — помоли Ел Дог.

Вратата се затвори и Доминик стрелна поглед към Бетингър.

— Давай свинските опашки.

Детективът извади пластмасовите белезници и нареди:

— Обърни се. — После заключи ръцете на белия мъж зад гърба му. — Застани на колене с лице към стената.

Ел Дог изпълни нареждането.

Доминик отиде до стола със сваляща се облегалка и тапицерия от шотландско каре, на чийто подлакътник бяха подредени пет кутийки с китайска храна. Наведе се, бръкна под възглавницата му и извади полуавтоматичен пистолет, с чието дуло натисна бутона на интеркома.

Високоговорителят изпука и женски глас попита:

— Да?

— Детектив Уилямс.

— Доминик?

— Изи, Лестър и Кити долу. Веднага!

Високоговорителят отново изпука.

— Какво искаш от тях? — В гласа на жената се долавяше безпокойство.

— Кажи им да слизат веднага или с моя партньор ще се качим и ще ги метнем в невидимия асансьор!

— Ще им кажа.

— Разполагат с две минути — допълни Доминик. После открадна едно пролетно ролце, изяде го на две хапки и се смръщи към Ел Дог.

— Откога са тези лайна?

— От днес.

— Отврат.

Бетингър отвори вратата и огледа навън. Нямаше никого.

— Чисто е — обяви той, докато затваряше.

Доминик извади три чифта пластмасови белезници, сложи ги на стола и погледна партньора си.

— Трябва да внимаваме с плешивия бял мъж. Казва се Лестър. Изи и момичето не са достатъчно глупави, за да се ядосат.

— Разбрано.

Колегата му натисна отново бутона на интеркома.

— Остават деветдесет секунди.

Отпусна се на стола с падаща облегалка, огледа кутийките с китайска храна и бутна една с лакът.

— Какво беше това?

— Пикантни ролца с риба тон — поясни Ел Дог. — Вероятно още стават за ядене.

— Поръчал си суши от китайски ресторант? — Доминик беше отвратен. — Трябва да си бил друсан.

Мъжът с афроплитчиците сви рамене.

От стълбището в далечния край на фоайето долетяха стъпки и полицаите размениха погледи, които означаваха „Приготви се!“.

Бетингър отново отвори входната врата и погледна навън. В долния край на улицата стоеше бял мъж със слънчеви очила, работни обувки и огромно палто, който се преструваше на равнодушен.

— Тук провеждаме полицейско разследване — обяви детективът и показа значката си. — Ако останеш тук, най-малкото, което ще ти се случи, е обиск на голо. — Различни обувки — меки и корави, потропваха по вътрешните стълби, докато наближаваха партера. — Така че или вдигни ръце над главата, или изчезвай.

Кльощавият тип хукна, а огромното му палто се надипли като пелерина.

Бетингър затвори вратата, обърна се и насочи пистолета си.

Откъм стълбището се появи мадам, мрачна мулатка, която носеше тежко палто, а след нея плешив бял мъж по зелен анцуг с диви очи и мулат по син костюм, с рошава брада и прецизно изработена афроамериканска прическа.

— Горе ръцете и целунете стената, мамка ви! — излая Доминик.

— Защо сте тук? — попита Изи, стилният чернокож.

— Затваряй си устата.

Триото вдигна ръце, а от стълбището се появи изрусена азиатка, която държеше мобилния си телефон като пистолет.

— Записвам това — обяви тя.

Бетингър се запита дали полицията на Виктъри не трябва да се включи в актьорския синдикат.

Когато заподозрените се озоваха с лице към стената, Доминик взе белезниците от стола.

— В супера ли ще ни водите? — попита Лестър, плешивият бял мъж. — Онзи при апартамента на Себастиан? Да ни покажете бакалските стоки?

— Мамка ти, я млъквай!

Доминик издърпа ръцете на белия мъж и закопча косматите му китки с белезниците.

— Няма ли да ми прочетеш правата?

— Не.

Лестър се обърна към азиатката, която снимаше.

— Детектив Уилямс нарушава закона.

— Не го нарушава — възрази Бетингър и отвори малко вратата. — Ще чуеш какви са правата ти преди разпита. — Отвън улицата беше празна.

— А това ще стане в управлението — допълни Доминик, докато слагаше белезниците на Изи. — След като сме ви разделили.

— В какво сме обвинени? — попита Кити, докато белезниците стягаха китките й.

— В едно или друго.

— Трябва да ни кажете — настоя Лестър. — Длъжни сте.

Бетингър стрелна поглед към Доминик.

— Този май гледа твърде много филми.

— При това черно-бели. — Едрият му колега се обърна към купчината руси плитки. — Хващай русия.

Детективът помогна на русокосия мъж да се изправи, погледна навън и видя семействата, които бяха наизлезли от отсрещната сграда. Обърна се към насъбралите се и обяви:

— Всеки, който се приближи на по-малко от десет метра от нас или сребристата кола, ще бъде арестуван за възпрепятстване на полицейска акция. — Когато думите му отекнаха в пространството, той кимна на партньора си.

Доминик натисна отново бутона на интеркома.

— Изи, Кити, Лестър и русокосият отиват в ареста. Заведението е затворено. След час полицията ще се върне и ще прибере всеки бавноразвиващ се, който е все още тук.

С пистолет в ръката Бетингър изведе окованата четворка от сградата. Партньорът му ги следваше, а зад него крачеше азиатката с камерата. Групата, застанала от другата страна на улицата, следеше с очи тяхното придвижване. Неколцина от зрителите се усмихваха.

Престъпниците бяха натъпкани в задната част на сребристата кола, а една възрастна жена изкрещя:

— Напъхайте ги в пещта за изгаряне на отпадъци!

Нейната препоръка беше посрещната с оглушителни аплодисменти.

— Разбойници! — изрева нейният съпруг, размахвайки юмрук, набръчкан като стара пазарска чанта. — Бандити!

По време на трийсет и петте минути път обратно в кутията за лекарства, Бетингър беше в съзнание само от време на време. В голямото фоайе той и Доминик прочетоха правата на задържаните, обвиниха ги в множество престъпления и ги вкараха в две несвързани килии, тази за пияници и една стая за разпити.

Скоро партньорите се върнаха в приемната, където току-що бяха пристигнали Хуан и Пери, водейки петима заключени в белезници нещастни латиноси, свързани по някакъв начин със Себастиан.

— Някой да отвори прозорците! — избоботи Зволински иззад бюрото си. — Проклетите мошеници вонят на умряло!

Двама стажанти бързо грабнаха подвижната стълба, която щеше да им позволи да изпълнят задачата.

— Донеси кафе — каза Доминик на Бетингър. — Аз ще говоря с Изи.

— Искам и аз да участвам.

— Пред него няма да споря с теб.

— Няма да спорим.

Съмнение проблесна в очите на Доминик.

— Щом ти казвам да ме оставиш, значи така трябва. Сега не е време за правилници.

— Ще ти оставя достатъчно свобода. — Детективът нямаше да позволи физическа принуда върху задържания, но разбираше, че незаконните връзки вече съществуват и никоя предложена сделка няма да бъде официално отбелязана. — Знам, че вече са установени връзки.

— Добре.

Вратата към фоайето се отвори и влязоха петима окървавени апаши, които сякаш бяха играли на народна топка, но не с гумено кълбо, а с тухла. Редицата затворници завършваше Такли, който отпиваше кафе от чашата си с форма на противосамолетен снаряд. Той прекоси приемната, свали чашата си, погледна към Бетингър и кимна.

Детективът отвърна на поздрава му със съзнанието, че мълчаливият им контакт е равносилен на здраво ръкостискане.