Гадна работа на улица „Гансън“

29 Полицай Нанси Блокман наблюдава

Полицай Нанси Блокман се намръщи, когато откри друго парченце яйчена черупка в косата си. Яката трийсет и осем годишна брюнетка с лице на булдог се беше къпала два пъти, откакто бяха паднали ембрионалните бомби, обаче група лепкави парченца упорито се държаха за скалпа й. Свали стъклото откъм шофьорската седалка, изхвърли парченцето в сумрачната улица и то се търкулна два пъти и изчезна в пукнатина, която приличаше на уста.

— Използва ли шампоан за разплитане на коса? — попита полицай Ейб Лот от пътническата седалка.

— Шампоан за разплитане на коса? Сигурен ли си, че не си педал?

— Шампоанът за разплитане на коса педалски ли е?

Докато ускоряваше през кръстовището, полицайката погледна шишкавия си партньор.

— Какво? — попита отбранително Ейб. — Много хора го ползват. Аз също.

Бившият съпруг на Нанси, Стивън, се оказа педераст (независимо че беше изкарал пет години сексуално задоволителен брак с жена) и откакто си беше признал, полицайката непрекъснато търсеше предупредителни сигнали у всички мъже. Нямаше никаква основателна причина да подозира, че Ейб е обратен — беше женен, посещаваше стриптийз клубове и ноктите му бяха мръсни. Но беше неин дълг да го предупреди да не проявява най-характерните особености и влечения на обратните.

— Не искам да те обиждам — каза шишкавият полицай, — но ми се струва, че си леко параноична на тази тема.

— Не параноична, а бдителна. Освен това има причина.

— Бившият?

— Не, причината са учените — каза Нанси, излизайки със завой от Съмър Драйв. — Твърдят, че на всеки седем години тялото се изгражда наново от нулата. Напълно. Чак до клетъчно равнище. Без остатък.

— Без остатък?

— Така твърдят учените.

— Тогава защо татуировките траят повече от седем години?

— Заради мастилото. То не прави нищо, стои си, докато клетките около него раждат деца и умират. Просто татуировката е подкожно бижу.

— Хм. — Ейб си играеше с револвера си, все едно беше екшън герой.

— Всъщност исках да кажа — продължи Нанси, — че човек никога не знае как може да му повлияе цялата тази клетъчна активност… как може да се промениш, когато тялото и всичко останало… се изградят наново. Човекът, който си бил преди седем години, вече не съществува.

Шишкавият полицай огледа ръцете си.

— Струват ми се непроменени.

— Отвън. Обаче може би някои от мозъчните ти клетки са различни. Мутирали. Може би следващия път, когато отидеш в стриптийз клуб, някой…

— Джентълменски клуб — поправи я Ейб.

— Може би, когато следващия път отидеш в някой клуб за джентълмени и мацето си свали горнището, за да ти покаже циците, ще си кажеш: е, и какво?

— Никога. — Шишкавият полицай беше непоколебим. — Циците са най-великото нещо.

— Защо смяташ така?

— Защото съм мъж и защото наистина са.

— Защото си мъж с определена биологическа реакция към циците и тази реакция се дължи на твоето програмиране — на твоите клетки. Обаче, докато биваш изграждан наново, всичко това може да се изпари. А човек непрекъснато бива изграждан наново.

— Божичко… — Ейб се раздразни. — Този разговор е потискащ.

— Просто казвам, че с времето човек се променя. Всички се променят. Молекула по молекула. Бъди нащрек и внимавай с неща като шампоана за разплитане на коса.

— Но аз наистина го харесвам. — В изявлението се долавяше нотка отчаяние.

— Не мисля, че е нужно да се тревожиш.

— Чудесно. — Шишкавият полицай отново започна да си играе с пистолета като някой екшън герой.

— Този Лангфърд е друга история.

— Лангфърд педал ли е?

— Не харесвам тази дума. Нямам нищо против хомосексуалистите. Мисля, че да. — Нанси си представи хубавото лице на новака, добре оформената му руса коса и изваяно тяло. — Ако не е, клетките му са на ръба.

— Видя ли блондинката, която доведе на коледния купон? Какъв балкон имаше само! — Ейб се облиза. — Бих искал да я видя в джентълменския клуб. — Отново преглътна собствената си слюнка.

— Това ли си фантазираш, когато видиш жена като нея? Че прави стриптийз?

— Аз съм женен човек. — Шишкавият полицай почука с пръст брачната си халка. — Дори във фантазиите си съм верен.

— Това е много хубаво.

— Аз приемам клетвите много сериозно. — Ейб се замисли. — Обаче момичето на Лангфърд… сякаш беше направено от замразен крем. — Той отново преглътна слюнката си. — Искаш ли малко крем?

Нанси отдавна беше разбрала, че партньорът й е като машина за праволинейно мислене.

— След като проверим този мотоциклет.

— Да, разбира се. Разбира се. Чувал съм, че е по-здравословно да се яде замръзнал крем, отколкото сладолед.

— Възможно е.

Полицайката знаеше, че замразеният крем съдържа голям процент яйчени белтъци и е много нездравословен, но реши да не поправя партньора си. Непрекъснатата смяна на клетките и смъртта на Антъни Джането и Дейв Стенли бяха пределът от лоши новини, с които шишкавият полицай би могъл да се справи.

Нанси зави по 178-а улица и продължи на запад към онази част на Кенефа, откъдето беше откраднат мотоциклетът. Слънцето залязваше и жилищните блокове пред тях се виждаха само като тъмни силуети.

Полицайката включи фаровете. От сивкавия откос светлина изскачаха стопове на велосипеди, бдителни очи и захвърлени празни кутийки от бира. Завъртя волана обратно на часовниковата стрелка, за да заобиколи един спящ на платното териер.

— Сладко животинче — обади се Ейб.

Нанси не го попита дали изпитва особено влечение към малки кученца. Патрулката мина през район с наполовина обитавани сгради и пое на север по улица на име „Лутър“. Десет минути по-късно патрулката навлезе в най-южната част на Кенефа. На телефонен стълб беше закована през главата горната част на умряла котка.

Нанси отвратено отмести поглед.

— Кой би направил такова нещо?

— Демократите.

Полицайката рядко обсъждаше политиката със своя колега.

— Кой беше номерът?

Ейб погледна салфетката от „Бъргър Кинг“, на която беше написал информацията.

— Осемнайсет петдесет и три на ул. „Лутър“.

— Оглеждай се за него.

— На блока, край който минахме, видях седемнайсет шейсет и седем.

— Добре — Нанси намали скоростта, — значи сме близо.

Тъй като повечето от сградите в Кенефа нямаха номера, всеки който искаше да навигира тук, трябваше да търси някакви отправни точки и да смята наум.

На пътническата седалка Ейб продължаваше да бърника пистолета си.

— Бъди нащрек!

Шишкавият полицай я погледна объркано.

— За откраднатия мотоциклет?

— За засада. Зволински каза да внимаваме.

— Заради случилото се с Джането и Дейв?

— Точно така.

Патрулката мина край група черни юноши, размаза кутийка от бира и един умрял гълъб.

— Това е досадно — отбеляза Ейб. — Защо непрекъснато измират?

— Въздухът ги прави склонни към самоубийство.

— Все това повтаряш.

Нанси намали още скоростта на патрулката и огледа триетажната сграда, покрита с не по-малко от сто кила графити. Сред думите, имената и половите органи се виждаше квадратна табелка, боядисана в черно.

— Можеш ли да прочетеш какво пише на нея? — попита полицайката.

Ейб погледна през предното стъкло, присви очи и кимна.

— Да ми лапнеш големия, дебел к…

— Не това. До вратата. — Нанси посочи табелката. — Можеш ли да прочетеш какво пише?

— Прилича на четворка и деветка накрая.

— Значи сме на два номера от адреса.

Тя натисна газта и патрулката мина край подобна сграда, за да се озове пред триетажна постройка, покрита с голяма избеляла фреска, която фосфоресцираше някаква утопия от времето на брейка.

Нанси спря.

— Огледай наоколо.

— За засада? — Ейб обичаше нещата да са напълно ясни.

— Да.

Двамата огледаха района, търсейки хора, които биха могли да ги нападнат. Край тях профучаха няколко деца на кросови мотоциклети, а двама старци се появиха на прозорец от другата страна на улицата.

Никой от тези хора не изглеждаше заплашително.

— Ще отида да почукам на вратата.

— Няма да гася двигателя.

— Добра идея. — Шишкавият полицай прибра револвера в кобура, погледна отново салфетката от „Бъргър Кинг“ и каза:

— Гарет Оукуел. Гарет Оукуел. — Прибра салфетката с информацията в джоба на гърдите си и повтори още два пъти името, сякаш се подготвяше за рецитал.

— Плаща си данъците. От диспечерската го провериха.

Ейб дръпна лостчето, но вратата не помръдна. Смутено издърпа бутона за заключване и за втори път дръпна лостчето. Този път вратата се отвори. Докато слизаше, в затопления автомобил нахлу студен въздух.

— Ако нещо ми се случи — каза шишкавият полицай, — не казвай на жена ми за джентълменския клуб.

— Добре. Бъди внимателен.

Ейб кимна, издишвайки пара, потупа се по оръжието и затвори вратата.

Нанси не беше особено загрижена за безопасността на своя партньор. Опитът й, натрупан по улиците на Виктъри и като войник в Хаити, й подсказваше, че куршумите предпочитат интелигентните хора.

Дебел бял мъж със сребриста коса и дълга брада се появи на входната врата на украсената с фреска сграда. Зад него бе застанала брюнетка в стари кожени дрехи, която му беше или жена, или сестра. Не по-малко от една трета от телесната й маса беше съсредоточена в задника.

Докато крачеше към двойката, Ейб помаха с ръка, а Нанси отвори леко прозореца.

— Крайно време беше да дойдете — каза брадатият. — Мотоциклетът ми може да е вече канадец.

Шишкавият полицай продължи по каменната алея.

— Ти ли си господин Гарет Оукуел?

— На колко от хората тук са им откраднали мотоциклетите, та се налага да ме питаш за името?

— Господине, моля те — Ейб стигна до площадката, — трябва да спазвам официалните полицейски процедури, когато…

— А, изял си един „Биг Мак“? — Оукуел посочи с показалеца си. — Виждам салфетката.

— Господине, моля те…

— Може да си хапнал с типа, който ми задигна мотора? — заяде се среброкосият. — Може да е седял до теб и когато ти е поискал да му подадеш кетчупа, си му го подал? Чисто нова вакуумирана бутилка, така че е изпукала, когато си я отворил?

— Господине, мо…

— Може би този тип е използвал тоалетната заедно с теб? Може би в кабинката му е свършила тоалетната хартия и те е помолил за още и ти си му донесъл? От меката, с която цял ден можеш да се бършеш?

— Взехме си сандвичите от щанда за автомобили.

В патрулката Нанси си отдъхна.

— А докато сте стояли на опашката пред щанда за автомобили, пред вас нямаше ли откраднат мотоциклет?

— Не помня. — Ейб се обърна и извъртя очи по посока на партньорката си.

— Какво гледаш там отзад?

Шишкавият полицай отново насочи вниманието си към мъжа.

— Гарет Оукуел ли се казвате?

— Още ли не си разбрал?

Нещо се появи в огледалото за задно виждане на Нанси и тя нагласи наклона му, за да вижда по-добре. На две преки от нея имаше движещ се обект, който приличаше на микробус.

Фаровете му бяха изгасени.

Полицайката спокойно свали пушката помпа от стойката.

— Моля, отговори на въпроса.

— Бях, съм и винаги ще бъда Гарет Оукуел.

Нанси се обърна към своя партньор и останалите.

— Влезте всички вътре.

— Законът не е добре дошъл в моя дом.

— Влизайте вътре! — озъби се полицайката. — В опасност сте! — Очите й се насочиха отново към огледалото за задно виждане.

Приближаващото превозно средство беше на една пряка от нея. Беше кафяв товарен микробус, който отговаряше точно на описанието на видения снощи на местопрестъплението.

— Влизайте вътре — изкрещя Ейб, докато буташе двойката в сградата. — По-бързо!

Нанси се прицели с пушката помпа през задното стъкло.

Изсвириха гуми и кафявият микробус се стрелна напред. Тя го следваше с оръжието си, докато избоботи покрай патрулката и прекоси кръстовището в края на пряката. На задната броня също нямаше регистрационен номер.

Нанси знаеше, че не може да остави убийците на ченгета да се измъкнат. Затова извика на Ейб:

— Повикай подкрепление. — После сложи пушката помпа на седалката до себе си, включи на скорост и натисна газта.

Патрулката изрева.

Гумите се подпалиха и Кенефа се замъгли, когато Нанси се стрелна към кафявия товарен микробус.

Патрулката се поклащаше, докато бучеше нагоре по пътя. Изхвърлените от гумите камъчета оставяха вдлъбнатини по ламарините, но полицайката не вдигаше крака си от газта. Скоро разстоянието между летящите превозни средства се скъси на половин пряка.

Нанси протегна ръка към пушката, а в задната част на буса се появи черен квадрат. Беше прозорец.

От отвора се появи бял огън, фаровете на патрулката се разлетяха, една от предните гуми се пръсна, завъртайки волана наляво. Чу се скърцане на метал.

Патрулката поднесе, пръснатата гума плющеше по настилката.

Нанси вдигна крак от газта и завъртя волана по посока на поднасянето. Останалите гуми получиха сцепление и тя си върна контрола върху автомобила. Стъпи отново на газта и продължи преследването.

Разстоянието между двете машини намаля и тя отново протегна ръка за пушката си.

Блесна огън.

Предното стъкло се пръсна и хиляди късчета стъкло се посипаха по врата и гърдите на Нанси.

Гумите изплющяха, когато колата скочи на бордюра и решетката се заби в телефонен стълб. Челото на Нанси се стовари върху волана.

Замаяна и окървавена, тя протегна ръка, напипа пушката и я насочи през счупеното предно стъкло. Кафявият товарен микробус не беше по-голям от кибритена кутийка и скоро се превърна в спомен.

— Върнете се, педали! Мамка ви, шибани минетчии!

Полицайката Нанси искрено се изненада от своя речник.